четвъртък, 13 ноември 2014 г.

                                                      ПРОПУСНАТ МИГ/МИТ/- ЖИВОТА                                                                                                                                                                                                                                                                                    АЗ  НЕ  СЪМ  АЗ



                                                   Този,който живее моя живот, не съм АЗ                                                                                                        Този,който люби жени,
                                                                                   кара коли,
                                                                                   който ходи на работа,
                                                 който си мисли-това или онова,
                                                            този който слуша радио,
                                                            ходи до тоалетната,
                                                 който крои планове
                                                                  и после ги срива:
                                                                            НЕ СЪМ АЗ.


                                                 Чудя се окъде-накъде
                                                           тези,които живееят  моя живот
                                                   си позволяват да се вмъкват в мен?
                                                  И какво общо има моето АЗ с МЕН?.

                                                            Не е игра на думи
                                                                 понякога е страшно трудно
                                                     Да те разлеят от поток в огромна река-
                                                               и вече те няма
                                                       Волята ти е скършена и подчинена
                                                       на цялото,което не познаваш.

                                                          Душата ти е чужда-не ТЯ
                                                       Оставаш само разум със своите вероятности.
                                                          А тяло без душа е като дума
                                                                                         без смисъл-ненужна.
                                                                                                               и сама.
                                                         По самотна от квантовата механика
                                                                             и луната без земя.

                                                         Но не се сърдя на Айнщайн и неговия гений.

                                                             Той несъмнено е бил по-самотен
                                                              и от мен и от всеки друг,
                                                               който не знае що е самота.

                                                         Това ме успокоява,кара ме да забравя,

                                                         и аз приемам другите свои аз.

                                                                И да ви призная понякога ги обичам.

                                                          Като Айнщайн,който е окривал светове,
                                                                   но е оставал в себе си.

                                                             НЕ МУ Е  БИЛО  ЛЕСНО!?... 

сряда, 20 август 2014 г.

Конвои с хуманитарна помощ от Русия към Украйна


                       Убийците ще хранят жертвите си.Това не е Стокхолмски синдром,това е синдром

              на лицемерието.Съвършеното лицимерие,което може да се роди от болни мозъци  в

             болна страна,при никога и по никакъв повод непроменящи се служби/познайте къде?...

           

                    А може пък да са се разкаяли някой хора/защо да сме все черногледи?/ или да речем

            изпитали вина/ с коя ли душа?/,че са провокирали неправилно войната в Украйна/коя-

           то скоро няма да свърши/ и решили да нахранят "мъртвите свои братя",преди да се възне

           сат на небето и прокълнат братята си убийци..

             Има и друг вариант: Да са се уплашили от рестрикциите на ЕС и Щатите и побързали

         да им "докажат"""-Ето ние сме богати,можем цял свят да изхраним,а вие ще ни плашите

          с вашите ограничения ..Забравете...Нашите залежи на богатства са безкрайни и не

        ние,а вие не можете без тях...Каму дано, ему дано."..

          А има и четвърти вариант,най- малко възможен,но най реалистичен: С този псевдо-ху-

       манитарен жест, ТЕ поставят началото на края на Украйна.


           Само че не са познали: Това не им е нито Грузия,нито Чечня,нито Преднестровието

        Украйна и украиците са велик народ и повече няма да позволят да бъдат мачкани.Не-

      ка  "ТЕ" не забравят,че тя-Украйна дава едни от най-светлите умове на Русия/Гогол,Та-

     рас Шевченко,Иван Франко,Стравински,Чайковски,Бердяев и много други/.Бих казал,

     че интелигенцита на Русия от 18,19 и до някъде 20век  излиза от Украйна. И какво има да се чудим?,В основата на Русия стои Киевска Рус.До към 13-14 век не е имало ни Петербург

   ни Москва, а на северо-запад е било населено с фино-угри -невежи и изостанали

    блатни племена.Без култура,без държавност,без идентичност-живеещи в каменния век

      А днес този мастодонт-Русия иска да унищожи своя родител. Нека не забравят,че в Библията още е казано,че който се отрече от своя родител 7 пъти по 7 да бъде проклет .

        И понеже невежеството сред мужика/селски или градски/ е толкова голямо и съз-

  нателно провеждано,на власт се издигат все едни същи люде: Путин -Медведев......Мед-

 ведев-Путин. И всичко това надолу се мултиплицира до безкрайност.До най-дребния началник

който/по Гогол/ има мечта на живота си.Да стане малко по-голям началник.Това е матрицата,

която възпрозвежда посредствеността и убива всичко нормално. И не за друго,а защото

мужикът обича да бъде тъпкан и лъган.А най-вече/това е достойнство/обича да служи и

умира за родината си.Той не е виновен/така са го учили/.,така е възпитан,защото дядо му,

че и прадядо му,пък и баща му все на войни са умирали...та значи и той...А това е власт,

власт дадена им не от Бога,а от товариш П.Това е Власт мечта, Да накажеш и убиеш ближ

ния си,за да се почувстваш за миг човек.Същество което решава съдби.А и какво му трябва

повече на един мужик? Миг по-силен от водка,от хиляди водки и накрая да умреш спокоен

положил ръце в кръстен знак.

    Само че така не сто въпроса с тия ,които имат реалната власт.Те няма да се покаят и

  в смъртта си и няма да видите ръцете им да търсят кръста.Те обичат властта не само

  за миг,два/като мужика/,те я искат за цяла вечност.Те се влюбват в нея,ухажват я,бого-

 творят я,докато забравят,че са хора и решават,че могат да правят всичко/ с тази сволач

 под тях и около тях/ И всичко в името на ВЛАСТТА. Забравят само едно-че "времето"

в царството поднебесно, не забравя току-така и то ще ги съди-рано или късно.Кому-

нистът не вярва във възмездието и провидението,но се страхува от него.

Та да се върнем на темата.Кой изпраща този хуманитарен конвой и с каква цел? Да

унизят укринския народ/хиляди пъти по трудно е да вземеш,отколкото да дадеш/,

или категорично и окончателно да му припомнят,че само преди двадесет години

и той е бил слуга на гоподарите в Москва.И да не надига глава,щото лошо му се пише.

Това ЕС,това НАТО да бъде забравено окончателно.Защото като в онази приказка

"Комунистът козината си мени,ала нравът-никога".

  От тези помощи ще се възполват само бандитите-сепаратисти.Другото е илюзия

за пред камери и автомати...








четвъртък, 14 август 2014 г.

ГОРАТА




                      Защо ние-хората не сме като дърветата?.Смирени в живота,смирени и пред смъртта. И такова търпение и благородство докато порастнат,за да ги отрежат и направят на

           дъски.Стомахът го свива като гледа как моторните резачки посичат 200 годишни

          букови дървета,а те не гъкват.Само се сгромолясват с горд трясък и утихват.За малко,
   
         преди да почнат да ги разфасоват.Дядо му  казваше,че те-дърветата,а и всички растения

        са живи".Също като нас хората".Та значи би трябвало да ги боли?

               Глупави мисли на един вече застаряващ човек.И все пак изникнали като спомен

        от съзнанието на едно момче,което обичаше живота и състрадаваше на слабите и

       беззащитните.Дори понякога си въобразяваше,че светът може да бъде добър.И той

       беше.! Уви! Годините бързо отминават и всичко това остава само спомен за да го мъчи.
                   
     Би дал остатъка от живота си за онова съзнание,което го болеше,за "онази гледна точка",която дава друг смисъл на света.Понякога в съня си за миг се докосваше до нея,но бързо я изгубваше.И тогава ставаше още по-пусто и кухо.

