Биволско око

679-110

Б И В О Л С К О   О К О

Едно око изцъклено,

прозрачно, сякаш стъклено,

ме гледаше от биволска глава.

А аз се питах що ли е това.

Жив бе биволът, пасеше.

А окото му блестеше.

За миг замислих се и го разбрах.

През туй око ме гледа Бог!...Видях!...

25.11.2016 г. 14.41 ч.

Русе

Тодор Билчев

Най-благородните начинания...

                                 Бедността преследва алтруизма с неумолима предирчивост.

                                 И най-благородните начинания  биват безмилостно наказвани.

                                   Да се довериш на хората,означава малко да умреш.

                               Истината на този свят е смъртта.

                                                                                         Л. Ф. Селин

Вселената е тясна за цветята

                              Ако приемем,че смъртта унищожава духа,то тогава не само

                       свободата,но и самият той не съществува,а е само фикция,

                       жалък атрибут на тялото, за който не си струва да се говори.

                         Тази теза се приема или отхвърля a priori и никакви аргумен-

                      ти не биха могли нито да я защитят,нито да я оборят.Аз я от-

                      хвърлям точно по този начин,като искам да отбележа,че дори

                      неоспоримо да ми докажат нейната истинност,пак бих я от-

                      хвърлил,защото,ако я приема, губя едно пространство,което е

                      много по-плодотворно от тази "истина", и се превръщам в

                      най-обикновено животно. При това  положение много по-

                      приемливи са хоризонтите,дори измамни, на една несъществу-

                      ваща идея, отколкото тесните стени на истинската и реална

                      липса на идеи,защото човешката душа е цвете, а всъщност

                      Вселената е тясна за цветята.


                                                                                    Р. Томов









        

Самота

С А М О Т А Т А

Самотата е нежна девица,

с която избрани говорят.

И че на Бога тя е зеница,

малцина го знаят, но спорят.

Самотата е млада девица,

с която малцина общуват.

И че на Бога тя е сестрица,

все по-малко могат да чуват.

Самотата е тъжна вдовица.

Свиден жених е изгубила.

А звездиците – дребни дечица –

от просторите е прокудила.

Ни мъж, ни жена самотата е.

Божи пратеник на земята.

Само с нея човек ще узрее

за ласката на Светлината…

25.11.2016 г. 7.37 ч.

Русе                                                                          Тодор БИЛЧЕВ 

25.11.2016 г. 7.37 ч.

Русе                                                                          Тодор БИЛЧЕВ 

На завист и злоба обречени

НА   ЗЛОБА   И   ЗАВИСТ   ОБРЕЧЕНИ

В настръхнало от злоба общество,

в момент безумно яростен и кратък

се ражда всяко живо същество.

И продължава все нататък.

Там, гдето буря клоните кърши,

а злоба и завист ги свиват в юмрук,

там, гдето злото няма да свърши

и красотата ще избяга оттук.

А злобата тука все си стои.

И завистта я крепи и окриля.

Но докога тъй ще е и дали

все така Господ ще ни закриля?...

23.11.2016 г. 19.39 ч.

Русе

                                                                                 Тодор БИЛЧЕВ

Идеите раждат човека,идеологиите ще го унищожат.

                               Тези хора се взеха вече съвсем на сериозно. Объркаха сякаш посо-

                      ките, загубиха чувството си за това,кое е значимо и кое   маловажно.

                      Какво ни интересуват вашите магистрали,госпожо Павлова, какво ни

                     интересува "ВАШАТА ДЪРЖАВА",господин Оставков.Когато обикно-

                     вения човек живее не само зле,но и уникално зле, вие му се присми-

                     вате ,заливайки го с бетон от  лъжи.

                        И не ми се кичете с думички като "демокрация" и "демократи".Във ва-

                     шите уста са кухи и неубедителни.При демокрацията в основата е човека,

                     а не "абстракцията държава"/каквато тук,апропо няма/. Човекът е свят,

                     а държавата понятие-сбор от светове.Всеки свят се ражда,живее и умира по

                    отделно.За това боли.Да сте чували държавата да я боли за хората.Макар и

                     понякога солидарни,никой не може да изпита болката на другия.Освен

                    политиците,Които представляват тази държава,та значи са орисани да

                    страдат за всички.Много повече от всички останали.И те го правят,с "лю-

                    бов и всеотдайност".Те "раждат" идеите, идеологите,партиите,само и са-

                    мо да живеем по-добре. А ние,народът,все мъркаме и недовосваме. А то е

                    защото сме прости и неразбираме тяхните "високи" цели.А те пък не раз-

                    бират,че всяка идея, е нещо прекрасно/дадено ни от Бога,а не от тях/,ала

                    превърнала се в идеология ,идеята,често се изкривява,извращава,а в пар-

                    тия  се превръща в откровена перверзия./особено по нашите ширини/.

