Циганизацията ще унищожи нацията

            Е то бива и бива!,Циганите са си цигани-малоимотни,неграмотни и безработни...

      Но българите да станат "битер" цигани,само и само да са на поста си,да запазят заплатата си

      с цената на компромиси и безличие,с цената на това да станат предатели,е това вече не

     бива.Па макар,че винаги е било така.Не случайно и тези чергари са намерили подслон

     именно по нашите земи.Може би си приличаме!

         И все пак съм бил оптимист и наивник ,че не само набезите ,а и войната с това

      племе ще пламне до 10,15 години.Още повече,че те вече тотално се турчеят и са под

      крилото на ДПС. Войната започна още сега.И понеже управниците ни са слуги на

     електорат,ще свърши зле.

         Сега за конкретния повод.В село Врабево,обл.Ловеч се произвеждат неграмотни-

     ци,разбойници и потенциални убийци.Казвам убийци,защото утре ще им дадат ди

     пломи за осми клас,за да вземат шофьорска книжка,а 99% от тях нито могат да четат

    нито да пишат.Лошото е,че това се прави съвсем съзнателно със знанието на дирек-

    торката Георгиева и ръководството на селото,само и само да остане училище.

       А чували ли сте,че злото, особено на тази възраст,побеждава, и нормалните деца

    от селото стават като тях-вциганяват се и изпростачват щото та е модерно.Е,питам

    ви Врабевени, циганоподобни деца ли искате или бъдащи достойни люде? И за какво

    ви е тогава това училище.Само да се хвалите с него или да произвежда идиотчета

    и полуфабрикати,готови на  всякакъв комформизъм в този свят.

       Знам,че дикторката е готова на всичко/на компромиси с учители и родители/само

     и само да запази местенцето си,ала компромиси с това да даваш дипломи на негра-

    мотници не се прави.Защитавайки ромите тя слага примка на шията си,но  това

    сега не го осъзнава.Още повече унижава нормалните деца и учителите.


         Декларирам,че ако и тази година им се дадат дипломи за осми клас на хора които

    не могат да се подпишат и не знаят елементарен Български език ще сезирам не само

просветния министър,но и Комисията по Образование и култура къв Европейския

    парламент.



                                                                     Стелиян Марков           

Реката на космическото време е реката на нашия живот

       
                                                                               Из поредица "Философия на живота"
                                           СЪНИЩАТА ДОКАЗВАТ ВЕЧНОСТТА

                В сънят можеш да видиш своето раждане  и своята смърт едновременно/ То не

       беше ли едно и също?/  Виждаш себе си и твоята кола как се търкаляте  по стръмния

       скат на Беклемето/ колко пъти си го пожелавал и ужасявал от самата мисъл/-нима сега

       се самоубиваше наистина,:а изведнъж образа на тази кола се превръща в хладилник и

       измисляш,че този хладилник е кола.Ужасно студена,опръскана с кръв,но те спасява.

      Под абсолютната нула ти не можеш да умреш.Там е другото измерение и всичко става

     различно..Хладилникът вибрира за да набере скорост от фотонни вълни,за да се издигне ,

     политне ...и ...И те спаси....Животът е прекалено беден за да не си го измисляме.

     Светът ти се представя четириизмерен и прекрасен и няма нищо друго освен вибрации

     в синхрон с "твоето СЕГА",напомнящи ту хаос ,ту хармония,ту торнада и войни,ту божес-

    твени звуци-извиращи от дълбините на безкрая, ту Хитлер ту Бах...                                           
        И си казваш,че всичко е само  различно ниво на осъзнаване,че нашето "АЗ" е само

    брънка в безкрайното "АЗ"-което е било и продължава...

                            ВЕЧНОСТТА Е ТУК И СЕГА
                     ---------------------------------------.

        Вечността е тук на този свят на "времето",стига да можем да я "уловим". Времето е

         само нашата представа за "изтичащия" свят,а пространството е неговото проявление и

         нелепо/бегло / доказателство,че нас ни има, че нещо се случва и сме живи.