                     

         За да убива спомена за истинския живот,той търсеше страданието.Обичаше стра-

         данието по своему,като външен човек,външен на себе си и на света.Чужд сред близки

    и далечни,той бягаше за да го заболи.Гледаше на себе си през "Булото на МАЯ",като измислен  герой на измислен разказ,като забравил" важното"-онова,което си отива с младостта. И то единствено го терзаеше,защото там бе забравил своята душа.

                  А без душа боли,но някак външно.

       В противен случай би избил всички тия,които мъчеха дърветата.

                

сряда, 6 август 2014 г.

ОБРАТНО ВИЖДАНЕ



                                                 Лежиш на дъното на океана

                                                съзерцаваш гънещите се вълни-

                                                прозирна яснота на тъмен свят

                                                и риби всякакви,

                                                пронизани от светлина.

                                                Светлина,която те пресова в белег-

                                                в символ на изчезващия рибен свят.

                                                          МЯРКАТ СЕ И КОСТЕНУРКИ. 






                                     -------------------

                                                 Навсякъде,

                                                дори навън се стеле мъгла,

                                                примесена с петна от пустота.

                                      А по-добре би било примерно така:

                                                В пустотата се е стаила мъгла,.

                                                     но не го чувствам

                                       Как да насиля:

                                               улиците,дъветата и хората

                                               са напукани от пустота

                                      Кой ще ми повярва,че не лъжа?

                                                И има ли смисъл?....

                                       Когато улиците,дърветата и хората

                                               са неосъществими от напукана самота

                                      -също като мечтите ни...     




                                           ---------


                                        В зеленото на гората

                                       на зазоряване и привечер

                                      пеят хиляди славеи.

                           Скворецът се обажда с пиууу от подземята-

                                     няма го!?

                                   Кратко е царството на живота,

                                   остава тъгата в пронизващото

                          пиууу... на сквореца.                                                                           

вторник, 5 август 2014 г.

ТВОРЧЕСТВО




Притихнаха щурците,

лисна дъжд в нощта

Кратък-

Колкото едно стихотворение.



Притваряйки очи

мечтите ме спасиха в друг живот.

За кратко-

колкото да повярвам,че го има.


Спря дъждът

и аз отворих щастлив очи.

Бях повярвал в щурците.

И ТЕ ЗАСВИРИХА.








                                          Творчество-ІІ

                                  Никога не стреляй във вещици-

                                         дори когато са красиви.

                                  Защото камъкът е по-твърд от полета на птицата

                                         и по-лек от усмивката на жена.
                       --

                                 Не измисляй думите

                                        преди във теб да се родят

                                 и да ти кажат "ИМА НИ"!

                                        Нека те сами те намерят.
                       --

                                Не се оправдавай с БОГА,

                                       преди да си повярвал в него

                                Той има милион лица

                                       и толкова почти животи.

                  --
                              На теб ти е нужен само един,

                                      само един живот

                                                    за да оживееш

                              И ПРОДЪЛЖИШ РАЗКАЗА.


                                          И ЗА ТОВА-

                              Недъй да търсиш смисъла на "НИЩОТО"-

                                       там него го има.

                                Въпросът е тук и сега

                                      да намериш ДУМАТА,

                                която ще го ПРЕРАЗКАЖЕ...

понеделник, 4 август 2014 г.

Доброто е около нас,но рядко се въплащава



Иван РАич беше дълбокомислещ човек. Веднъж някой му подхвърли,че той е аутсайдер/и той се съгласи,без озлобление и без съжаление/. Бе запомнил една сърбо-хърватска мисъл още от малък и тя го спасяваше в миговете на самосъжаление,че никога няма да стане като останалите хора-сериозен и преуспяващ.Тя беше следната: "Аутсайдерите движат света,
политиците са тези,които мислят,че действат."
        Той беше далеч от мисълта,а и желанието да спасява света,и все пак бе вътрешно убеден,че външните/спрямо него-СВЕТА,/допринасят повече той да съществува,отколкото ония,които си въобразяват,че въртят кълбото и светът съществува заради тях.

            И в един августовски следобед,потънал в жегата на тия мисли,той написа следното:

      Аз съм нищото
                        изгубения рай

           изгубения                
подлог,страдащ по

   изгубени сказуеми.

           Аз съм този,който предаде Сократ

       и спаси Сократа за вечността
             защото какво е живота без символи и метафори
       без смях и суета  

Аз съм другото на себе си

        което вярва,че кълбото земно се върти/без да го помни/

             И на доброто вярва/без да го вижда/

        И знам,че съм глупак,

               но тъй и искам да умра.

         Не искам да мразя

                макар да ме карат на сила политиците

         и ми навират своите петнисти истини в сурата.
                             А после ме обичат
         Но  знам,че този,който ме обича с тази любов,

                                всъщност ме мрази.

                 Мрази ме защото иска да съм като него,

           а аз съм винаги "отвън".

    И аз бягам,бягам през девет планини в десета,бягам от хората и от себе си бягам,защото няма къде да отида.  И той не намери място на земята.Самоуби се.И сега удобно се е поселил в междузвездните пространтва.













събота, 2 август 2014 г.

Пудел-ветропоказател



Комунистите отново надигнаха глави като червейчета,

след като руския ботуш отново го удари на война.И за евразийски съюз вече се готвим.

Толкова къса памет!!! Лелеяното до вчера като мечта,днес не ни е угодно/Евро съюза/,

щото сме некадърни негодници.Защото там в центъра на всичко е човека,а тук и в Ру-

сия-партията,държавата-мафия и ""другаря"...Кел файда от държавата ти като хората

измират като качулаткии и са по унижени от средновековни роби.

Един такъв пудел-предател е Петър Волгин.Както го смятах за умен и почтен човек,

така сега ми се гади от него до повръщане.Ветропоказател,който може да бъде купен

не за тридесет,а за три сребърника,а може и от страх,да си сере на фасона,дето

го няма.Такива люде са достойни за презрение без опрощение,защото те развращават нацията

/особено младите/.Този тип обърна палачинката за пари,от страх и знам ли още защо?...

Всъщност,логиката на жената и на п-тта можеш ли я разбра?....

неделя, 20 юли 2014 г.

ПИРАНИТЕ



Рибите пирани разшириха неимоверно своя ареал .От Амазония те се пръснаха по целия свят и се приспособяват много бързо при всякакви условия.Скоро бяха уловени еденични екземпляри в езера в Швейцария и Норвегия,а в река Москва бяха изгризали гениталиите на няколко мъже.Дойде ми на ума за тези риби докато гледах как Негово величество,Батюшка спасител "смирено"почиташе паметта на загиналите, няколко часа преди това, в сваления самолет в Украйна.Заприлича ми на пираня/в буквалния смисъл на думата/,която не знае какво прави,но отворената и ненаситна паст се хили в наслаждение.Все едно виждаш черепа на рано починала красива жена.

Пираните са известни с острите си зъби и ненаситния си апетит за месо.Те се движат на пасажи.Груповите им атаки позволяват да убиват много по-едри от тях животни.Тези страховити хищници са способни за тридесет минути да изядат животни с размерите на хипопотам или крокодил.А когато са гладни се самоизяждат една друга.Това ги прави едни от най-хищните същества на планетата.