                      А иначе и "горните"/под сурдинка/ и "долни"/ с нескрита омраза/ викат:

              Оставете ги тия извратени псевдопатриоти да си квичат,че "България над

              всичко./лозунг от последните избори/.

                  Човекът /и най-неоправдания и най-унижения и най-щастливия и най-не-

             щастния/ е над всичко.Човекът е центъра на Вселената и никакви партии,

             и държави не могат да го заменят.

                 Държавите и идеологиите са,всепак,във времето и рано или късно си

             отиват ,ала човекът е уникално /по своята същност преимуществено ду-

             ховно/ същество и остава във вечността.

                 

                                                                                   Ст. Марк Аврелиев







       

Когато животът се сбира в шепа.

                        Родих се/ родил съм се/ уж нормален-2100гр. Даже в кувиоз не са

                ме поставяли.Само дето ме объркали и дали на майка ми да кърми друго

               бебе. Та може би за това ,до ден днешен,тя вика,че сме "две"/ двама/-АЗ и ТО.

                А вече на възраст достолепна ,тя вярва,че и двете са живи: "АЗ" и "ТО" и

               постоянно търси ту "едното", ту "другото".

                 Както и да е.Като се прибрала в къщи/заедно с мен/ ме изкъпала и по ука-

               зания на бабите ме намазала със свинска мас и сурово яйце.Да не мириша.

              Ала от тогава,подозирам аз,се вмирисъл целия ми живот.Щото яйцето било

              развалено,а със солта прекалила.И обмяната на веществата ми се нарушила.

              Нещо се изкривило в мен.И както съм се развивал биологично правилно,

             изведнъж хормоните ми почти отказали да секретират,а с това и разтежът ми

             се забавил. И до сега,вече на години ,съм само метър и петдесет. "Развалила

             ла се машинката -често повтаряше баба-но нищо.Всичко е от Бога може да

             порастеш пък на акъл? Уповавай се на Бога и той ще те спаси.Те майките гре-

             шат още когато зачеват,щото не знаят що го правят и колко мъка ще донесат

            още на този свят".

               Расъл-недорасъл,тръгнах да взема образованието си,като всички останали.

            Там се сблъсках с много неприязън и гадни копелета,които се надсмиваха

            на ръста ми и викаха,че толкова е и ума ми/макар че главата ми беше голяма/.

            С усилие,лоши чувства и страх ходех на училище,но някак си минаха годи-

            ните и завърших.Всъщност не знам дали аз бях взел средно образование или

            някой ми го беше подарил.А може и в къщи да са ми го донесли?

            Но в едно съм сигурен:не мразех хората/ макар да правеха всичко възмож-

            но за това/,а те ме мразеха.Разбирам ги.Така е устроен човека- да не приема

            различното. В случая и уродливото/ поради моето недоразвито тяло,а ве-

            роятнои поради  слабите  ми умствени способности/.Второто не можех

           да преценя  сам.Виждах го само в светналите очи на съученичките и изкриве-

           ните в сдържан присмех на момчетата,когато ме изпитваха.Четях по цяла

           нощ,но щом ме вдигнеше учителят  не можех да възпроизведа нищо.Знаех,че

          знам повече от другите,но то си оставаше в мен,без да мога да го изложа.Ина-

          че постоянно разговарях с някакъв въображаем събеседник.И той казваше,че

          съм убедителен.Аз бях доволен на съдбата,че ме срещна с този измислен събе

         седник. Научих се да говоря истината и да ходя изправен,макар и леко изгърбен

         от болките в шийните прешлени.Понякога живота ми ставаше ад от тези болки,

         но престанеха ли ,макар за малко, чувствах живота като дар Божи,който се побира

        в двете ми шепи и аз го стисках за да не го изпусна.

          Явих се като на майтап на изпит в Софийския  университет,а те дали на майтап,

       дали на истина взеха,че ме приеха във факултета по "Соцология и политология".

        Майка ми и баща ми нямаха пари и аз дълго се чудих дали да се заема отново с

       ученето или да потърся щастието си в чужбина /където не се присмиват толкова

       на дребните хора/.

        В края на краищата надделя първото.Представях си сладостите на студентския жи-

      живот:безделие, театри,барове и дискотеки...изобщо нов живот.

       Учих  четири години и криво-ляво завърших тая пуста политология.Едва ги идържах

     тия многоумни всезнайковци преподаватели,бивши комсомолски активисти и пре-

     подаватели по "научен комунизъм",а сега върли защитници на либерализма и пазар-

    ната икономика.Думи,които у нас,в България никога не са имали съдържание и ся-

   каш никога няма да се изпълнят с такова.Така беше и с всички останали думи в тяхни-

  те уста.Кухи и неубедителни.А лекетата колеги им се натягаха,само и само да запри-

  личат на тях и един ден да сложат вратовръзките и да им вземат местата.

   Върнах се вкъщи да се похваля какво високо образоние съм взел и как съм успял в го-

  лемия град,ала майка ми не закъсня да напомни за пресолената мас и развалените яйца.

