Иван РАич беше дълбокомислещ човек. Веднъж някой му подхвърли,че той е аутсайдер/и той се съгласи,без озлобление и без съжаление/. Бе запомнил една сърбо-хърватска мисъл още от малък и тя го спасяваше в миговете на самосъжаление,че никога няма да стане като останалите хора-сериозен и преуспяващ.Тя беше следната: "Аутсайдерите движат света,
политиците са тези,които мислят,че действат."
Той беше далеч от мисълта,а и желанието да спасява света,и все пак бе вътрешно убеден,че външните/спрямо него-СВЕТА,/допринасят повече той да съществува,отколкото ония,които си въобразяват,че въртят кълбото и светът съществува заради тях.
И в един августовски следобед,потънал в жегата на тия мисли,той написа следното:
Аз съм нищото
изгубения рай
изгубения
подлог,страдащ по
изгубени сказуеми.
Аз съм този,който предаде Сократ
и спаси Сократа за вечността
защото какво е живота без символи и метафори
без смях и суета
Аз съм другото на себе си
което вярва,че кълбото земно се върти/без да го помни/
И на доброто вярва/без да го вижда/
И знам,че съм глупак,
но тъй и искам да умра.
Не искам да мразя
макар да ме карат на сила политиците
и ми навират своите петнисти истини в сурата.
А после ме обичат
Но знам,че този,който ме обича с тази любов,
всъщност ме мрази.
Мрази ме защото иска да съм като него,
а аз съм винаги "отвън".
И аз бягам,бягам през девет планини в десета,бягам от хората и от себе си бягам,защото няма къде да отида. И той не намери място на земята.Самоуби се.И сега удобно се е поселил в междузвездните пространтва.