И докато гледах П,как се прекланя пред паметта на мъртвите /с озъбено-усмихната паст/,която,обаче знае истината,аз осъзнах,че живота на пираните много си прилича със социалния живот на уж най -висшето същество на планетата-човека.Разликата е само в степента на осъзнаване/,когато подушиш кръв/.И всички стояха мирно и чинно пред този сатрап,защото и те знаеха истината и бяха част от нея.Злото на този свят се обединява в пасажи,стада,партии и какви ли не сдружения,с единсвената цел да изядат другите хищници и изпият кръвта на слабите и беззащитните.

И се връщам на страшната трагедия в Украйна със загиналите 298 души, 80 от които деца.И не мога да осъзная как човешко същество може да причини това на други човешки същества,освен ако не е пираня.И се почувсвах страшно безсилен.Безсилен не само пред смъртта и убийците,а най-вече защото пираните/тези невинни рибки,които не знаят какво правят/стават все повече и повече.Те завземат света със своята верноподаническа психика.А лидерите им са готови да унищожат целия свят,само заради чувството за безгранична власт.Това обикновения човек не може да си го обясни.Ала кръвта вика кръв.И телата летящи от небето към земята рано или късно ще се превънат в ангели,които ще възмездят за злото на земята.То си има име и имена.А може би и те ще простят,но хищника пираня-никога,защото не приема друго освен плътта,месото и кръвта.

сряда, 2 юли 2014 г.

Душевните крампи на Иван Раич


Душевните крампи на Иван Раич

Иван Раич не беше лош човек,не беше злоблив и злопаметен,но беше малко простоват.Опитваше се да си обясни нещата дето стават около него,тия дето дават по телевизията и радиото,но някак си все не се получаваше.

Макар и на възраст вече,той опитваше да се учи и образова,за да си помогне в "проклетите въпроси" Тъкмо бе прочел "Престъпление и наказание" на Достоевски,когато се случиха неприятностите с банките у нас.Той,разбира се, не отбираше нищо от банково дело,нито беше вносител,нито кредитополучател на някоя банка,но дълбоко в себе си,интуитивно,не хранеше добри чувства към тия инситуции,и ги смяташе до известна степен за изедници,които рано или късно ще унищожат света без природни катаклизми.

И колкото повече се явяваха големците да твърдят,че всичко е под контрол и няма проблем,толкова по-малко им вярваше.Също ,както Разколников твърдеше,че не е нужно да убива и най- презряното същество,за да се увери в справедливостта на света,ала на другия ден го прави.Хората са слаби и непостоянни,особено,когато се касае за много пари.Така,че не им вярвайте!Особено на тия,дето знаят "истината",и искат непремено да им повярваш.

Всичко това терзаеше Иван Раич и раждаше вътрешните му кулизии.Особено нощем.

Сън не го хващаше,как така на една банка трябва да и помага цяла България,че и Европейския съюз/като знаят,че е окрадена/,а не могат/или не искат/ да помогнат на 90% от населението в тая държава,което живее в пълна мизерия.Как се напълниха тия банки като няма икономика и за чия сметка.Не е ли за сметка на унижения и оскърбен бедняк,на който свалят и последната кожа.Не са ли кухи ,празни пирамиди/което отново се крие от народа/за да могат да го пързулнат като през 1996г.Такива въпроси нахлуваха в главата на нещастния човек,крампите се увиваха и отговор нямаше.

Веднъж го сполетя нещо като прозрение ,когато се беше съвсем отчаял и дочиташе романа на Достоевски.Помогна му Разоклников-"Няма спасение от този ужасен свят,номера е да го приемем и самите ние да го направим по-добър." - Ала как-уморен от собстените си въпроси,в просъница започна да ги задава на Разколников.
-Много просто - като самите ние се заемем с този въпрос.-отвърна оня с окървавените ръце.

- Ти настина си идеалист и търсиш справедливост-отвърна му Раич-но светът не е твоята представа.
-Той е изграден върху престъпления и кръв.Банките са част от най-съществената му опора.Тя пие кръвта на хората бавно и мъчително,по мъчително от неизлечима,но дълго мъчеща болест. Не трябва да се питаме,а да действаме,като тях.Защото те винаги са прави.Обществото се крепи върху съглашателството и конвенцията.Там са силните и здравите,които никога не се предават преди да унищожат слабия или самите те да бъдат избити от болните и недъгавите. ,
-Започвам да вдявам-отвърна му Раич- ала вече спеше ,и май че и сънуваше-Кое е по-ценно една банка или един човешки живот.Спеше,а слушаше гласа на Разколников:ЗАЩО ГОСПОДА БОГАТАШИ ОТ СОФИЯ И БРЮКСЕЛ НЕ СПАСИТЕ ЕДИН ЧОВЕК УМИРАЩ ОТ ГЛАД,А БЪРЗАТЕ ДА СПАСИТЕ БАНКИТЕ.ЩЕ ВИ НАПРАВЯТ ЛИ ПО-ЩАСТЛИВИ АКО СПАСИТЕ СТО БОГАТАША ОТ ФАЛИТ,ВМЕСТО ЕДИН ЧОВЕК УМИРАЩ ОТ ГЛАД.Това е вашата прокоба.Сбъркан ви е света.Не случайно казват,че е на Лукавия.Всичко ще бъде окрадено,мили мои хора,но за сметка на дребния вложител,а не за хищниците с милиони и милиарди.Те винаги са чисти и изкъпани и те инспирират кризите в банки,държави,икономики и всичко,за да ни унищожат.Но на кой клон ще кацнат когато ни нямя.Това тях,навярно не ги интересува.Нали са богати сега.

Е, ЕС ще ни спаси...НО НИЕ- НИКОГА СЕБЕ СИ!...Нашето е автоимунно заболяване,наречено-крампите на ОМРАЗАТА.Това бяха последните мисли на Иван Раич преди да заспи,а като заспа умря от глад.

четвъртък, 12 юни 2014 г.

Светът не е от плът


Светът не е от плът
Йожен Юнеско


Слушайте Адел,тя изпълва живота с метафизическо чувство,почти колкото Бах.

Реалността няма никаква стойност,ако не бъде докосната от благодатта на метафи

зическото битие.

Другото е празнота,която изпълва съзнанието и дните ни.Та тази духовна дълбо-

чина/докосваща материята чрез мелодия или красота/не могат да я заместят нито работата
нито удоволствията,дори и любовта.

Хората умират от болести,от силни чувства,от вини и итчаяния,но никога от смърт.

Защото за тях смъртта е нещо външно и не ги засяга.Те не виждат бездната.Важно за

тях е да си жив,да вършиш нещо,да оставиш поколение.Те са щастливи защото са съществували,

а не защото са били или ще бъдат някъде другаде.Достатъчно им е,че са се осъществили

и всичко извън живота е без значение.Хората са ужасно/красиво/различни,но малцина са

тези,които знаят какво искат и какво имат.За тях въпросите стигат до границата

на живота и смъртта.Рядко са тия,които поглеждат "отвъд".И това навярно крепи светът.

Защото погледнеш ли в "БЕЗДНАТА",ти вече си друг човек.Пълен със съмнения и незнания.,

които не могат да се запълнят и с метафизичния глад.Освен,ако за миг не го усетиш в

гласа на Адел или сънувайки своя ангел.И всичко това предава друга стойност на реалността-

тъжно ужасяваща и красива,но пълна с непостежимост и безплътност...Което все пак удовлетворява

търсещия дух. Нали трябва всеки от нас да намери някъде своето убежище...


вторник, 10 юни 2014 г.