    И тогава отново нещо се пречупи в мен.Този голям град и това "уж Високо" образова-

  ние бе свършило своето. Омраза ме раздираше отвътре.Мразех не другите, а себе си,

  че се бях поддал да стана като тях.Един от тях.Около мен имаше само предателства,

  свинксове,призраци и пирамиди от илюзии.

    Аз бях умрял с този с който ме бяха разменили.





     

                                  

Вечер над града

672-103

В Е Ч Е Р   Н А Д   Г Р А Д А

Лъчи огряват блоковете бели.

Към залез вече слънцето клони.

А бледите звезди не са изгрели.

В огнен блясък гаснат слънчеви мечти.

Но бавно след това оттам изплуват,

бледи и сребристи, лунните лъчи.

Светли сънища човеците сънуват.

Уморено, ляга слънцето да спи.

А, когато утре рано стане пак

и с лъчи земята ни огрее,

победен от ден е лепкавият мрак.

И песен сладкогласа славей пее…

14.11.2016 г. 16.57 ч.

Русе

Политическите котила

                                                       ОТРОВНИТЕ КОТИЛА


                        Няма любов!?!...Всичко е само измама... се пееше в една стара песничка.

                  Обича се красивата жена за месец,два...,е може и година,две...Обичат се ро-

                  дителите,децата,та дори и любимите домашни животни...,ала голямата лю-

                  бов е една и несравнима.Това е любовта към Партията.А това,че аз не го

                  разбирам неозначава,че не е вярно.Уверих се в това при последните избо-

                  ри за президент.Като гледах как сияе при победата другарката К.Н.направо

                 ми идеше да се влюбя в нея,ала нали съм опак човек започвах да плача.От

                 умиление и отчаяние.

                    И така веднъж,докато хленчех пред телевизора изненадващо ми хрумна

                 нелепата мисъл,че любовта към партията е вечна,защото замества липсата

                 на истинска любов.От този момент,всички тези,които даваха по телевизи-

                 ята ми се струваха кухи и празни.Те вече не ми говореха,а и аз не ги слу-

                  шах.Ние бяхме в различни светове.

                    Но стига съм ви занимавал със себе си.Приемете го като лирическо откло-

                 нение.Думата ми е за новоизбрания президент Румен Радев.Той не ми се

                 струваше толкова кух,като тия,които го заобикаляха и отъркваха у него.

                 Поне не говореше с партийни щампи.

                   За да преминеш през този живот/ неполудявайки/ трябва никога да не

                оставаш сам.За това ,навярно,се бе решил на тая стъпка,за която със си-

                гурност ще съжалява.Защото той е сам и такъв ще остане.И ще бъде

                предаден "от свои и чужди".Една вметка: комунистите винаги са свои,

                преди да станат чужди.Той е все още/а най -вероятно се заблуждавам/

                самотна и свободна птица,която утре вие ще предадете.Защото не оби-

                чате волните птици, а гаргите и гарваните в ята,които обичат да ядат

               мърша. Ще го детронирате и отцепите от всички партии,защото вие

               сте хищни птици,които не обичат НЕБЕТО,а парите.

Не съм в живота...

                           Аз не съм в живота, живея в творчеството.

                                                                   Л. Ф. Селен           

ВЯТЪРЪТ НА ПРОМЯНАТА

ВЯТЪРЪТ   НА   ПРОМЯНАТА   (НЕ ИСКАМ НИКОГО)

Ураганен вятър пак ни връхлетя.

От дървото лист последен отлетя.

Президент пореден днес избирахме.

Кой ще е, от рано подозирахме.

Макар народът никой да не иска,

направи избор и пое си риска.

И вместо майка, избра си пак баща,

макар да викна: „Аз никого не ща!”.

Тъй без майка Цецка, с татко генерал,

и без Бойко, кой се беше цял раздал,

„не искам никого!”- народът кресна,

и заизвива лебедова песен.

Но без майка Цецка, с татко генерал,

кой народ не би се бурно възгордял?

- от централи всякакви го питаха.

Той усещаше, че те го ритаха…

И тъй, без Цецка и Бойко, с генерал,

отново народът бе осиротял.

А вятърът бурен пак песен запя.

Надеждите родни в простора отвя…

                                                                                    Тодор БИЛЧЕВ - Русе

Краотата е вечност

КРАСОТАТА   ВЕЧНОСТ

                                                                           Красотата ще спаси света…

                         

                                                                                                           Ф. М. Достоевски

Плугът зарива бурена. И…няма го!

Завинаги изчезва под земята.

Ала остават там дълбоко. Ето ги!

През пролетта поникват семената.

Цъфтят отново пак бодливи бурени.

С коса косят ги, режат със мотика.

Макар от всички мразени и хулени,

завинаги остават си те тука.

А тъй красивите градински цветета,

що отглеждаме със мъка и любов,

завинаги изчезват от планетата,

още щом попарил ги е студ суров.

