Това са едни от последните думи на У.Блейк.
Живеейки във времето ние изпитваме само несъщесвени чувства
и погнуса,че сме тук и сега,вклещени в прангите на безсмислието.
В един момент разбираш,че този свят е лишен от минало,настояще и
бъдаще.И сънищата ти остават безцветни и безпаметни.И си казваш
това е края. Ала миг подир това/след хиляда години/ си казваш,че
живота има много краища...Сянката на БИТИЕТО ГОРЕ,а после и
самотата на обречения на безнадеждност....Която в края на краищата е
по силна от надеждата/която е само дума от ТОЗИ СВЯТ/.
И защо ли всичко става така неочаквано и ненавреме,преди да
осъзнаеш,че само АДАМ се е родил на този свят.И ,че всичко след
него е само тавтология,статистика и повторно раждане.Умножаване
на "изпуснатото време",на калкулация на рода,за сметка на вечност-
та.
Защото кой друг човек,освен Адам е съзерцавал необятния залез?
. И кой може да се преклони пред красотата му?
Само един човек е коленичил и копнеел да се слее /върне/ при БОГА.
Само един човек е бил способен да обича,преди да бъде предаден-и
това сме всички ние.
И само един човек е изпитал страх да е "ЖИВЯН".
И само той се е родил на този свят....за да го свърши...
Само един човек е сънувал,че е живян,преди да е живял.
Това е ТОЙ-ВСИЧКИ и НИКОЙ.Първия и последния АДАМ.
Другите сме приели само тялото му,но не и душата му.До нея
ще се домогваме докато свят светува...АМИН.