КРЪГОВРАТ




Когато пиша аз изгубвам себе си.Това е истинско щастие, да забравиш собствената си скучна същност и в теб да се родят нови светове.Дори неподозирани.Тогава АЗ ставам АЗ,а моята изгубеност/забравеност/се носи по водите на огромни спокойни реки,които след малко ще се влеят в океана,и аз сякаш завинаги ще остана свободен от МЕН.Уви,секне ли вдъхновението АЗ отново се връщам при мен.Свободен можеш да бъдеш само в творчеството и в смъртта.И понеже смъртта е тайнство,което не ни е познато,то предпочитам свободата на творчеството.Не си ли си самодостатъчен в живота и творчеството,ти си се родил роб.Жалкото е само,че ти нямаш нищо общо с тази трагедия,а единствено съдбата.От гледна точка на нашите възприятия,ние сме виновни за всичко,ала от гледна точка на вечността всичко е закономерно и отдавна написано.Животът е трагедия,за която не трябва да се мисли.Тя идва и си отива и само силните и глупците могат да я издържат.Другото е ТВОРЧЕСТВО,което спасява временно,а и вовек и веков.

понеделник, 26 май 2014 г.

ЩУРЧЕТА


                                                       
                                                             В пожълтелите слогове и стърнища
                                                             на август,
                                                             предсмъртно полудели от любов,
                                                             надпяват се щурците.
                                                             Влизат през прозореца на колата ми,
                                                             спукват ушите ми и си тръгват
                                                             да гонят своята единствена любов,
                                                             с която се разминахме...


                                                                      БУДЕН ЗМЕЙ
                                                           
                                                                 Докато змеят отнасяше съня ми,
                                                                 аз се молех на славея да роди деня.
                                                                 Малко съм се молил...
                                                                 Змеят порасна и пламъци хвърли в небето.
                                                                 После роди малки змейчета
                                                                 и те заплуваха в блатото на душите ни
                                                                 Малко съм се молил...
                                                                 Небето засвятка и яростно загърмя.
                                                                 Уцели ме.
                                                                 Сега съм буден змей.


                                                                         ПЛЕМЕТО АДАМОВО                                                                                                                    В сумрачната далнина на хоризонта
                                                                 се мярна силуетът на дърво.
                                                                  Дървото,което той търсеше хиляди години.
                                                                  За да го нарисува.
                                                                  И удължи живота му
                                                                  с още едно Адамово племе. 




                                                            

неделя, 25 май 2014 г.

ЩАСТИЕ

                                                                                                                                                                                                                           В напуканата бледо-синкава
                                                       до оловност утрин,
                                                       в трептящия кристален въздух,
                                                       изтичащ от росата,
                                                       видях два паяка да изплитат
                                                       своето щастие.
                                                       Източената нишка
                                                       между земята и небето,
                                                       между живота и смъртта,
                                                       бе по- дълга от символ,
                                                       по-здрава от всяко внушено щастие.
                                                       Бе въплатената материалност в духа.
                                                        Така аз станах неволен свидетел
                                                        как лигите на дявола се точат
                                                        в тучните градини на пролетта,
                                                        разлитат се...
                                                        и кацат върху главите на влюбените.









    

четвъртък, 22 май 2014 г.

ОТРОВНИ ГЪБИ




                        Имам приятел с който ходим за гъби.Той е същия,с който ходим за риба.Спомняте си,нали,оня дето си пада малко философ-тралала.Сега вървим през една огромна поляна с нацъфтяли пролетни цветя/удивителни цветове-от тъмно червено до златисто жълто-с две думи неръкотворен килилим на красотата. Хиляди пеперуди хвърчат край нас Една с една си не приличат.Всяка е уникат.                                                                                   -Винаги съм се чудил-вика моя приятел-защо най красивите неща на този свят живеят най-кратко?Виж тези пеперуди,толкова са красиви,а живеят няколко дни и умират.Дори не се съпротивляват.А хищтниците,от едрите грабливи птици,до ненаситните хора-живеят най-много.                                                                                                                                                             -Това е Божия промисъл-казвам мъдро аз.Не се меси в небесните дела.-като се надявам да приключи със своето философстване.Надявам се,но той продължава.                                                 -Навярно,Господ е искал да ни подскаже,че колкото и да живееш,ти не можеш да откраднеш живота.                                                                                                                                                         -Животът може да се изживее до край и пълноценно и на 30 години-казвам аз иронично-само че субективно,без притежание.Всъщност,какво ти става?Вместо да се  радваш на красотата си се разбъбрал като...                                                                                                                                 -Нищо,какво да ми става...Помислих,че си  прав и няма разлика.                                                      -Научи се да се радваш на простите неща-казвам ядосано аз-вместо да обръщаш всичко наопаки.                                                                                                                                                         -Вярно,ще трябва да се науча,щото моят шеф ще ме уволнява.Стар съм бил и много съм "знаел".На него и 300 години да му дадат няма да му стигнат,а за мене между 30,300 и 30000 няма разлика.Затова обичам да ям отровни гъби...Ето ги...

сряда, 14 май 2014 г.

ЛЮБОВ



Да обичаш означава да бъдеш обсебен,или по друг начин казано ,да изгубиш себе си.А да изгубиш себе си е най-възвишения миг в живота ти,тогава ти си ТИ,тоест БОГ. .И тук трябва да свърша,ала това е само идея.А тя е трудно осъществима.Защото не е истински постижима..Ако продължим стигаме до егоизма на притежанието.За това не превръщай в реалност мечтите си никога.Особено жената,която обичаш.Удоволсвието от докоснатата плът няма нищо общо с идеята ти за любов.Тя може само да я унищожи.Защото нищо не е,това,което е.Доконеш ли се до "притежанието"цялата ти любов ще изчезне .Тъй както е дошла.

неделя, 11 май 2014 г.

МОЛИТВАТА




                     Чудя се на себе си откъде намирам сили още да живея? Може би в МОЛИТВАТА,която изричам на глас всяка сутрин,а може би в свободата,която чувствам в душата си,след като произнеса молитвата.И двете са от БОГА.И аз съм благодарен,че ги чувствам в себе си.Това ми дава сили да съм жив и да копнея.Да копнея по един по-добър свят,без който- ТОЗИ /нашия /не може.По скоро не би просъществувал и миг.Не че е съвършено лош,ала е несправедлив.И все пак в него има много красота и свобода.Свободата е търсене на неосъществимото,а дали я има там,където всичко е ОСЪЩЕСТВЕНО?Тук нашата свобода е вечност във времето.Която ,гарантирам ви я има,па макар и в няколко мига през живота.
    Свободата заслужава не само да се умира в името,нейно,а и да ти дава чувството за СВОБОДА,А и защо не,да те прави безсмъртен.Защото другото име на безсмъртен е СВОБОДЕН.                                                                                                                                                        Никога не съм искал много от живота.Просто  ме оставете намира,да мога да се моля.

понеделник, 5 май 2014 г.