И справедливо ли е туй решение,

което Господ е някога избрал? –

Красивото да чезне във забвение,

а на злото грозно Вечността е дал.

Навярно прав е, защото красотата,

казано е, че ще го спаси света.

Затова не е тя вечна на земята,

защото ни отвежда...във Вечността!...

                                                                                         Тодор БИЛЧЕВ - Рус

…

                         

         

Най-скъпото

Н А Й – С К Ъ П О Т О

Този дом не ми е родна къща.

В него майка си не съм прегръщал.

От люти битки тук не съм се връщал

сила да си взема и…да възкръсна.

Този дом е само спирка кратка,

преди пак аз да поема в схватка

със живота. Или в почивка сладка

да разпускам…във компания рядка.

А звънец последен щом удари,

пак тука вие ще ме сварите.

Прави, сигурно, били са старите –

туй най-скъпото е, що прежалите…

                                                                                Тодор БИЛЧЕВ - Русе

До скоро.....

       До скоро бях убеден,че адът ,това съм аз,но вече си мисля,че

  "" адът,това са другиге" /по Сартр/ Не защото ги мразя,а защото сме в различни светове.

Смисълът на живота е никакъв,ако и в най-дребното не твориш.

                   Или най-малко така се отнасяш към него/ Живота/ Л.Ф. Селен твърди,че:.

          "Ако няма сърцето ти в болтчето,което завиваш ,или към ягодите,коите береш,

          ти никога не ще намериш себе си ,тоест смисъла на това защо си пратен на този свят".

             Съдбата,навярно ни е написана на Небето,още преди да се родим,но  пръкнем

         ли се на "Този свят",гледаме всячески да И изневерим. Просто защото не сме довол-

         ни от нея.Богати и бедни,щастливи или нещастни,много малко са тези,които в края на

         живота си биха казали:" Аз съм доволен от съдбата си. Аз бях щастлив."А и щастие-

         ето е такова едно чудо,което трудно се споделя и улавя.Във всеки миг от живота

        на човека то е нещо различно.И трудно обобщимо.За това нека не се вглеждаме

        драматично в миналото си,а да търсим пълнотата на миговете,които са сега.Под

        творчество, аз разбирам пълноценност на живеенето.Не да " изцеждаш" живота,

       а да храниш духа си с Нещата които обичаш и те карат да се забравяш в тях.

        Именно поради това мисля ,че ние не сме хаотични атоми в химията на "безу

         мието",и точно поради това имаме някакво предназначение/ и някой ден може да ни

          се случи/ .Да усетим Бога в себе си.Изпитвал съм го не веднъж,особено в детството

          но след това бързо се загубва.Да загубиш "Бога в себе си",означава,че ти си изгубил и

          себе си.Ужасно е.Но нали господ ни е пратил на тази земя за да се открием,за да

         намерим него,а после можем да се преоткриваме до  безкрай.В СЪ -творяване с Него,

         а и  сами ПРЕ-творявайки се.Стигне ли някога до тази фаза човечеството сигурно

         с право ще може да се нарече щасливо.Уви,не вярвам ,но се надявам.

          С творчеството си ние надмогваме себе си,собсвената нисша  природа.И може би,

        това е същесвен  аргумент за да се превръщаме   в "човеци"/от време на време/.

           Та ето какво казва по този повод Фридрих Ницсше:  "Аз обичам този,който иска да

         твори  надмогвайки себе си и така погива". Това е апологията на героическото

         съзнание,надмогнало земното,но и най-вече надмогнало себе си ,отчаянието и

         безсмислието на този свят и  оставайки му единсвения изход да ТВОРИ.

        За да не сме все пак не само поданици  на тази земя/по неведоми обстоятелства/човек

        трябва ако не на всяка цена щастливо,то да изживее достойно своя живот. А за да е

         такъв е необходимо много малко и ужасно трудно:Да се лиши от илюзиите си и

        да даде път на свободата.Свободата е "надмогване" .Надмогване на собственото его.
 
           Иначе всичко е затворено в къщичката на черепа ни и най-често там остава,

       докато се разделим с навиците, илюзиите,представите си и се сбогуваме с този

       свят.Тука пак сгрещих и излъгах,има само нива на илюзии,нива на познание и нива

       на на допир с  Бога.И все пак нека се опитаме да обективирамете тези нива,иначе ще

       останем самотни и заключени в себе си. Колкото и да си въобразяваме,това не е

       Тврорчество.
     
                                                                                     С. Марк Аврелиев

Измамен сън

И З М А М Е Н   С Ъ Н / Н А Я В Е   С Ъ Н

За последната гара

със влака пътувам.

Все с надеждата стара,

че още сънувам

как тръгвам от първата

и вечно пътувам,

но скъсал вървата.

Вече не сънувам.

Но още във влака съм.

Гарата няма я.

Пак ли наяве съм в сън?

Всичко измама е.

