Плътта на думите

                       Чудих се доста време дали е редно да споделя едно мое преживяване,

          което е трудно описуемо и до голяма степен "интимно",но в края на краищата,

         реших да го направя,защото съкровените неща трябва да се споделят с хората,

         за да се разбираме по-добре,пък и да знаем "жестоката" цена на думите.

           Стана  съвсем не случайно в един късен следобед, който баба ми наричаше

        / икиндия/.Изкачих се с усилие  високо в планината, за да видя отново пещера-

         та от където извира река Жеравица.Постоях вътре известно време,наслаждавай-

        ки се на извора откъдето бликаше водата .Беше доста студено, а имаше и приле-

       пи,от които се страхувах и аз излязох навън.Под пещерата се разстилаше огромно

       плато, през което течеше "моята река "-Жеравица .Вярвате ли, че една река може

      да се обича  повече от жена.Ще кажете,тоя пък си прави майтапи.Да сравнява

      несравними неща. Който иска да вярва.Тя ми даваше всичко/говоря в духовен план/,

      което не ми е давала нито една жена.Тя ме  изпълваше с  чувството на вечност.Една

      жена може  само да ти отнеме това чувство.И да се отдадеш на тленното и преходно-

      то .И макар че реката тече  във времето, тя ти дава спомена и надеждата ,че всичко

      изтича ,но-ти и тя  сте "цялото",което ще продължи накъсаните мигове в океана на

     Вечността.

         Зад мен бълбукаше извора  в ритъма на живота и Възкресението,а реката в осмотич

       ни меандри се носеше към гората..Беше пролет.Моята лична теория за вечността е

       възкресението.И то не непременно в Христа,а моето възкресение.Лично.Не вярвам

       във във вечния живот без той да се персонализира,тоест и на оня свят всеки да има

      своя съдба.Но свободна.Истински свободна,която да не зависи от никакви земни и

      извън земни зависимости,които те правят роб и "престъпник".В най-добрия случай

      предател на собственото его.:Тук попрекалих.Не знам защо влязох в това откровение.

      Това не беше плътта на думите:.

         Спомням си всичко ясно : Времето нямаше никакво предназначение.То беше спря-

     ло в мен. Беше/било е/ пак по икиндия ,пак ранна пролет.

     Въздухът трепти прозирен .Малко преди да се впие в мрачните вирове на гората,ре-

     ката се превръщаше в нещо като езеро.Синьо-зелено езеро,което за миг укротяваше

    буйните води, коите се спускаха почти отвесно надолу с тътен и грохот  И  отново

    всичко ми се струва недействително, /както   преди двадесет години/а може би тога-

   ва е било просто истинско?. Виждам отразеното   в езерото небе,дърветата забили се

   в бездната на дълбината и всичко наоколо  "загубило стойност" се превръща в "себе си"

   .И аз отново ставам  АЗ.

   От тук нататък си спомням само детайлите,които са обликът на моето чувство. Не

   само спомен,а повече от реалност. Така потопен в гледката ,изведнъж в мен прозву-

  чаха акордите на някаква Божествена музика.Дали беше Павароти или славеят,"поглъщач

  на времето".Незнам. Било е отдавна. Но как удивително се вплитаха  високите тонове с

  ромона на Жеравица? Абсурд, но  и сега зазвуча в мен  и аз се почувсвах не щастлив-

  Божествен .За това Ви казвам,няма Божество,което да ви направи  щастлив,ако  "Ти" и

 твоята същност не присъстват там. Не е твърде христянско и учтиво.Но аз не си предста-

 вям вечността като "маса" ,превърнала се в едно и прозряла всичко,а по -скоро като

 СЪЗНАНИЕ, което в крайния/или безкрайния си път/ е намерило себе си.

    "Аз ненавиждам мухите и дребните насекоми- казваше един приятел-,особено бълхите

,които правят живота ми ад,но благославям стършелите,пчелите и осите,защото като ме

ужилят, ме правят жив. Алергичен съм , подувам се и боли,но съм жив".Сега го разбирам.

     Гледката беше неповторима,но дали я правеше недействителна моята умора?

Помислих си,че за пръв път съм жив или се раждам наново.На хоризонта ,на запад легна

огромния диск на  слънцето и всичко почервеня  Злачните полета на платото около езерото

  леко потъмняха, сякаш предчувствайки хладната нощ.Около езерото се разхождаха дълго-

 краки птици-рибари.От време на време прелитаха от единия към другия бряг подозирайки,

   че ще дойде тяхния час.Сенките им бяха издължени почти до безкрайност и опираха във

    върхарите на последните мури.