Само водата е безсмъртна

                                Водата вали,оттича се в реки,отива м морето,качва се на небето и пак отново.Въпроса е дали това е вечност или скучна повторяемост/с премеждия/ Във времето няма вечност,ала тя живее в нея,щото не познава друга.А може би е единствената....Водата пречиства и обезсмъртява...Не тялото,а ДУХА.Всяка вода има различна решетка като химическа структора.Съвършената е многоъгълна пирамида,която тече дълбоко под земята и никога не излиза на повърхността.                                                                                                                       Водата е сила,енергия и живот.Стига да можеш да я овладееш без да я насилваш.                       Цанко-Бедния и Христо -Пумчето не само насилиха,но и откраднаха водата,затова тя рано или късно ще им отмъсти.Може би не точно на тях,но на тяхните поколения.                                    Никога не съм си позволявал да бъда язвителен и гаден .Но тази действителност,която ми предложиха/Съдбата/е отвратителна и нищо не можеш да сториш/Имам впредвид назначени капиталисти като Пумчето и Бедния/  .ТЕ узурпират всичко и си правят в "тази правова държава" каквото си пожелаят.                                                                                                            За това сънувам реки и езера/Какво друго ми остава/ Във водата ми беше надеждата,да ме изведе някой ден на" другия  бряг",там където има надежди без илюзии и щастие с по-малко окови от живота. С по-малко Цанковци и Пумчовци.С по-малко нарицателни.                                   Уви,водата повлече всичко свързано с моите надежди и страхове, езерото с отразената луна,вечността ми и най-вече душите ,които обичах,а и те ме обичаха.      На теб смърт отдавам всичката си безнадеждна наивност,че някога ще се срещнем в бъдното.Всичко е тлен.Как ми се иска да не съм прав.                   

събота, 3 май 2014 г.

КУФАРЪТ

                                        Куфарът

             Още от малък подозирам,че не съм съвсем в ред.Нещо сбъркано имаше в мен.Случваха ми се едни такива странни неща,че и сега ,като си спомням тръпки ме побиват и бързам да ги  забравя.Болест ли беше,лудост или мания,както искате, така го наречете,но за мен то си беше чиста проба бягство. От какво-не знам.Може би от себе си? Или от другите? Не са ли всички детски игри бягство от реалността.От тази,която надушват,че скоро ще дойде,за да ги подреди в строя и смаже мечтите им.Та на кратко казано,аз изпадах в такива състояния,че на мен много често ми омръзваше да живея своя/моя / живот,тоест да наблюдавам нещата само от една страна и аз се превръщах във всичко,което пожелаех.С лекота влизах в другите хора,твари и предмети.Не беше проблем да се превърна в лудия Манчо,в кравата на баба ми,в бръмбарите и светулките,които ловяха децата през лятото: и в хляба,който ядяхме,в свеща,с която си светехме,и в какво ли още не..

            Отнало беше наистина игра-интересна и разтоварваща.Продължеше ли,обаче,малко по-дълго,тя ставаше опасна и аз попадах в мрежите на тези,в които се бях превърнал.Ставаше страшно.Какви ли не бели съм си навличал.                                                                                                      Така веднъж се бях вживял до толкова в ролята си на куфарче,че и до ден днешен приятелите ме наричат "Спиро-куфарчето".                                                                                                     Всичко започна заради дъщерята на един много важен господин,в която аз бях влюбен.Много пъти се опитвах да я спечеля,но тя не ми обръщаше внимание.Все едно съм никой или всички останали на които не им дреме и разговаряха,хилеха се с нея като равен с равен.А това наранява и боли.                                                                                                                     Споменах ви,че за мен не предсавляваше трудност да се превърна  във всичко.Въплащавах се и в нея-моята любов,но тя се оказваше безинтересна и аз се връщах.Когато я гледах отвътре любовта ми се изпаряваше.За да не я изгубя,трябваше да бъда хем близо до нея,хем на дистанция.За това реших да се превъплатя в куфарчето на баща и.Сврян в мъртвите клетки на изкуствената кожа,аз се почувствах великолепно.Разнасяха ме по цял ден нагоре-надолу,по банки,служби и офиси,тъпчеха ме с ценни книжа и пари,а вечер ме връщаха вкъщи и ме поставяха винаги на едно и също място-в сейфа.Тогава се изпълвах с чувство за сигурност,а и с онази сладостна отмала,че тя е наблизо,а не подозира нищо за мен.Така,без да съм самата нея и без да я виждам,аз съхранявах любовта си.                                                                                                       Не знам дали е така с всички важни клечки,обаче този господин беше малко нещо женкар.Попадах на такива бурни любовни оргии и извращения,че като гледах,кожата ми от кафява ставаше жълто-черна.Добре че те бяха заети и не го забелязваха.После господарят ме отваряше,плащаше на дамите и пак ме помъкваше нанякъде.Кой знае защо,мислех си,че този човек е импотентен.Жена му беше много готина,но с нея не спеше никога.Искаше ми се понякога да и кажа какви ги върши съпруга и,но си траех..Пък и нали бях негова вещ.Една вечер,моя господар се върна мърво пиян,след поредното разгулно приключение.Вдигна скандал на жена си.Чувах да я обвинява,че не го обича,щото не го ревнува Тя мълчеше.Това го вбеси окончателно и той се опита да я изнасили.Тя пак не се развика,само го блъсна назад и той се удари в ръба на масата.Сигурно е бил известно време в безсъзнание.Когато се съвзе,дойде до сейфа и го отключи.Затърси нещо,но в тъмното не го намери.Бързо съобразих,че търси револвера и го скрих под себе си.Изпаднал в истерия той ме бутна на пода.Напипа оръжието,отиде при жена си в спалнята и я застреля като куче.Дъщеря му тая вечер я нямаше.Най-хладнокръвно той заличи следите от кръв,изнесе трупа навън и го откара нанякъде.Така аз станах свидетел на убийство,а и рана получих от рикоширал куршум.Ето дупката.                                                                                                                                                                 От този ден намразих своя господар.Реших да му отмъстя,рано или късно,па макар и чрез неговата дъщеря.Много пъти след това вкъщи идваха полицаи,следователи и прокурори,разпитваха убиеца и щерка му,но нищо не успяха да откопчат.Ах,как ми се искаше в такива мигове да им разкажа всичко!.Но кой щеше да повярва на един куфар?А и моят човек си бе опекъл нещата.От парите,дето са в мен той даде на един друг големец от полицията и работата приключи.Не знам дали бяха служебни или негови,а и малко ме интересуваше,но от разговора който проведоха,разбрах,че полицаят бил станал милионер от такива сделки.Колкото поискал-толкова му давали.                                                                                                 Малката се досещаше за всичко,но и тя си траеше,защото баща и я обличаше като принцеса и и угаждаше.Оказа се куха не само отвън,но и отвътре.Вече не знаех дали я обичам или не.Единственото което можех да измисля с моя куфарен мозък,бе това,че на всяка цена трябва да пробудя съвестта и.Излизах вечер от сейфа и я заговарях.Тя,естествено,не можеше да знае откъде идват думите.Мислеше ме за дух.Разтреперваше се и бягаше през глава далеч от къщата.   Не съм и казвал кой знае какво,а и речника ми е беден.Само повтарях "полицията,полицията".И все си внушавах,като гледах смаяното и лице,че ще отиде където трябва.Но не би.                                                                                                                                                    Една вечер,утихнал и почти заспал,аз подочух, в един поверителен семеен разговор между бащата и принцесата,че и тя с нещо е била замесена в убийството.Господи,защо ли го беше направила?Хилеше се ихидно и се радваше,че следващата седмица ще се сгоди със сина на полицая,на който баща и брои парите.Намирисваше на някакъв злокобен сценарий.Опитах се да се превърна в нея,за да узная повече,но не успях.Тя ме отвращаваше и отблъскваше.Едва дочаках баща и да си отиде.Хвърлих се в краката и и заподскачах лудо нагоре-надолу,като се разтварях и крещях.Понечи да избяга,но аз и препречих пътя.Излях си душата,като и казах,че е убийца и курва,а тя ме хвана с погнуса и ме изхвърли през прозореца.Пльоснах на тротоара.Болеше ме всичко,но бях щастлив,че най -сетне съм се отървал от тази къща.Нищо не бе останало от мен.Само името си спомних-Спиро.                                                                                        Намери ме някакъв просяк,който,по всичко личеше,просто се шляе без цел и посока и целият свят му е безразличен в беднотията.Подритна ме и почти подмина.Сигурно,защото го желаех силно,щом ме ритна и аз се отворих.                                                                                                        Горкият просяк,като видя какво има вътре се облещи и едва не сдаде богу дух.Тези хора,понякога са по-алчни и от богаташите.Пък и нали са едно и също,със сменени съдби.Мога да си позволя да го изрека,щото съм прост куфар.Те,просяците ,за пари и човека убиват,камо ли един куфар?Спаси се от сиромашията негодникът,но излезе голям гявол.Бързо свлече мърлявото си палто и ме сви в него.Страшно миришеше.Все едно бях в зоологическата градина пред клетката на лисиците.Занесе ме тичешком в някаква още по-вкисната квартира,извади парите и започна да ги брои.През цялото време пот течеше от челото му и се оглеждаше наляво и надясно,макар да знаеше,че е заключено.Така мина цяла нощ.И  в тази нощ аз осъзнах какво отвратително животно е човекът.Принцесата бе съучастница в убийството и си траеше заради пари.Майка и не била съгласна да се омъжва за онова парвеню,щото знаела как са натрупани парите им.                                                                                                                                                                Огледах просяка.Имаше тъпа,недодялана физиономия с много пъпки и червен пиянски нос.И моята зрееща идея се затвърди окончателно.Само,че този негодник,след като бе иззел всичко от мен,ме напъха в един чувал и ме захвърли от най-високия мост в реката.                     Дълго се борих със себе си,преди да реша дали да се удавя или не.Накрая надделя мисълта,че трябва да осъществя това ,което бях намислил.                                                                         Намерих просяка.Той броеше наново парите.Нахвърли се с оня същия нож,с който раздра хастара ми да ме убие.Но и аз не му останах длъжен.Дългото отшелничество от моето тяло ми бе създало не само рефлекси,но и инстинкт за самосъхранение и аз го повалих на земята с един удар.Не ми бе нужно много време да го убедя,че знам всичко.Заплаших го,че ако не направи това,което му наредя,ще го издам и той ще се раздели с парите.Обясних му как да намери къщата,кого да търси и какво да каже.Той се съгласи.Но преди това трябваше да се изкъпе и облече.                                                                                                                                                               Няма и след седмица след това хората си шушукаха,че Принцесата се била оженила за просяк.Това беше моето отмъщение.Нали все някога трябваше да разберат,че и в един куфар има човещина.