Че толкова последни

гари бяха първи.

Където да погледнеш,

все нещо не върви…

25.08.2016 г. 17.51 ч. – Самуил – влак Варна - Русе

                                             Т.Билчев

. Предчувствия за зима Т. Билчев

ПРЕДЧУВСТВИЯ   ЗА   ЗИМА

Маршируващи старци с бастуни

в градинките тъжно ситнят.

Остават далеч летните дюни.

Дойде, с есента, и дъждът.

И мрачно. И тъжно. Студено е.

На тялото. И в душата.

Но да се хленчи – забранено е.

Чезне Духът в небесата…

5.10.2016 г. 8.27 ч.

Русе                     Т.Билчев

641-72

ЗА   ДЯВОЛА   НА   АНГЕЛА

Всеки свой Ангел си има.

А Дяволът всекиго гони.

И в тази борба незрима

гении гаснат,…милиони.

Който единствен успее

Дявола в Ангела да убий,

той само ще да посмее

гения светъл, свой, да разкрий.

5.10.2016 г. 8.59 ч.

Русе

                                    Т. Билчев

КОЧИНАТА Е ЗА ПРАСЕТАТАыСВЕТЪТ Е ЗА ЛУДИТЕV

                              Народе Български,осъзнай се или просто ичезни! На там отиват нещата.Ви-

                    зантийско,па Турско,после и Советское комунистическо робство,не ти ли стига?!?..

                    А сега и тия неосъщесвени комунисти/защото ламтежат за власт е комунистичес-

                    ки нагон/ ГЕРБ,които се преструват на дясно мислещи,хора с  идеи,а се оказаха

                    едно бледо копие,креатури на комунистите и техни достойни заместители.

                  По -страшно от комунист облечен във власт е само късно осъществения-такъв.

                   Чеч. Чачева е типичния пример и символ на Комуноида облечен във власт

                 Тя /благодарение на своя благодетел Ботко/няма нищо общо с живота в БълГе-

                  рия.Самозабравила се властоманка,готова да олиже цялото тяло на "СвЕтей-

                 шия",та дори и мощите му , само и само да е на власт.Сто и петдесет годи-

                  ни откакто Ботев се самоуби/ съвсем съзнателно/,а Алеко  самоубиха,няма и кап-

                ка промяна в достойнството на тия самозабравили се влъхви.Не влъхви,а плъхове.

                   Наречени още наши "Вождове"-"Елита на нацията"Вършили само бели и га-

               дости,заради които достойните хора са си отивали винаги без време.


                 И много ви моля! Елате ме убийте,но не давайте такива "хора" като Цв.Цв.

              по телевизията,защото след това повръщам.Ще кажете:не го гледайте,

                но аз ви питам :От къде на къде ще ми вземате времето/макар и телевизионно,

                да ни занимавате с такива плъшоци?1?

                     И вече рефренът е "Не комунизмът си отива",а напротив се завръща със страш-

                на сила" Силата на простотията.

                 И Бог да пази БълГерия от умните и щастливите!

Нищо не съществува ако няма ум,който да го възприема

                           Дали времето е толкова "реално" колкото вечността,никой за сега

               не е отговорил/доказал/ категорично.Но нас людете ни касае съдбовно.

               Защото ако двете са антиподи,то означава,първо,че ние сме обречени

               трагично на смърт/безкрай във времето/ и второ,ако няма вечност,наша-

               та обреченост е още по-голяма/обречени на безнадеждност в самото

               време/.

                  Ето какво казва по този повод едно будистко съчинение от преди

              25 века: "Строго погледнато животът на едно същество трае колкото една

              идея. Както едно колело на каруца търкаляйки се,докосва земята само

             в една точка,животът трае толкова,колкото трае една-единсвена идея."

                И още:"Човекът от един минал момент е живял,ала не живее и не ще

            живее,:човекът от един бъдещ  момент ще живее, ала не е живял,нито

            живее".И продължението при Плутарх:" Вчерашния човек е умрял в днешния,

           днешният  умира в утрешния."

                И все пак и все пак-казва Борхес-"Да се отрича  времевата последователност,

           да се отрича Азът,да се отрича астрономическата вселена,това са очевидни

           отчаяности и тайни утехи.Нашата участ не е ужасяваща поради недействител-

           ността си,:тя е ужасяваща,защото е невъзвратима и желязна.Времето е суб-

          станцията от която съм направен.Времето е река,която ме грабва,но реката съм аз:
,
         то е тигър,който ме разкъсва,но аз съм тигърът:,то е огън,който ме изгаря,но аз

         съм огънят.Светът,за нещастие е действителен, аз,за нещастие, съм Борхес".
:
            Човек се самовъплащава и самотрича в думите,ала съзнанието,което възприема


        непосредственно или пък опосредстванно нещата,никога не ще узнае/в грани-

        ците на този свят/ кое същесвува и кое не/времето или вечността/,кое е дей-

        свителността и откъде започва реалността? Всичко около нас е игра на светло-

        сенки,илюзии,измами и хормони.

