Къде е любовта?

Къде е любовта и продълава ли когато я загубим?                                                                                              
                                 Сиромахов се събуди сам в леглото,опипа мястото до себе си,после своето тяло.Точно два месеца откакто се бе развел с любимата си жена.Не знаеше защо го бе направил щом толкова много я обичаше,но сега се събуди с някакво просветление в душата и сякаш всичко му стана ясно.Не искаше да оправдава своята/тяхната/ глупост.По скоро му светна що е любов.

      Любовта-рече си той-е плътска илюзия.Защото за да обичаш/нека не се лъжем/ означава да притежаваш.А да притежаваш означава да обсебеш тялото на своята любов.Което е глупост. Защото ние не притежаваме собственото си тяло.Камо ли "чуждото"

    Да притежаваш духа на другия също е илюзия.Защото да притежаваме любимия дух,би означавало,той да стане нашия дух.И тогава,той не би бил вече друг.Тоесст,с изчезването на другия,ще изчезне и любовта.                                                                                                                        Сиромахов се ощипа здраво и опъна ушите си ,докато не изпукаха.Беше деен човек,никога не е бил мислител.От къде му идваха на ума тия глупости?Не,това не си ти,и си изплющя жесток шамар.Ала някаква част от него бе по-силна от всички болки които си причиняваше,за да се върне на "този свят".                                                                                                                                  Красиво е да си въобразяваме,че притежаваме тялото и душата на любимото същество,ала къде е то сега?Времето казват лекува,не то заличава.Ние обладаваме тялото/време/,не красотата-любов.Обладаваме кожата,слюнката,мазнага тъкан,секретите,утробата и може би и мозъчните клетки,но не и душата.Никога душата.Тя си остава самотна и необладана...                                                  ,                                                                                                    Да обладаеш душата на другия,означава да се съвъкупляваш със себе си.Така ,че може да се обича само необладаемото.Като например морето и небето,които са на всички и на никой-...тоест-БОГ.Сиромахов беще сразен,но за миг се почувства богат.

Реката

                                     РЕКАТА/Поредица среднощни мисли/

 Озарена река,бягаща бурно сред скалите,далеч от тинята на живота!Измий очите ни и ни научи да те сънуваме!

Щастливите нещастници

Щастливите нещастници /не се отнася за Българите/ Поредица "Среднощни мисли"





. Обичам щастливите хора.Те ми дават криле и илюзията,че съм жив. Ала всички около мен/сега съм извън страната/ да твърдят ,че са щастливи,без да знаят колко са нещастни -това ми идва в повече.Те просто/както би казал Кафка/ никога не са влизали в себе си и не са ги хапали комари мутанти,големи като врабчета../Примерно в Сибир/А има и друга страна-ако всички навлезем дълбоко в себе си животът ще загине-от ентропия и загниване на съзнанието.Така че масата е стожер и убиец на живота. Нека не съдим,а да видим как стоят нещата не само в екзистенциален,а и прагматичен план. Който мисли с категориите на Небето/има такива/,то той не може да приеме случайностите на земята.Почти всички хора се смятат за щастливи/смесвайки мечти и реалност/ или просто по презумпция така са ги учили или такива са се родили.Да търсят и намират щастието на този свят е най -нормалното нещо.Обаче,/те милите/не искат или не знаят че са зазидани между две стени-и от там излизане няма.Излиза се само по надлежния ред.Да се чувстваш щастлив във времето /особено днешно/е инфантилно,Да се чувстваш нещастен е грозно ,срамно и недостойно. Целият ни живот е поредица/нес-поредица/от низост,срадания и загуби.Ако някой си мисли,че може да спечели нещо на този свят/пари,слава,щастие/той е тотално изгубен.Тук може само да мечтаеш за тия неща,макар и да считаш,че ги притежаваш.Те са твоята ефимерна карма,която скоро ще изгубиш.И тогава ще бъдеш най- нещастен,защото ще осъзнаеш,че нито си бил богат,нито щастлив.Времето те е излъгало за един миг и вече си сам и никой.А сам може да бъде само човека на духа,другите/слугите на мимолетнното/ са НИКОЙ. Истинското битие за болшинството от людете на този свят е на повърхността,за тях е по-удобно да се плъзгат по отъпканата партина и да не знаят,а и да нехаят нищо за истинския си живот.Скъпи мои растения,вие не знаете че това е живот-вегитация/чи кво му е?/Ако всички сме умньовци-трябва да се самоубием вкупом-тутакси.И са съвсем прави/моите безмълвни опоненти/ ,защото влязат ли под повърхността,ще видят,че там ги чака "НИЩОТО"Най добре е нещата от живота да минават покрай теб,без да засягат душата ти.А още по-добре е да не знаеш,че я имаш.Попитай някой що е душа и дали може да ти отговори?Масата люде са получили истинския дар от Бога да живеят без да знаят.И са живи!!!... И това,навярно е някакъв остатъчен атавизам от преди-земното низвержие на Адам и Ева,което ги е съхранило и до днес.Иначе би ли издържал до край в своето себепознание?Това да нямаш претенциите или желанието да познаваш нещата до край,е Божия милост...Това означава да приемаш нещата,такива,каквито ти се предлагат,без да робтаеш-с радост и болка. Защото така ти е писано и ти си добър човек, който се примирява и надява,че някой ден Бог ще те приеме такъв какъвто си.Но не защото си безчувствен,а за това,че рано или късно ще разбереш, че не станеш ли богоподобен-ти ще бъдеш изтрит от лицето на земята и ще бъдеш никой и ТАМ и тук во век и

Мисли в полунощ

                                                    МИСЛИ В ПОЛУНОЩ                                                                                                                                                                                                                                                                     Все по-често си мисля,че аз никога не ще мога да избягам от себе си.От несратната си съдба.От отчаяния ми опит да се спася,да бъда друг...да намеря надежда/за какво?/  Само когато пиша аз съм във вечността...И така се чувствам...вечен...