         Междупрочем как иначе ще узнаем,че живеем,ако не се движим в някаква посока,ако

      около нас нещата не се променят с всеки миг,па макар и в кръговрат,който често

      омръзва.Иначе защо ни е смъртта. Да умираме от скука или да си си въобразяваме,

       че светът ще става по-добър?. Глупости! Единствено Музиката на ВСЕЛЕНАТА

     облагородява Световете .И тя е Хармонията,която ни пази от катаклизмите на хаоса

    Погледнато от долу на горе,тоест от земна гледна точка Космоса е хаос,ала от Горе

     космоса е е ред и хармония. В противен случай нищо на този свят не би просъществувало и

   две секунди.

      И все пак Вечността не е нещо застинало изначално,съзерцаващо своето всезнание

    и безметежност.Краят на всяко начало и начало на всеки край. Вечността е и движение.

    Та значи ТЯ е и тук и ТАМ. Това,че не я усещаме извън сънищата,не означава,че тя не

    се вплита във времето.И то съвсем съзнателно-без да се състезава с него.Бих казал,че

   те са едно и също/отново на различни нива/но без да се догонват и без.претенции

  за авторство. Само едно е вярно,като триединството на БОГА,че времето изхожда от

  ВЕЧНОСТТА,а ние хората нисхождаме към времето.

       Та значи ние носим иманентно вечността в себе си и с всеки наш миг я приближава-

  ме,за да се слеем с нея. Постижимият свят е не материалния/ раздробения/, каквото е и

  нашето знание,а Вечният,в който ние не знаем,че пребиваваме,докато сме живи,тоест

  във "времето". И за това казваме,че времето е най- големия враг на материята и най-ве-

  че на съзнаващата такава-човека.Но нали до тук се опитвахме да докажем,че ние не

  сме само материя/чиста материя/,каквато всъщност не съществува. Ние сме и другото-

  неназовимото от страх да не се дематериалезираме.Човекът му е измислил име-Смърт.

  Това би било вярно,ако сме само едната част от себе си.Другата е сън,сън без пробуждане

  Когато сме будни нещата ни се представят в своята последователност,протяжност и

  недостижимост,когато сънуваме те/същите тези неща/ стават плътни,постижими и

  истински.И най-вече едновременни,звучащи в синхрон с музиката на Вселените.И се

  будиш щастлив.И цял ден продължаваш да сънуваш: Виждаш реката в която като ма-

  лък ловиш риба и се къпеш.И я обичаш.Ала не ти е проблем да я превърнеш в обра-

  за на момичето, в което за пръв път се влюби, та дори и в язовира,който ще построят

  утре и ще укротят буйните и води,но никога не ще могат да ти я отнемат..Защото тя е

  част от теб,по-добрата.И нито лошите хора ,нито времето,нищо не би ти я отнело..

  Но само преди да се събудиш.... 

ИЛЮЗИИ /из поредица "Поток на съзнанието/

Всеки ден,в прдължение на двадесет години,беше минавала все по този път.Сега и се струваше чужд, и далечен.Изведнъж осъзна,че не го познава.Вглеждаше се в лицата на хората,спираше на всеки ъгъл,плавно,почти механично се извръщаше,за да се хване за нещо,което да върне миналото-истинското и усещане за нещата.Уви,всичко беше друго.С последни усилия обръщаше поглед нагоре,към клоните на високите кипариси,към опушеното небе,сякаш от там можеше да дойде спасесението.Не би.Всеки откъснат спомен още повече засилваше чувството и на изгубеност.

Всъщност,всичко започно от нейния син.С него се разбираха и обичаха,но снощи съвсем неочаквано доведе бъдещата и снаха да ги запознае.Вечерта мина съвсем нормално-с обичайната суетня,притеснения,тостове и благопожелания,обещаващи усмивки след кратки реплики.Нищо извън познатото.Докато падна нощта и тя остана сама.Тогава нещо се надигна в нея.Някаква гореща вълна я заля и тя усети отново в утробата си своя син-живо късче под сърцето си.Като че ли сега пак трябваше да го роди,за някакъв друг живот,не за себе си.