           И дали е прав древния будистки монах или пък Борхес,ние  не можем да зна-

       ем.Може би ще го узнаят хората след нас след милион години.Макар,че и в

       това се съмнявам.

         Ако има вечност,то защо ТЯ трябва да се разделя на вчера и утре/ да се раз-

       деля от "идеята за време"/? Или пък може би има две вечности/преди да се

       родим/ и след смъртта?

         А най-вероятно Траките са били прави,че след смъртта започна истинския

      живот.

          Знам само,че в момента моя ум и моите очи и уши виждат и чуват как го-

     ре в небето пърха чучулига.А славеят "изпива времето" .



        Ползвана литература:

                                   Будиско съчинение от пети век преди Христа "Път на чистотата"

                                   Плутарх

                                   Борхес          ,     

Плътта на думите

                       Чудих се доста време дали е редно да споделя едно мое преживяване,

          което е трудно описуемо и до голяма степен "интимно",но в края на краищата,

         реших да го направя,защото съкровените неща трябва да се споделят с хората,

         за да се разбираме по-добре,пък и да знаем "жестоката" цена на думите.

           Стана  съвсем не случайно в един късен следобед, който баба ми наричаше

        / икиндия/.Изкачих се с усилие  високо в планината, за да видя отново пещера-

         та от където извира река Жеравица.Постоях вътре известно време,наслаждавай-

        ки се на извора откъдето бликаше водата .Беше доста студено, а имаше и приле-

       пи,от които се страхувах и аз излязох навън.Под пещерата се разстилаше огромно

       плато, през което течеше "моята река "-Жеравица .Вярвате ли, че една река може

      да се обича  повече от жена.Ще кажете,тоя пък си прави майтапи.Да сравнява

      несравними неща. Който иска да вярва.Тя ми даваше всичко/говоря в духовен план/,

      което не ми е давала нито една жена.Тя ме  изпълваше с  чувството на вечност.Една

      жена може  само да ти отнеме това чувство.И да се отдадеш на тленното и преходно-

      то .И макар че реката тече  във времето, тя ти дава спомена и надеждата ,че всичко

      изтича ,но-ти и тя  сте "цялото",което ще продължи накъсаните мигове в океана на

     Вечността.

         Зад мен бълбукаше извора  в ритъма на живота и Възкресението,а реката в осмотич

       ни меандри се носеше към гората..Беше пролет.Моята лична теория за вечността е

       възкресението.И то не непременно в Христа,а моето възкресение.Лично.Не вярвам

       във във вечния живот без той да се персонализира,тоест и на оня свят всеки да има

      своя съдба.Но свободна.Истински свободна,която да не зависи от никакви земни и

      извън земни зависимости,които те правят роб и "престъпник".В най-добрия случай

      предател на собственото его.:Тук попрекалих.Не знам защо влязох в това откровение.

      Това не беше плътта на думите:.

         Спомням си всичко ясно : Времето нямаше никакво предназначение.То беше спря-

     ло в мен. Беше/било е/ пак по икиндия ,пак ранна пролет.

     Въздухът трепти прозирен .Малко преди да се впие в мрачните вирове на гората,ре-

     ката се превръщаше в нещо като езеро.Синьо-зелено езеро,което за миг укротяваше

    буйните води, коите се спускаха почти отвесно надолу с тътен и грохот  И  отново

    всичко ми се струва недействително, /както   преди двадесет години/а може би тога-

   ва е било просто истинско?. Виждам отразеното   в езерото небе,дърветата забили се

   в бездната на дълбината и всичко наоколо  "загубило стойност" се превръща в "себе си"

   .И аз отново ставам  АЗ.

   От тук нататък си спомням само детайлите,които са обликът на моето чувство. Не

   само спомен,а повече от реалност. Така потопен в гледката ,изведнъж в мен прозву-

  чаха акордите на някаква Божествена музика.Дали беше Павароти или славеят,"поглъщач

  на времето".Незнам. Било е отдавна. Но как удивително се вплитаха  високите тонове с

  ромона на Жеравица? Абсурд, но  и сега зазвуча в мен  и аз се почувсвах не щастлив-

  Божествен .За това Ви казвам,няма Божество,което да ви направи  щастлив,ако  "Ти" и

 твоята същност не присъстват там. Не е твърде христянско и учтиво.Но аз не си предста-

 вям вечността като "маса" ,превърнала се в едно и прозряла всичко,а по -скоро като

 СЪЗНАНИЕ, което в крайния/или безкрайния си път/ е намерило себе си.

    "Аз ненавиждам мухите и дребните насекоми- казваше един приятел-,особено бълхите

,които правят живота ми ад,но благославям стършелите,пчелите и осите,защото като ме

ужилят, ме правят жив. Алергичен съм , подувам се и боли,но съм жив".Сега го разбирам.