Защо се самоубива Ван Гог ?

                                                    Защо се самоубива Ван Гог?                                                                                                                                                                                                                                                                      Ван Гог убедено твърдял,че е едновременно на много места.                                       Това,навярно е давало повод да го считат за луд.Ала той не е бил.Луди са били всички около него които го считали за такъв..В своята безпросветност и невежество те убивали бавно душата му,красотата,свободата и най-вече чувството му за безкрайност...А той имал истинска нужда от НЕЯ....За да твори!

        Какво друго можел да си помисли еснафът-бюргер,когато Ван Гог често повтарял,че той се размножава в пространството.Сигурен съм-казвал той-че в този миг,докато рисувам,някой друг "АЗ" прави същото на някое друго място ,в друго пространство,на друга планета,галактика,а може би и вселена....Еснафът за себе си винаги е прав,защото той не може да допусне друго,освен своето разбиране за нещата...И може би така трябва да бъде.Ала Ван Гог твърдо  вярвал в своята множественност и не е искал да лъже никого,още по малко да ги провокира.Грешката му е била,че съзнавайки своята различност,той все пак се възприемал като част от невежата маса Като част от угнетените и онеправданите.И той наистина бил такъв,не само по манталитет,а и по съдба. Затова им се доверявал и ги съжалявал..Ала вместо споделеност  получавал упреци и присмех..

    Той смятал себе си само за сянка,копие на своето истинско "АЗ",което  чувствал в себе си и знел,че ТО съществува на други места, но много по-истински и добри.

    Единствения човек с когото можел да споделя/но не винаги и безусловно /бил брат му.Когато рисувал той най добре чувствал "ОНЯ"-ДРУГИЯ.Или както казвал на брат си-"Същия АЗ",това съм аз,но много по-плътен/не като материя/,а като същност и дух.                            Брат му Тео клател одобрително глава и разбира се не му вярвал.

      Аз съм само предаваща брънка-продължавал той-на това което се случва там.И не само там,а все по -натам и все по нататък където нещата СТАВАТ.Отдалечавайки се във времето и пространството нещата стават все по-плътни и по-истински.Първата степен е планета от нашата слънчева система.Повярвай ми не съм луд,никога не съм бил там и не съм го виждал,но го знам-чувствам го когато рисувам.Втората степен,където "АЗ" съм все повече АЗ е от млечния път,друга слънчева система или друга галактика и така до безкрайност.Където моята плътност е завършена и аз съм ЦЯЛ Там не боли ..Само тук...

       Аз знам,че нашето съществуване тук е захвърлено и случайно, най-много за да се спасим.А да се спасиш,означава да намериш своето АЗ извън себе си,извън гравитацията/тоест в полетата на познанието и духовната чистота/там където енергиите са енергии и не ни се предават по полов път.Химери нали-знам какво мислиш-ето захвърляйки четката и за мен стават химери.Как да ти обясня ,обаче,че те са по-истински.Затова ли ме мразят всички и не ми позволяват да живея.?Какво съм им сторил та ми отказват БЕЗКРАЙ  НОСТТА?Да ти откажат безкрайнстта означава да те задушат в мизерията на все по-затъващия,безнадежден Наш свят"
.Отказват  му Безкрайността влъхвите,които са се смятали за нейни пазители.Отказват му безкрайността,онези,които уж го мразят/масата-общество/,но най-вече- тези,които го обичат-презирайки го,защото той не може да обича като тях.
     Защото да обичаш,означава да се въплатиш в по-плътната си същност,там където нещата се получават,а смъртта е евфемизъм на вечност.Неговите съвременници не са можели да си представят такова нещо.Те са обичали женичките си и от време на време любовниците си.

      Плътта ражда за да се продължи,но не и да остави духовна памет.Емоцията не е любов и любовта не е емоция без спойващия атом на духа.Тоест, ако е само от "Мира сего"
    Ван Гог е можел да намери жадуваната от него безкрайност,ако не е била оная животинска тълпа,която никога не е разбирала от изкуство.Отделиш ли се от масата-ти вече си мъртъв.Тя не прощава и те наказва със смърт.Другия изход е да станеш присмехулник-ироник.Ала природата на Ван Гог не е била такава
    Затова той не се самоубива/в собствения смисъл на думата/.Той слага край на живота си и става жертва на примата на тялото над духа.
    И ако трябва да сме безкрайно честни и той едва ли е вярвал напълно,че има много животи,но е намерил сили да се сбогува с красотата на този свят/не защото го мрази,а обратно/,защото около него е имало цяла армия от зли субекти,готови да накарат тялото да извърши този противоестествен акт.