събота, 19 април 2014 г.

ПРИТЕЖАНИЕТО



                                 Никой не притежава нищо на този свят.Ако имаш власт,пари,жени-утре ще ги изгубиш.Ако имаш мечти-реалността ще ги унищожи.И все пак предпочитам мечтите пред имането,щото те няма да те предадат,докато не ти ги отнемат или сам не ги изгубиш.А ти дават и чувството,че си жив,докато другото имане е изначален страх,че всеки миг губиш част от него. На този свят може да "притежава" само простака/защото не знае,че е жив/, иначе всичко е непостижимо.Дали животът знае,че ние го живеем,или че той ни живее нас?                                   Не можеш да притежаваш без да знаеш що е туй живот. И що е смърт? И кое е част от другото?
                               

петък, 18 април 2014 г.

УМИРАЛКАТА

                               


                             Най-хубавото на живота е умиралката.Евалла на Господ ,че ни е дарил с нея.Иначе как си предсавяте ВЕЧНОСТ във времето.Не се страхувайте ,смъртта е винаги по-малко страшна от живота.Ние и предаваме прекалена важност.

                                      ГОСПОД ДА НИ ПОЖИВИ !

понеделник, 14 април 2014 г.

Смисълът на "НИЩОТО"




              Не обичам дълбокомислените ,умници/като например един Николай Михайлов,който се появява по всички телевизии и се прави на господ САВАОТ/, Той е склонен от девет дерета вода да ти извади,само и само да докаже своята измислена теза.Най-често негова измилена  теза е умствена конструкция,която няма нищо общо с действителността.И това,ако донякъде е простимо за един творец,то за психиатър или социолог с такива претенции е вредно.Не защото заблуждава публиката,а защото лъжейки себе си,той изкривява действителнността.Това обикновения човек го усеща.  Този тип люде,,които искат непременно да те научат и да ти" кажат нещо",които искат да ни образоват и впечатлят , не ни разрешават най-простото нещо на света-:да "дишаме живота"Да дишаш живота означава да те оставят на мира,за да можеш да мечтаеш.Има ли вече такива хора/Още повече млади/,които го могат.Самотата залива всичко,което чувстваме и мечтаем.И обезсилва всяка надежда.Всичко наоколо става по видимо и тайнствено като сенките на нощта.Става ти студено. По прозорците забива град като грях,Наедрява и става като яйце,като бомба.Начупва стени и прозорци.Начупва и мен,но за миг ме спасява.Това съм аз.Болезнено начупен и безсмислен, но цял.След това лисва дъжд и  ме размива..Зъзна.Крещя,зъзна,пак крещя.Никой не може да ти помогне. А може би никой на този свят не се осъществява,освен глупака.Вчера ми го каза един глупак...И дали пък и и аз не съм от тях??Що не? Всички,които аз считам за глупаци,ме смятат за такъв Особено др.Михайлов.Никой на този свят не се осъществява/ПРИЖИВЕ/ ОСВЕН ГЛУПОСТТА-додаде той ".Тя е вестдесъща."И аз вече съм заразен.Вируса на глупостта е неизтребим и вечен .Той не прощава никому.Потърсиш ли изход ще бъдеш наказан.Жестоко наказан.

    Заболява ме глава.Цял живот ме боли Цял живот ме боли глава защото живея в несъгласие със себе си.  Опитах се да се обикна,ала не става.Аз не го искам.За да живея и да съм в съгласие със себе си ,да съм здрав/като Михайлов/,трябва да живея  в съгласие  с живота,,тоест да не съм АЗ .      А това го немога. Никога не питайте ближните,а и умниците, за смисъла на нещата.Те ще ви отговорят умно,но ще бъде инфантилно.Дори не се замисляйте за същия този смисъл,защото е смешно-няма го.Оставете го на умниците.Те знат всичко.                                                                     

понеделник, 7 април 2014 г.

Изкуството като отчуждение и докосване до себе си



                        Нашите несгоди винаги са жалки в сравнение с несгодите на измисления герой       Дон Кихот или примерно разпнатия Разколников..Нима Ана Каренина не е по-истинска от Толстой/и той не би ревнувал/,или Собакевич е по-малко жив от Гогол.По-велик писател ,според мен,от Гогол няма,но той е такъв,поради своите герои,които са по истински от всичко живо/измислено/около нас.И уж дишаме,живеем,храним се,та дори и спим,но нещо не ни стига да бъдем котарака Бегемот на Булгаков..Изкуството ни прави безчусвени,до известна степен,към собственото битие,към глупостта на живота и ни дава измамното чувство,че всичко лично и наше е нищожно и ничие.С други думи: Изкуството ни радва,защото е чуждо,дори да го творим ние.В това може би е тайнството-да сме вътре и вън.Тогава човек намира себе си,а и света.Тоест по някакъв начин отдалечавайки се,той се доближава до себе си.   Градините с бухналите на пролет червени лалета са по красиви в своя изказ,отколкото в  своя мимолетен пожар.Красивите съборетини в гънките на Балкана,стават по красиви,когато ги нарисува майстор и когато ги видиш с въображението си,отколкото ако ги възприемеш като едни стари къщи ,които носят история.                                                                                                                                                                                                                                                                                     Живеейки аз се изживявам,пишейки,аз се надживявам.Живота става живот,когато е добре разказан,а реалността реалност,когато е добре описана.