     Пренасях се неусетно и съвсем несъзнателно ту тогава /преди двадет години/,ту сега,и

   се питах кой съм Аз? Този някога,или тоя сега?.Не,нямаше нищо общо.Общото беше само

   гледката.Тогава беше емоция,сега навярно увредено от емоции и живот съзнание? Всич-

   ко се събира и складира "някъде"-помислих- преди да избухне някога...Мисъл на която

   нямаше да повярвам никога,ако не бях тук, точно на това място.Всичко се бе складирало

  в особен порядък за да се върна след двадесет години.

  Не само любовта ми към тази река,а и нелепото предчувсвие,че нещо ще промени тъпия

  и скучен живот долу. Първичният ми мотив да се изкача до тук бе да се удавя в езерото.

 Мисълта  за езерото и реката ,които са ме  спасявали не веднъж, ми върна ужаса,че аз

 се занимавам със себе си.

   Над главата ми запя птиче/сигурно съм си въобразил/,но аз почувсвах обич към него,

  а след малко/почти се смрачяваше/ чух безнадеждните призивни на щурците.Това е

  толкова очарователна музика ,да речем колкото "белкантото" на Павароти,от "Mamma

  sentanto felithe".И после изведнъж нахалната мисъл: "намирам се на 1800 м.надморска

  височина,това променя възприятията и чувствата на  човека ,но не съм убеден,че съм

  луд."И с това престават  да бъдат просто думи/от преди двадесет години/,а се превръщат

   в действителност. Истинската плът на думите.Те изхождаха и бяха в .ДУХА.Духа на

  реката,на езерото,на извора,на платото...

    Чувствах се като наблюдател на света. Знаех,че в мен живее метафизика,но бях живял в

   свят,който не обича "нормалните".Бях се възкачил не само до върха на планината,

   ,но и до върха на времето.Което предполага  колизия със себе си Въпреки всичко аз

  бях щастлив. Дали защото се "намерих" или защото се "изгубих"?Не знам? Но бях убеден в

едно:  В този миг аз познах непознаваемата дума "ВЕЧНОСТ". Каква по-голяма плътност

 на думите?  Думите,които предшестват живота и са само в БОГА?



                                                                                 С.М.Аврелиев

Птиците прелитат "времето",хората го "поглъщат."

                             Птиците,а и животните не познават смъртта,за това те и на този

                   свят са във вечността.Господ ги е спасил от "знанието",но им е оставил

                   ПОЗНАНИЕТО-спомена за вечността в един миг/минало,настояще,бъдаще/.

                   Оставил им е първичното,интуитивно,априорно познание ,за да не позна-

                 ят смъртта /в нейния ужас на очакване/.А е наказал човека с "познание" за

                 отделното,в това число и смъртта/в нейния най-ужасяващ вид-страдание-

                 то и болката на тялото в невидение/ хранейки напразни надежди.

                    Дали пък толкова ужасно наказание е заслужил човека,заради свое-

                то грехопадение,сам Господ знае.Добре, все пак,че не го е лишил от

                чувството за Вечност.Борейки се с времето,те го поглъщат,а то поглъща

               тях,за да ги прати в" Царството на безвремието"-Вечност.Ако смъртта е

               упование на материята,то Вечния живот след нея е надеждата на духа.

               Без тази надежда нито живота,нито смъртта биха могли да съществу-

               ват. А е възможно Бог да се е пошегувал с човека,ей така от скука и за-

              щото е "образ и подобие"  Негово,а после е станало късно да поправя

              грешката ,пък и на човек му станало интересно да играе ролята си-до

              някъде.И така,постепенно хората,които предпочитали живота и смърт-

              та ставали все повече и повече.Докато забравили,че има и друг жи-

              вот,че има Бог и се отделили от него.Птиците прелитали над тях и

              времето,ала хората не обръщали глави нагоре. Те пожелали да жи-

              веят тук и сега.Да поглъщат и загребват с пълни шепи всичко,което

             им се предложи за краткото време на земята.Това не се харесвало на

             Бог и той ги наказвал все повече и повече.И колкото повече ги на-

             казвал,толкова повече людете се намразявали един друг.Те изгубили

             паметта за добро и зло. Ето какво казва по този повод Х. Л. Борхес:

           Знайно е,че собствената самоличност се корени в паметта и отстра-

           няването на тази способност носи идиотщина.Уместно е да се мис-

          ли същото и за вселената. Без една вечност,без едно деликатно и тай-

          но огледало на преминалото през душите,вселенската история е изгу-

          бено време и в нея-нашата лична история,което ни кара да се чувства-

          ме  неуютно като призраци." И още "Времето е една самоизмама:без-

         различието и неразделимостта на един момент от неговото привидно

         вчера и на друг от неговото привидно днес е достатъчно,за да го раз-

        члени. И в края на краищата животът е твърде беден,за да не бъде без-

        смъртен"

            Неща като живот,смърт,вечност се случват не с нас,а с някой друг.

