По рождение имам един недъг. Никой не знае за него, дори жена ми. Под
мишниците имам криле. Те са почти невидими. Някакъв закърнял орган, може би от
предишен живот, когато съм бил птица. Казах недъг, тъй като те почти никога не
са ми служили, нещо повече – пречили са ми да се движа свободно по земята, да
бъда като другите хора – равен, последователен и уверен в себе си. Защото
крилата имаха свойството ту да нарастват, ту да се свиват. И когато нарастваха,
аз едва ги скривах под фланелката и мислех, че хората ще ги забележат и ще ме
разобличат. Пък и когато времето застудееше, те започваха да ме болят. След
двадесетата ми година те напълно изчезнаха. Свиха се и като че ли ги нямаше.
Само когато се сетех за тях, ме засърбяваха, а при един спомен направо ме
влудяваха от болка. С годините все повече и повече го избягвам, но като ме
стигне, докато нe го разкажа, болката не ме оставя.
Само тогава, за пръв и единствен път, успях да ги използвам и полетях. И
знаете ли защо? От любов. От любовта ми към моите гълъби. Без майтап! Много си
обичах гълъбите. Сигурно пак беше някакво атавистично привличане, от моя птичи
живот.
Бях на тринадесет години, когато баща ми донесе отнякъде два гълъба. Не бях
го молил. Изобщо не си спомням как бе станало така. Каза ми само, че са от
породата „Фенерлии”. С качулчица на главата и опашки като фунии. Бели, с кафяви
кръгчета около очите и по две кафяви перца на крилете.
Веднага ги кръстих. Мъжкият – Коко, а женската – Зина. Та Коко и Зина много
обичаха да надуват гуши, да маршируват по покрива на къщата и да летят с часове.
Бяха гальовни и доверчиви. Щом ги викнех по имена, където и да се намираха,
веднага идваха, кацаха на рамото ми, гукаха и пристъпяха от крак на крак. Хранех
ги от шепа, те издуваха доволни гушките си, но никога не се насищаха. Хвъркаха
за малко и пак се връщаха при мен. Отначало ги запирах в мазето, но после им
направих кафез. Исках да им бъде удобно, затова го направих на два етажа с
преградчици и пръчици, по които да кацат. Разбира се, бях предвидил и място,
където да снесат и измътят яйцата си.
Хареса им, влязоха вътре плахо, обиколиха го два-три пъти, прехвръкнаха до
втория етаж, спогледаха се, погалиха се с човчици и се смълчаха.
Бях закачил кафеза на задната стена на къщата. Нямаше опасност да ги стигне
някое лошо животно. Често ги наглеждах. Вземах стълбата от саята, опирах я, и се
качвах. Сменях водата им и оставях трохи и зрънца отпред, на специално направена
тераска. Те ми се радваха и преди да започнат да кълват, изиграваха някакъв свой
танц на благодарността с въртене в кръг, гукане и поклащане. Разтваряха широко
опашките си във фуния, накокошинваха се и чак тогава започваха да кълват.
След десетина дни Зина снесе две яйца, не по-големи от лешник. Цветът им не
би могъл да се определи по никакъв друг начин, освен като гълъбов. . На тях
лежеше повечето време Зина, но я сменяше и Коко. Той беше по-внимателен и от
нея. Когато я заместваше, прекрачваше плахо, отърсваше се и клякаше върху
яйцата. Проверяваше ги и ако някое беше малко навън, го наместваше с човка.
Вдигаше високо глава и решен да брани с живота си своите бъдещи рожби,
изпълняваше съпружеския си дълг.
Тя не бързаше да се връща. Най-напред скачаше в една локва на двора и
прилежно се изкъпваше. След това литваше, правеше няколко лупинга и кацваше на
покрива на къщата. Там известно време се пощеше, наблюдаваше света наоколо и се
спускаше в кафеза.
Коко обичаше да я глези. Събираше зрънца в човката си и ги изсипваше пред
нея. Ловеше й червейчета и мухи. Това направо бяха деликатеси, защото тя му
благодареше по особен начин, с погалване по човката.
Имаше и моменти, най-често привечер, когато гълъбите излизаха заедно на
разходка. Летяха спираловидно, набираха височина и отиваха толкова високо, че се
превръщаха в точици в небето и там правеха своите изпълнения от „висш
пилотаж”.
Наблюдавах ги отдолу и бях така очарован, че подскачах от радост и им махах с
ръце. Никога по-късно не съм изпитвал подобни чувства. Те ме изпълваха с усешане
за свобода.
След като се наиграеха, моите хвърчащи приятели се спускаха право надолу с
шеметна скорост с прибрани криле. Няколко метра преди земята те разперваха криле
, плъзваха се по въздуха, намаляваха рязко скоростта и кацаха на моето рамо.
Бяха страхотни.
Веднъж бяхме отишли цялото семейство за гъби, а когато се върнахме, Коко вече
го нямаше. Беше нещо като малка смърт за мен. За пръв път умрях тогава заедно с
моя Коко. Част от мен си отиде завинаги.
Не очаквайте да ви разказвам с подробности, защото ми се плаче. От някаква
каруца, минала по шосето, се пръснало жито и, подмамен, Коко отишъл да кълве.
Така се залисал, че не видял съседския котарак. Скочил му, мръсникът,
изневиделица. Борбата била кратка и обречена. Все пак се борил милият, защото
имаше много пера и кръв. Спуснала се Зина да помага, кълвяла котарака по гърба,
но като разбрала, че не може да помогне, върнала се бързо при яйцата. А на тях
им оставаше само няколко дни да се излюпят.