събота, 5 април 2014 г.

Зло куче

                               Моето куче е лошо куче.Така казват.Но за мене е добро.Лае,но не хапе.                                                                                                                                                                                                   Лае по всеки гад,който минава по пътя пред нас.Добрите не ги закача.Имам чувството,че има някакви пеленгатори,с които усеща лошите и започва да лае,далеч преди да ги е видяло.                                                                                                                                                            Най-много лае един,дето му викат "Европата",щото бил обиколил цяла Европа.Може и да е вярно,може и да не е.Та тоя тип,не стига,че дразни кучето ми,ами го замеря с камъни.Веднъж му бе подхвърлил наденица с отрова,то не я докосна,но го намрази съвсем.            Изобщо серсем си беше този човек,с лош характер,пристигнал кой знае от къде и се заселил тука. По цял ден пиеше в кръчмата и не преставаше да се фука пред своите приятели,че е обиколил цялата Европа и половината свят.Те не му вярваха съвсем и клатеха глави.Когато  Европата се напиеше хубаво започваше да бие всички наред.Хвалеше се,че убил две три пиендета,но те му простили,както и полицията му простила,щото отървал светът от няколко ненужни твари.Пък и да си нямат работа с то тип, дето е света пребродил...                                              Кучето ми не е излизало от моя двор,но познава живота/сигурен съм/ повече от Европата.-обиколилия половината свят.И знаете ли защо.Защото моето куче е куче-тоест ВЯРНО. А да си верен,означава да познаваш света "Отвътре",а не кат Европата "Отвън".             Може целия свят да си обиколил,и слънчевата система и галактиките,ала нищо да не си видял и научил.Защото той-светът и нещата в него са нашата представа за тях.И нищо повече.Затова предпочитам моето куче,което не е видяло нищо повече от нашия двор,,,но различава доброто от злото,пред оня измамник,който скита по Европа да представя българския род.Аз се уча от моето куче и започнах да различавам добро и зло.Затова съм си заредил пушката и ако още веднъж го удари или опита да го отрови,ще го застрелям.И няма да ми мигне окото,защото вече знам истината.А тя е:Лошотията е при хората,а не при животните...   За това избирам моето зло куче,което за мен си е добро.


                                                                        PS  
                      Моето куче всяка вечер брои кокошките,когато влизат в курника,но никога не влиза в него.

неделя, 30 март 2014 г.

Очите на баба

                                                    Очите на баба                        

              От сухите очи на баба ми пониква огромна сълза и се търкулва по напуканата и скула.Тя не плаче.Никога не плаче.Но аз се осъмнявам дали съм видял тази сълза и дали изобщо съм имал баба..Сигурно е плод на моето въображение,но защо ме връхлита тъга по моята несбъдната баба?.Може би чрез спомена съм се въплатил в едничката истина: истината на деня и истината на ноща,които нямат нищо общо.Тъй както моя копнеж по нещо реално-като баба и моето въображение,че сега ми се плаче...по несбъднатите ми мечти.  Това за миг разколебава вярата ми в Бога,но не и вярата в изкуството-че има и друга реалност.

петък, 28 март 2014 г.

Възхвала на съня

                                                  Сънят като изкуство                                                                                                                                                                                                                                                                     Сънят ражда образи, живия живот идеи..Да заличиш себе си,живота,та дори и търсещата си душа в съня,означава да се намериш,.Другото е скука и страдание: Да се терзаеш как ще дойде утре,как ще намериш пари да отгледаш децата си.,как ще обичаш дебелата си жена като остарее-не е ли пошло и някак нелепо,пред щастието на забравата в съня.Там поне нещата "стават",макар понякога и по-мъчително от живота наяве.Готов си да страдаш,хилядократно повече,но да се случват нещата наистина,в тях да има смисъл и да те правят  "СОБСТВЕН",тоест ТИ.И да се чувстваш част  в живота,като част от вечността.За мен това е изкуството,дадено ни от Бога.Останалото ..ще го допишем....

четвъртък, 27 март 2014 г.

Поредица среднощни мисли.

                                                         Съдбата прощава само временно                                                                                                                                                                                                                                    Да се чувстваш достоен човек ,готов да направи големи дела,не за себе си,а за живота ,а да виждаш как съдбата те "продава" като най -долна пачавра-кой би се похвалил,че ще посрещне всичко това с достойнство и мъжество Но не съдбата ти е виновна глупако,а проклятието да се родиш в тази страна..     В    България всичко е така-подлеца е първенец,нисшия духом е партиен функционер и ти определя съдбата,.бюрократа е нагаждач и ти сере на сурата,а ти прощаваш,докато осъзнаеш,че живота ти е минал и вече дори нямаш намерение да се съпротивляваш.Надеждата е умряла. Но освен да намразиш и изпаднеш в маразъм/това е нисше състояне на духа,защото и ти ставаш част от тях/можеш просто да си кажеш "вие ме победихте,но аз съм по-щастлив от вас,защото ви прощавам. За последно!"Никой не може да надживее живота,а...и съдбата....Тя прощава само временно...  

понеделник, 17 март 2014 г.