Упорито бе нежеланието и да приеме истината,че той е единственото нещо,което е обичала. Сега,когато трябвяше да го подели,тя се чувстваше страшно ограбена и сама.Не мигна до сутринта.Мислите я измъчваха,но тя безпирно ги викаше,за да стане болката и нетърпима,да се изпепели в собсвеното си страдание."Та кога,всъщност,е бил напълно мой моя син? Ученик в друг град,казармата,университета? Виждала съм го от дъжд на вятър...И все пак вярвах,че е мой,докато дойде тази,която няма нищо,ама нищо общо с него,за да ми го отнеме..."
След това я обзе омразата.Още с влизането и бе направило впечатление,че тя е хубава.Имаше плахия поглед на сърна,молеща прошка.Червило и грим не бе сложила,а и не и бяха нужни-една естесвена красота,която вместо да я възхити,кой знае защо я наскърби още повече.Може
би за това,че и напомни за самата нея,за бевъзвратно отлетелите години. Сега,когато крачеше
по нейната непозната улица,някаква светлина заструи от всичко наоколо.Тя ясно съзря каква е била и на къде отива.Животът и бе застанал пред нея.Виждаше го.Едно безкрайно пътуване в
затворен кръг: между дома и работата, между днес и утре,с тайната надежда,че "утре",някой
ден ще стане "днес". Яснотата с която прозираше примерено-изчисления си живот,я накара да предизвика съдбата-да я заблуди и излъже, или просто да не и се подчини.
     Забави крачка и се огледа в една витрина.Одобри фигурата си.Сети се,че е само на четири-
десет и пет.Оправи косата си и все още под въздействието на последната мисъл взе решение
този ден да не се прибира в къщи.Промени посоката и тръгна към автогарата.Отначало и се стори,че върши нещо нередно,едва ли не престъпно,но продължи да върви нататък и посте-
пенно напрегнатото и състояние се смени с непокорната тръпка на свободата.Струваше и се
че светът и предлага хиляди удоволствия,че за пръв път живее своя живот.Някаква неубоз-
дана воля я тласкаше сега все напред,към тайнствената притегателност на авантюрата.
     Без да подозира какво върши,тя взе автобуса за съседния град.След час беше там.Преди
доста години,когато мъжът и все още бе жив,тя се запозна с един негов колега,за когото
знаеше само това,че е свободен- един от онези мъже,които отбягват трайните връзки.
    Но си припомни и особения начин по който я гледаше тогава.-смесица от любопит-
ство и едва прикрито желание.Възможно е в това да не е влагал нищо особено,може би -
просто я е харесал.Все пак с женския си усет тя долавяше,че това е знак, даден и не така случайно.
      Каза му,че е в командировка и решила да му се обади,да се видят.Той прие,но в гласа
му усети известно недоумение.Или в това състояние бе излишно мнителна.
    Отидоха на ресторант.Цяла вечер той и говори за нейния мъж.Колко добър бил и
и талантлив.И,че добрите си отиват рано...А тя имаше чувството,че е дошла да върнат за-
едно забравеното минало.
  Разпитваше я за сина и,за работата и,разказваше и за своите планове и за своя живот,
от който,по всичко личеше,бе доволен.Тя го слушаше,но гласът му достигаше до  нея
от далече,като ехо,от дълбините на някакъв друг свят,непонятен и чужд.Опитваше се
и тя да участва в разговора,ала не знаеше какво да каже,гледаше през него и оставаше по-
тока му от думи да текат в нея,без дори да ги улавя.От време на време страхът я хващаше
студено за гърлото,сърцето и биеше като чук във всяка клетка,а после някакво фантастично кълбо набъбваше в душата и,завърташе я неведома,превръщаше я в гореща,дръзка гордост
с която гледаше другите хора самонадеяно и почти подигравателно.Без да се обръща,тя
усещаше дъха им-насядали на масите наоколо,усещаше тяхния презрян,закостенял свят,
в който беше и тя до преди няколко часа и в нея напираше съжаление и омраза.Едва се
сдържаше да не стане и закрещи.Задушаваше се от неговите набези да я зарази с оптими-
зъм,докато накрая всичко това не преля и алкохолът не развърза езика и.Започна грубо и
преднамерено да откровеничи,да разкрива тайните си,да разголва мислите си.И колкото повече виждаше,че той става все по-неспокоен и неуверен,толкова повече изпитваше
желание да се разсъблича.Изгубила чувство за мярка не знаеше дали това не бе продъл-
жило прекалено дълго.А всъщност не я и интересуваше.Четеше в очите му своето отразе-
но падение и го съжаляваше.
   После,в един момент,може би бе станала,може би беше се развикала,може би...Но
гласа си не помнеше.
    Опомни се на другия ден,когато се събуди в неговия апартамент.Беше я сложил да
спи отделно,на неразгънатия диван,а той бе заминал на работа.С отварянето на очите
си се помъчи да си спомни какво всъщност бе станало с нея.Всичко и изглеждаше ка-
то сън,навестил я за кратко.Потърси с поглед бележката,която мъжете оставят при та-
кива обстоятелства на своите случайни гостенки.Не видя нищо подобно-явен намек,
че историята трябва да приключи.
    Скочи от дивана,отиде до прозореца и отхвърли с един замах плътната завеса.Све-
тът нахлу в стаята."Боже мой,за какво бе всичко това?"-запита се тя-"И какво правя
в този непознат дом?"
    Влезе в банята,погледна се в огледалото и се позна-тя.Тя беше.Повърна в някакъв
пристъп на погнуса не само от себе си,а и от целия живот...
    Когато се съвзе и се оправи,когато притвори внимателно вратата и тя хлопна меко
зад гърба и-разбра,че вече нищо не е в състояние да и помогне да промени живота си-
дори и бъдещата и снаха.