       Истина е,че много прилича на нас,но е друг.Нашият спомен!?!...


                   Ползвана литература: Х.Л.Борхес

             

За " аза" и "нищото"

                               Чудя се откъде се пръкна този извратен и ненормален народ.

                            Ако е само реакция на поредицата робства,които е преживял,

                             по-скоро би трябвало да стане смирен и добър,а той наопаки-

                             лош ,зъл,  свиреп и мразещ.И като,че ли нищо не се променя в него.

                             Май,че е въпрос на "семка",,както викаше един коняр. А учените

                            му викат ген.

                            Не,не  искам да обобщавам,има и много нормални хора,но те с всеки ден

                             остават малцинство.И то тотално имигриращо или навън,към сво-

                             бодния свят или навътре дълбоко в себе си,докато издържят..

                              И аз съм от ненормалните.Често ми хрумва да си изрежа вените или

                            да се обеся,но не ми стигат сили.Значи съм комформист,който иска да

                             живее въпреки всичко.Слабия човек е лош човек...


                               Хей,  хей,все пак не ме плашете с "нищото".В смъртта ще гледаш "цялото",

                            макар и червеи,   в живота ще куфееш с тъпанари превръщайки тялото

                           си във фетиш,нашарен като стена на комуноиди./или анти такива/Татуиров-

                           ката е символ на примата на плътта над  духа. За тези хора живота е

                           ядене,пиене и  удоволствия от първичен характер.Те не се познават,но

                          обичат тялото си/защото самите те и живота е само тяло/, .докато един ден

                          /а той винаги е утре / това  "свещено  тяло  се  разболее  . и остане

                         само  самотата на суетата. Българина не  мисли нито за смъртта,нито за

                         вечността.Любимата му приказка е "какво да  му мисля, като дойде дойде.

                           Един вид "после ще му мисля"  Мъдра,но и ужасно тъпа, неосъзнато

                          тъпа съпротива на всичко,което ще ни сполети след миг.Не е ли по-добре

                         да сме готови за всяко щастие или нещастие,което ще ни догони,отколкото

                        да се оставяме да ни влачи талвега на сляпата съдба.С огромно съжаление, ние

                             си оставаме дивашко племе,не взели нищо от Траките,които са били

                             велик народ. Междупрочем и те са се татуирали/по различен начин/,

                        маскирали са се и са се правили на други.Но това е било част от тяхната

                        философия/да възприемат живота като игра/ ,а не да се самооблащават/все-

                        ки по отделно,че тялото му е Бог/.
,

                           Тялото,само по себе си не е Бог.То може да стане такова само ако духът

                        му вдъхне божествен живот.

                              Така,че бланширайте и изкопирайте си телата си,само не се правете

                           на повече от себе си или на извън земни,щото сте ни ясни.Кому? Нам

                          обикновените люде. Тия,които ви учим,лекуваме и събираме фекалиите

                           на "божесвените ви телеса",за да ни ругаете и биете. Защото,вие сте сила-

                           та на тази земя,вие превзехте света.Защото,в края на краищата земния свят е

                           тяло,обречено на сатаната,изгонено от РАЯ,да търси смъртта си.А какво

                           друго е смъртта,освен тяло,облечено в маската на псевдоизкуство.Неосъзнато

                           мразещо се,то иска да бъде друго.Другото никога не е сега,нито в миналото,

                           нито в бъдащето.То е само в нашите мечти и представи за един по-добър свят.

                           За това нека им простим.Всички сме люде,но толкова често люцки дори на

                           себе си. И най-често!!!....


                           

Познай себе си/Вечността е вече наша/

                    За да познаеш себе си трябва да имаш поне още един АЗ.А като се има пред-

               вид,че азът е безкраен,това означава,че трябва да имаш повече от два АЗА в се-

               бе си.А тогава вече ставаш съвсем непознаваем,нито за себе си,нито за другите.

                Така,че най-добре да не се познаваш .Да се опознаеш означава да се отчуждиш

               от себе си,да се оголиш до нерв и да се лишиш от достойнство.Защото,какво дру-

                го е достойнството,освен лицемерието на оголената душа.А тя не познава себе

               си.Безкрайният човек се познава само в миговете на извънредно страдание и непо-

                носима болка.Безкрайният човек е оголен нерв,който търси,но никога не намира.