ДА НАМЕРИШ СЕБЕ СИ

                                                             Да намериш себе си                                                                                                                                          ------------------                                        "Моне,чуваш ли ме Моне,на тебе говоря."- Изпаднал в странна вцепененост,бай Кино смъркаше лютивия дим от цигарата залепнала на долната му устна и току заговаряше с отдавна споминалата се жена.  "Все по-често  сънувам,че ще се случи.  Всъщност,то се случва постоянно и малко ми трябва,за да го разбера Чукнах седемдесет миналата седмица. То кво му остава на един старец,освен спомените,само,че аз взех да ги бъркам.Искам да кажа,че вече не правя разлика между спомена и съня. А той един бял,бял като морска пяна-не !-като твоите гърди преди да се оженим.Даваше ми само да ги гледам през плета-първо едната,после другата,накрая и двете.Но от далече,с пръст да не ги докосна.Господ да ме прости,по-голямо щастие от тогава не съм изпитвал,даже и когато те имах цялата.Шантава работа,ама да ти кажа,не се оплаквам.                                                           Ти,ГОРЕ,сигурно знаеш по-добре,но за мен само там нещата СТАВАТ-в СЪНЯ! Така де,искам да кажа плътни и ИСТИНСКИ. Иначе това дето му викат реалност,цял живот го чакам и нищо.Всичко може в нея и граници няма.Затуй,повече лошото бива.                                                                                                  Е,не съм чак толкова превъртял,но с теб можем да си го кажем,нали някога бяхме мъж и жена.Тогава имахме тайни един от друг,и ти си грешила ,и аз,но вече за кога да ги крием...                                                                                                                       Оня ден отидох пак рано на язовира.То,че си е краста рибарлъка,краста си е,но при мен повече е другото.Туй, дето криех от теб.Още не смея да ти го кажа.Ти ме кълнеше,но знаеше,че не съм мързелив.После си вършех работата.                                Отивам рано,щото тогава рибата кълве най-много,но и защото обичам да гледам изгрева точно от това място. Тъй и не разбрах защо му викат "Дивото"?          Вярно,че е обрасло с коприва и повети,но аз мога да седя с часове там и да сънувам. Тогава  в мен,сякаш влиза друг човек и без да съм пил ракия.Всичко става   по-красиво и различно.И язовирът и къпината и камъните и дърветата оживяват и   душите им проговарят в мен.Всичко има душа.Да не мислиш,че нямат.Нищо подобно.Само дето в повечето време не я виждаме .                                                               Е,хубаво,добре,луд съм,дрът съм...и какво от това?...То си беше моето диво място,което съм запазил,така да се каже за себе си.Бях си го направил мое и нищо не ме смущаваше.За мен би било кощунство някой да навлезе в тази територия,за това не направих и пътека.Просякох само един кръг около мястото където сядах,за да не закачам кукичката когато замятам. Хвърля и зачакам да клъвне,а всъщност чакам да ме обхване "ОНОВА".Ти сигурно си го срещала ГОРЕ и вече не ми се смееш,но аз никога с никого не съм го споделял.Чувствам,че ако го направя,то ще изчезне.И въпреки това,,за това се захванах.Трябва да ти го разкажа,иначе ще се взривя отвътре:                                                                                                                         Та, намествам се аз на скалата и замятам,а отгоре,направо през шубрака,се промъква някакъв мъж.Едър,към два метра.Върви като булдозер през тръните,все едно не ги забелязва и право към водата.Брей-викам си-тоя не е наред,ще върши някоя глупост.И,наистина,нагази във водата и не спира.                                                            -Стой!-викам-Така не става! Не тук!                                                                         -А къде?-спря се той,извърна се и ме изгледа с отчаян поглед.И омраза прочетох в него.Мразеше ме,защото му сбърках работата и го разбирам.                                            -Така не бива,момче.Ако си решил,направи го като хората.Тук е свято място.            -Какво му е святото?-изхили се изведнъж оная ти канара и тръгна към мен.            -Ами...това-заекнах аз-изгрева...                                                                                       - Шегаджия си ти,дядка-продължаваше да се хили оня и да наближава към мен.Да взема да те хвана за гърлото,че да го споделим,А!...                                                              Стана ми жал за него,но и страх ме хвана .Ще го направи като нищо-отчаян е.         Но вместо да ме души,той излезе и седна на скалата.И щом секна смехът му,цялото му тяло се затресе в конвулсии:                                                                              Писнало му от тоя живот.Нямало повече да живее.Всичко е мошеник и подлец.    Бизнеса му откраднали мутрите,жена му го оставила,децата взела.А той толкова ги обичал.!                                                                                                                                      Това не са спомени,не,няма спомени,Моне,не е задължително да има.И мечти не са.То е сега.
              И докат го слушам,усещам как пръчката ми натежава  в ръцете.Залисан не съм видял плувката.Засичам и усещам,че това ще е голямо парче.Не е рибарска,честна дума.Като го докарах до плиткото взе да се усуква и дърпа с всичка сила,а съм забравил кепчето,кордата не е от най-дебелите.И тогава той се хвърли,хвана рибата и я донесе.Сом,не по-лек от пет кила.                - Твоя е-викам му,-а той ме гледа с друг поглед,сякаш забравил за онова,което бе намислил.
 -Не-,отряза той-тя си е твоя.Утре ще дойда и ще си  уловя.Ще ме научиш ли да ловя риба?
       Може-отвръщам аз-що не?
                                                                                                                                                                        -Ама и изгрева!-добавя той-и вече съвсем ме обърква.   В далечината изтрещя пушка.Ехото се разби в отсрешния баир.Ято птици излетя с крясък от тръстиките и кацна по дърветата на отсрещния бряг.Над езерото полегна пелена от тишина.                                                                                                     -Къде си?-викам аз-а удавника вече бе изчезнал.                                                                  Така се завърза нашата дружба с този човек.Идва всяка събота,ловим риба,наблюдаваме изгрева,понякога залеза.С две думи,учим се да живеем. И хубаво ни беше.Май че тайната на живота е да споделяш. Стана по-добър рибар от мен. Донасяше някаква купешка стръв от града и рибата кълвеше като луда.Но и на торен червей бе по-добър,щото целият се превръщаше в очакване когато хвърляше и засичаше точно на време.Като го гледах в такива мигове,разбирах защо е искал да се самоубие.                                                           Веднъж,по пълнолуние влязохме в езерото с гумена лодка.Аз закачих няколко пелеватници,а той едър сом.Носехме и ракийка и започнахме да се черпим мълком.Само от време на време се чуваше писък на самотен свирец или плясък на невидими криле.Те напомняха за нещо отдавна забравено,изпълваха сърцата ни със спомени.Лютата ракия ни топеше и ни караше да натежаваме от предчувствия.             
 Върнахме се на брега,той напали огън,а аз изпекох рибата на жарта.Сподели,че никога не е ял нещо по-вкусно.Цяла нощ си говорихме.Бъбрехме,бъбрехме,докато той изведнъж,ни в клин,, ни в ръкав вика:                                                                         
-Знаеш ли старче,че аз съм твоят син!?                                                                            
-Как-заекнах аз-как разбра?...Вдън земя ми се искаше да потъна,докато той разказваше.И то с такива подробности.                                                                                    
Прости ми Моне,не искам да смущавам съня ти,но не мога да лъжа повече.Ти я беше склонила-комшийката Кера-сигурен съм.Знаеше ,че не можем да имаме деца и те болеше.Болеше те много-признай си.Тя почина при раждането.Ти не пожела да го вземем,а и аз нямаше да ти разреша. Тайно му носеше храна и дрехи и го обичаше повече от свое...Всичко знаех Моне,но се правех на ударен.Ти не си грешна,а и на мене вече си простила..Прости ми,нали.Прошката,разбрах аз в дългия си живот, е най-важното нещо.Особено на нашата земя грешна.Иначе,отдавна да се е свършил земния род.Май че се размечтах,но пред тебе,щото това е истината.  До сутринта си простих и аз.И ако не беше се случило ОНОВА,за което всъщност,съм седнал да ти разправям,няма никакъв смисъл от приказките до тук.      Повярвай ми Моне,той не виновен.Не го направи той.Може би изгрева или залеза...не знам,...а може би и тая късна среща...                                                                  
    И следващата събота поехме пак двамата с лодката.Беше най-доброто момче,което познавам. И си мислех,че не заслужавам такъв истински син.Уж дойде да го уча,а стана по добър от мен.Оправяхме кордата,замятахме и съзерцавахме отраженията си дълбоко във водната глъб.Ти не знаеш каква тръпка е да наблюдаваш плувката как се гъне като малко делфинче,след малко леко потрепери    и изведнъж се шмугне като торпила. Толкова риба не бяхме ловили никога,още малко и лодката щеше да се обърне от тежеста си.Тогава стана.Видях го с периферното си зрение.В един миг тялото на сина ми се отдели от своето отражение и заплува надолу,много надолу,чак до върха на дърветата.Там те-отражение и тяло се сляха в едно,в някакво странно същество-нито тяло,нито сянка.Болно,без душа.Със стъклено-жабешки очи.Изплува от водата и ме хвана за врата.Души ме дълго,докато ме влачеше към дъното...Всичко стана някак като на майтап,без да усетя.Водата бе прозирна и жива,по-жива от всякога.Рибите си отмъщаваха и хапеха,а една ме погълна.После не знам.Помня само,че тялото на сина ми се отдели и си тръгна с него.Той не разбра какво се е случило.                                Това е,което имах да ти кажа.Прощавай."