ОТКРОВЕНИЕ В БЕЗСМЪРТИЕ

                      Защо убиват или се самоубива Ботев ли? Ами много просто- защото рано

             е осъзнал,че всичко в този свят е лъжа.А той е бил чувствителен човек и е ре-

             шил,че така не бива и не трябва да се живее.А още е бил и силен и е направил своя

            избор.Междупрочем недостойно е да говорим за Ботев,а и за всеки човешки

            избор/за които можем само да гадаем/,ала достойно ли е да не ни занимава акта

           на едно героическо решение-избирайки живота или смъртта.И тука трябва да сме

          безкрайно честни и безкомпромисни със себе си за да се докоснем до Гордиевия възел

          който се разсича с един удар за да остане човек във ВЕЧНОСТТА или да се влачи по

         корем по грешната земя и да му отнемат живота миг след миг.

           Предполагам,че един въпрос,основно е  терзаел Ботев и той го е носил пос-

         тоянно в себе си,тъй както Хамлет е носил съдбата си в "море от мъки":

         :Кой свят обитаваме?-на парите и лъжата или на духа и истината? И другия,:кой-

          то си задаваме ние: Сбъркано същество ли е човека-и дали това не се дължи на

         прекалено дългите му черва и черната злъчка , за да бъде "Образ и Подобие."? Всичко в

         този свят е недоизказано и недовършено.А може би това е замисъла на Твореца-да

          остави    нещо и за нас,да ни направи съавтори/ сътворци/ на грешното царство.Не е

        изключение,човек да прозре,че нищо в този свят не е

       самодостатъчно,че всяка вещ и твар и Ботев имат зад себе си нещо друго,друга вещ,

      друга твар и друг Ботев.Това ,разбира се ние не приемаме ,но знаем интуитивно,че

      това е истинската същност на нещата. То е тайната,която ни се изплъзва.Дълбината.

      И това навярно е БОГ? Това е думата,която съумял да измисли човека за изплъзващото

     му се битие. И трябва да признаем-можем да отричаме Бога,но само когато не ни трябва,

    на повърхността.Но не и в глъбините на смисъла.