               Той е своята сянка,която понякога знае повече за него.Той е своето отрицание,

               което никога не се задоволява "с този живот".Той е винаги "в нещото повече",

               което ще умре след неговата смърт.Той е живота на другите.Той притежава

               всички мигове.Никога не съм знаел какво представлява времето/от къде изтича

               и къде се втича/ала подозирам,че освен тайнство и наша земна обреченост,

               то има и мистичен характер и изтича в много посоки.Защото според мен

                то е четвъртото измерение на пространството.А в пространството минало,

                бъдеще и настояще са само прекция на четвъртото измерение.Тука не е нужна

                нито математика,нито алхимия,а чисто съзнание,което умее да спи.В истин-

               ския сън вечността е вече наша и ние притежаваме всички мигове на времето.

               Сънуването е подготовка за вечността.Тогава миговете от нашия живот не ще

                бъдат разхвърляни,далечни и нелепи в своята единствена посока,а подреде-

                ни по-най добрия начин от нашата свободна воля.


                                                                                                       С. М. Аврелиев

Пеперудите изгарят в огъня на светлината/никога не стига живот/.

                        Всичко живо на този свят се стреми към светлината,макар да знае,че тя

                  изгаря.А може би несъзнателно искаме да изгорим? От друга страна,тук на

                  земята светлината и мракът постоянно се сменят,може би да ни подскажат,

                 че всичко  е временно и нетрайно?

                   За това ли на никого не стига живот?!?

                  Всичко крайно и временно е  грешно и се нарича живот.В живота е собстве-

                 ния  му смисъл ,но докато го открием и вече ни няма.

                   Но след като Бог така е решил,ние сме длъжни да се приемем такива какви-

                то сме.Смъртни,грешни,нещастни,страдащи,но все пак осъзнаващи се като

                съществуващи.А и колкото и да ни се иска да сме сътворци на себе си/да

               оползотворим свободата,която ни е да Господ/,веднъж създадени,не можем

               да променим нито въртенето на земята ,за да ни огрява вечната небесна свет-

               лина  / най-малко защото въртенето/макар и в кръг,около себе си / е "време",ни-

              то да изкривим пространството, в невинаги вярната посока.

                  Всички бягаме към огъня на светлината,сякаш там се е въплатило щастието.

             А дали е така? Дали там изгаряйки няма да намерим ВЕЧНИЯ ЖИВОТ? Бог е

             всичко наоколо,от цъфтежа на цветята до строгата подредба на планетите .Кос-

             моса не е хаос,космоса е ред.Иначе отдавна да бяме унищожени

            от милиардите комети кръжащи около нас или пък погълнати от Черната дупка.

            Не правя сексуални намеци.Те се набиват на очи в от самосебе си.А поняко-

            га се питам,дали всичко това,наоколо,не страда като нас?Като нашето сърце?

           И ако не страдахме щяхме ли да разберем,че сме живи? Че сме в БОГА?!

             Ние създаваме/по-скоро моделираме/ света около себе си,и най-често това

          не е реалния свят/такъв няма/,а е нашата представа/по Шопенхауер/ за "реалност".

           На никому не стига живот.Само любовта и истината /както е по Библията/ мо-

          гат да ни направят свободни.Но колцина са тези,които го желаят? За търсещия,

          мислещ и страдащ човек бъдещето е равно на миналото и то в този миг.Повтори

         ли се,той няма да е същия.И мига и човека.Но това не означава,че той/мига/ не

          съществува в самата вечност.Този миг никога няма да умре,"понеже той е нещо

         много по-древно от собственото си настояще".

           На никому не стига живот.Или трябва да се промени тотално/живота,или ние

         трябва да се променим.Което е едно и също.Имам предвид живота като цяло да

         стане "нещото в повече". В противен случай светът е обречен на гибел.Никой не

       харесва битието което му е "наложено".Та дори и най-щастливия човек.Това е

       откровението на Христа,който умря заради нас,но вече две хиляди години

       ние не пожелахме да го разберем и не се поправихме.Нещо повече ,ставаме

      все по-лоши и по-лоши .Привлича ни това,което няма да бъдем никога на този

      свят. Всеки иска да бъде друг,докато не се примири с клетката,наречена живот

      или просто да си каже сбогом с него завинаги.

       
           А вярно ли,че живота е Светлина?.Какво би правила без мрака тя!?!


                                                                                                  С.М. Аврелиев