Дядо знаеше колко много обичам гълъбите и му стана мъчно, докато ме гледаше
как събирам перцата на Коко. Погали ме по главата и ми рече да отида с него.
Котаракът се припичаше на дувара, доволен и сит. По мустаците му личеше още
кръвта от гълъба. Дядо се присегна и го хвана за врата. Оня се заусуква и
замяука страшно, опитваше се да го одращи, но дядката беше непреклонен. Взе
брадвата, постави го на дръвника и с един удар му отсече главата. Тя се търкулна
по стръмното към реката, падна във водата и се понесе по течението.
Всичко стана толкова бързо и светкавично, че аз гледах като втрещен. Да си
призная, стана ми мъчно за котарака, макар и за миг, докато гледах плуващата
глава и гънещото се тяло, Беше невероятно, две части на едно и също тяло да
бъдат толкова отдалечени една от друга. Помислих, че и двете са още живи. За
тялото с опашката нямаше съмнение, но и в главата бе останала другата половина
живот,
И в същото време изпитвах известно облекчение, че тоя мръсник никога повече
няма да изяде гълъб. Приближих се до дядо и му благодарих. Той, съвсем сериозен,
триеше кръвта от брадвата и сякаш не ме забелязваше. Знаех какво е в душата му.
Беше милозлив човек.
След тази случка аз се поболях. Множко ми дойде. Докато лежах в леглото и
страдах по моя Коко, изведнъж осъзнах, че трябва да се направи нещо. Някой
трябва да го замени, в противен случай Зина щеше да умре от мъка и кой щеше да
износи яйцата. Сетих се за закърнелите си крила. И аз се превъплътих в моя Коко.
Отначало Зина не ми вярваше. Беше депресирана и много предпазлива. Помисли си,
че й се привижда и халюцинира, но после ме прие. Обичах я от все сърце, нали
щеше да стане майка на нашите деца. Нощем лягах, допрян до нея, да я пазя. Тя ме
докосваше с човка и въвираше глава под моето крило, с което показваше, че е
щастлива. От време на време проверяваше температурата на яйцата и ме гонеше да
не преврат. Аз я слушах, излизах навън, но след малко пак се гушвах до нея.
Трябваше да чувствам топлината на моята гълъбица.
Брояхме дните и бяхме в тръпно очакване за нашите рожби. Можеше да се появят
на бял свят всеки момент.
В едно слънчево утро излязохме с моята любима на тераската пред кафеза.
Пощехме се и хвърляхме по едно око на гугутките, накацали на липите в съседския
двор. От време на време те излитаха по двойки, опитваха се да наберат височина,
перпеляха глупаво, и сякаш над тях беше поставен невидим таван и от едно
положение нагоре не можеха да мръднат. Бяха много смешни. Техника ли нямаха,
натежали ли бяха през зимата, или толкова им бе дадено, кой ги знае? Гледахме ги
и нещо ни амбицираше все повече и повече. Още преди да сме скочили, висината
набираше скорост в крилете ни. И аз рекох на Зина:
- Хайде, скъпа, да им покажем на тия дебелани.
Въздушните течения ни понесоха, а ние се възкачвахме все по-нагоре и
по-нагоре. Толкова високо не бяхме стигали никога. Безкрайно синьо пространство,
без хоризонти, без начало и без край. Та нали въздухът беше нашата стихия.
Целият свят бе въздух, а ние само една част от него. Една малка част от
безкрая.
- Показахме им – рече Зина. – Да се връщаме.
Свихме криле и се стрелнахме към земята.
Горката Зина, краката й се подкосиха, като видя какво са сторили хитрите
гугутки. Изхвърлили яйчицата ни и снесли своите. Много й се събра наистина на
милата, но какво можех да направя. Изхвърлихме и техните яйца и зачакахме Зина
да снесе отново. Правехме любов постоянно. Любехме се и хвърчахме по цял ден, за
да забравим неродените си рожби. Веднъж отидохме даже до една непозната гора. Тя
ни хареса и решихме да останем да живеем в нея. Напомняше ни за нещо забравено.
Дърветата бяха пълни с хралупи и оттам надничаха катерички, диви гълъби и какви
ли не наши събратя. И двамата бяхме съгласни, че това е мястото, което може поне
временно да запълни празнотата от загубата. Намерихме си подходяща хралупа,
почистихме я и заживяхме в нея. Усешахме близостта на дивия живот наоколо, далеч
от злите, непредвидими домашни животни и хора. Храна имаше в изобилие. И изобщо
всичко беше от хубаво по-хубаво, но нещо ни теглеше обратно. Дойде време Зина да
снесе яйцата и аз старателно подготвих хралупата за тая цел. Нося й клечици,
сламки и кал, гледам да й е удобно и уютно. Сигурни бяхме, че тук вече няма кой
да ни отнеме рожбите и се заклехме да не ги оставяме сами. Докато си
разговаряхме и гукахме, тя изведнъж ми викна:
- Хайде да се върнем, скъпи, на нашето момченце ще му бъде тъжно, много тъжно
ще му е за нас. То ни обича.
Аз, разбира се, се съгласих и се върнах при себе си.
Знам, че никога вече няма да ми се случи нещо подобно. Никога не ще обичам
така силно и няма да изпитам онази свобода. Затова ме боли. Боли ме в крилете.
Идвало ми е наум да ги оперирам. Но как да стане това, като ги няма? Как да ги
покажа на доктора и какво ще изрязва? То е като гърбица в душата. Всеки си има
по някоя и е обречен да си я носи до гроб. |