     Гледката беше неповторима,но дали я правеше недействителна моята умора?

Помислих си,че за пръв път съм жив или се раждам наново.На хоризонта ,на запад легна

огромния диск на  слънцето и всичко почервеня  Злачните полета на платото около езерото

  леко потъмняха, сякаш предчувствайки хладната нощ.Около езерото се разхождаха дълго-

 краки птици-рибари.От време на време прелитаха от единия към другия бряг подозирайки,

   че ще дойде тяхния час.Сенките им бяха издължени почти до безкрайност и опираха във

    върхарите на последните мури.

     Пренасях се неусетно и съвсем несъзнателно ту тогава /преди двадет години/,ту сега,и

   се питах кой съм Аз? Този някога,или тоя сега?.Не,нямаше нищо общо.Общото беше само

   гледката.Тогава беше емоция,сега навярно увредено от емоции и живот съзнание? Всич-

   ко се събира и складира "някъде"-помислих- преди да избухне някога...Мисъл на която

   нямаше да повярвам никога,ако не бях тук, точно на това място.Всичко се бе складирало

  в особен порядък за да се върна след двадесет години.

  Не само любовта ми към тази река,а и нелепото предчувсвие,че нещо ще промени тъпия

  и скучен живот долу. Първичният ми мотив да се изкача до тук бе да се удавя в езерото.

 Мисълта  за езерото и реката ,които са ме  спасявали не веднъж, ми върна ужаса,че аз

 се занимавам със себе си.

   Над главата ми запя птиче/сигурно съм си въобразил/,но аз почувсвах обич към него,

  а след малко/почти се смрачяваше/ чух безнадеждните призивни на щурците.Това е

  толкова очарователна музика ,да речем колкото "белкантото" на Павароти,от "Mamma

  sentanto felithe".И после изведнъж нахалната мисъл: "намирам се на 1800 м.надморска

  височина,това променя възприятията и чувствата на  човека ,но не съм убеден,че съм

  луд."И с това престават  да бъдат просто думи/от преди двадесет години/,а се превръщат

   в действителност. Истинската плът на думите.Те изхождаха и бяха в .ДУХА.Духа на

  реката,на езерото,на извора,на платото...

    Чувствах се като наблюдател на света. Знаех,че в мен живее метафизика,но бях живял в

   свят,който не обича "нормалните".Бях се възкачил не само до върха на планината,

   ,но и до върха на времето.Което предполага  колизия със себе си Въпреки всичко аз

  бях щастлив. Дали защото се "намерих" или защото се "изгубих"?Не знам? Но бях убеден в

едно:  В този миг аз познах непознаваемата дума "ВЕЧНОСТ". Каква по-голяма плътност

 на думите?  Думите,които предшестват живота и са само в БОГА?



                                                                                 С.М.Аврелиев

Птиците прелитат "времето",хората го "поглъщат."

                             Птиците,а и животните не познават смъртта,за това те и на този

                   свят са във вечността.Господ ги е спасил от "знанието",но им е оставил

                   ПОЗНАНИЕТО-спомена за вечността в един миг/минало,настояще,бъдаще/.

                   Оставил им е първичното,интуитивно,априорно познание ,за да не позна-

                 ят смъртта /в нейния ужас на очакване/.А е наказал човека с "познание" за

                 отделното,в това число и смъртта/в нейния най-ужасяващ вид-страдание-

                 то и болката на тялото в невидение/ хранейки напразни надежди.

                    Дали пък толкова ужасно наказание е заслужил човека,заради свое-

                то грехопадение,сам Господ знае.Добре, все пак,че не го е лишил от

                чувството за Вечност.Борейки се с времето,те го поглъщат,а то поглъща

               тях,за да ги прати в" Царството на безвремието"-Вечност.Ако смъртта е

               упование на материята,то Вечния живот след нея е надеждата на духа.

               Без тази надежда нито живота,нито смъртта биха могли да съществу-

               ват. А е възможно Бог да се е пошегувал с човека,ей така от скука и за-

              щото е "образ и подобие"  Негово,а после е станало късно да поправя

              грешката ,пък и на човек му станало интересно да играе ролята си-до

              някъде.И така,постепенно хората,които предпочитали живота и смърт-

              та ставали все повече и повече.Докато забравили,че има и друг жи-

              вот,че има Бог и се отделили от него.Птиците прелитали над тях и

              времето,ала хората не обръщали глави нагоре. Те пожелали да жи-

              веят тук и сега.Да поглъщат и загребват с пълни шепи всичко,което

             им се предложи за краткото време на земята.Това не се харесвало на

             Бог и той ги наказвал все повече и повече.И колкото повече ги на-

             казвал,толкова повече людете се намразявали един друг.Те изгубили

             паметта за добро и зло. Ето какво казва по този повод Х. Л. Борхес:

           Знайно е,че собствената самоличност се корени в паметта и отстра-

           няването на тази способност носи идиотщина.Уместно е да се мис-

          ли същото и за вселената. Без една вечност,без едно деликатно и тай-

          но огледало на преминалото през душите,вселенската история е изгу-

          бено време и в нея-нашата лична история,което ни кара да се чувства-

          ме  неуютно като призраци." И още "Времето е една самоизмама:без-

         различието и неразделимостта на един момент от неговото привидно

         вчера и на друг от неговото привидно днес е достатъчно,за да го раз-

        члени. И в края на краищата животът е твърде беден,за да не бъде без-

        смъртен"

            Неща като живот,смърт,вечност се случват не с нас,а с някой друг.