            Обаче! Рано или късно/по-добре късно/ осъзнаваме,че нашия свят/на земляните/,

      е основан върху неправдата и злото.С всеки ден тази истина излиза все по-наяве и

     по-отчетливо.Светът на човеците не може да се справи със себе си.Стивън Хокинг

     ни предупреждава ,че ако не намерим други планети за живеене човечеството ня-

     ма да дочака третото хилядолетие.По-склонни сме да мислим,че не планетата земя

     няма да ни стигне,а че пътя по който се движим е погрешен.Не може човешкия живот

     да е заложник на парите,властта и безумието на задколисия  и Системи.Не може и

    и не би трябвало човеците да се самоунищожават не само физически,а и най-вече

    вербално и духовно.Хората се мразят за това,че са слаби,гневливи и неуверени.Сами

    и малки пред извечната пустота на неизвестността.Хората се страхуват за това,което

   ги чака утре,а не след петдесет,сто или хиляда години./ и правилно/.Но не и за Ботев,

  който е знаел,че душата му е вечна и безсмъртна и там тя иска да живее. Всичко

  тленно, а  значи не истинско го е отвращавало и гнетяло.И понеже още приживе е

  бил във вечността,но все пак е бил и човек,той решава да остави паметта си и във

  времето/като вина за това че е пребивавал в греха двадесет и осем години/.За него

  това е било повече от вечност.Защото какво по -страшно от това да живееш като роб,

  а да си най -свободния човек на света?

    Всички сме роби-бедни,богати,царе и плебеи-затова може би толкова настойчиво

   търсим любовта,търсим я там където я има и няма,там където ще ни"хвани" или там където

   си я внушим. защото тя се явява веднъж,дваж в човешкия живот,за да бъде след

  малко унищожена от омразата и.злото.А то е вестдесъщо и неунищожимо.И се питаме

  тогава,защо все пак продължаваме да съществуваме в безумието на този кофти из-

  мислен свят? Може би поради това,че нямаме идея какво да правим със себе си/за

 разлика от Ботев/ след като сме се пръкнали на този свят.А може би,поради това,че

 малко от хората ги е еня що живеят,а ги интересува това да са наядени,напити,обле-

 чени-та значи щастливи.За тях смъртта е нещо лошо,но и спасение,а не перспекти-

 ва за друг живот ,в който те не вярват,а и не искат да повярват,за да могат да изцедят

 до капка тукашния,настоящия,единствено реален свят.А другия живот е живота в ДУХА

в който Ботев е пребивавал,заобиколен от хора от първия род.Тях и да искаш да ги спа-

 сиш няма да те разберат и ще те предадат.За това трудно ще излезем някога от царство-

 то на Лукавия.И не се променяме,а се повтаряме в грешките-избиваме се,предаваме се

 и самоизяждаме,докато на тази земя Българска остане само един Луцифер , бродещ

 дух, да чака да дойдат други души за "изпиване".

   Никой не ни принуждава да признаем БОГА,но нали в това е залогът да станем по-

 добри. Бог се въплащава само в този  който търси. И понякога му открива булото,

 за да го направи за миг щастлив, а после стократно нещастен. Казахме го вече: Чо-

 векът е трудно и заплетено същество. Казват му,че трябва да спаси душата си,ала

 то не вярва,докато не му я вземат. Всичко е привидно преди да заживее в ДУХА.

 Затова единственото спасение на този свят/което Ботев е знаел/е творчеството.

 Ала и то може да бъде "спасено" само "след времето". Когато нещата започнат да

 се "СЛУЧВАТ". Паметта ни лъже,защото е заровена във времето.В момента усещаме

 това, което в следващия миг ни е чуждо. Чужди сме в самите себе си преди да осъз-

 наем,че ни "няма". Във времето ние сме "НИКОЙ". Остава ни да живеем в  себе си.

 И може би това е мъдростта на живота ни.Преди да отидем където трябва.При Бо-

 тева....