       Истина е,че много прилича на нас,но е друг.Нашият спомен!?!...


                   Ползвана литература: Х.Л.Борхес

             

За " аза" и "нищото"

                               Чудя се откъде се пръкна този извратен и ненормален народ.

                            Ако е само реакция на поредицата робства,които е преживял,

                             по-скоро би трябвало да стане смирен и добър,а той наопаки-

                             лош ,зъл,  свиреп и мразещ.И като,че ли нищо не се променя в него.

                             Май,че е въпрос на "семка",,както викаше един коняр. А учените

                            му викат ген.

                            Не,не  искам да обобщавам,има и много нормални хора,но те с всеки ден

                             остават малцинство.И то тотално имигриращо или навън,към сво-

                             бодния свят или навътре дълбоко в себе си,докато издържят..

                              И аз съм от ненормалните.Често ми хрумва да си изрежа вените или

                            да се обеся,но не ми стигат сили.Значи съм комформист,който иска да

                             живее въпреки всичко.Слабия човек е лош човек...


                               Хей,  хей,все пак не ме плашете с "нищото".В смъртта ще гледаш "цялото",

                            макар и червеи,   в живота ще куфееш с тъпанари превръщайки тялото

                           си във фетиш,нашарен като стена на комуноиди./или анти такива/Татуиров-

                           ката е символ на примата на плътта над  духа. За тези хора живота е

                           ядене,пиене и  удоволствия от първичен характер.Те не се познават,но

                          обичат тялото си/защото самите те и живота е само тяло/, .докато един ден

                          /а той винаги е утре / това  "свещено  тяло  се  разболее  . и остане

                         само  самотата на суетата. Българина не  мисли нито за смъртта,нито за

                         вечността.Любимата му приказка е "какво да  му мисля, като дойде дойде.

                           Един вид "после ще му мисля"  Мъдра,но и ужасно тъпа, неосъзнато

                          тъпа съпротива на всичко,което ще ни сполети след миг.Не е ли по-добре

                         да сме готови за всяко щастие или нещастие,което ще ни догони,отколкото

                        да се оставяме да ни влачи талвега на сляпата съдба.С огромно съжаление, ние

                             си оставаме дивашко племе,не взели нищо от Траките,които са били

                             велик народ. Междупрочем и те са се татуирали/по различен начин/,

                        маскирали са се и са се правили на други.Но това е било част от тяхната

                        философия/да възприемат живота като игра/ ,а не да се самооблащават/все-

                        ки по отделно,че тялото му е Бог/.
,

                           Тялото,само по себе си не е Бог.То може да стане такова само ако духът

                        му вдъхне божествен живот.

                              Така,че бланширайте и изкопирайте си телата си,само не се правете

                           на повече от себе си или на извън земни,щото сте ни ясни.Кому? Нам

                          обикновените люде. Тия,които ви учим,лекуваме и събираме фекалиите

                           на "божесвените ви телеса",за да ни ругаете и биете. Защото,вие сте сила-

                           та на тази земя,вие превзехте света.Защото,в края на краищата земния свят е

                           тяло,обречено на сатаната,изгонено от РАЯ,да търси смъртта си.А какво

                           друго е смъртта,освен тяло,облечено в маската на псевдоизкуство.Неосъзнато

                           мразещо се,то иска да бъде друго.Другото никога не е сега,нито в миналото,

                           нито в бъдащето.То е само в нашите мечти и представи за един по-добър свят.

                           За това нека им простим.Всички сме люде,но толкова често люцки дори на

                           себе си. И най-често!!!....


                           

Познай себе си/Вечността е вече наша/

                    За да познаеш себе си трябва да имаш поне още един АЗ.А като се има пред-

               вид,че азът е безкраен,това означава,че трябва да имаш повече от два АЗА в се-

               бе си.А тогава вече ставаш съвсем непознаваем,нито за себе си,нито за другите.

                Така,че най-добре да не се познаваш .Да се опознаеш означава да се отчуждиш

               от себе си,да се оголиш до нерв и да се лишиш от достойнство.Защото,какво дру-

                го е достойнството,освен лицемерието на оголената душа.А тя не познава себе

               си.Безкрайният човек се познава само в миговете на извънредно страдание и непо-

                носима болка.Безкрайният човек е оголен нерв,който търси,но никога не намира.

               Той е своята сянка,която понякога знае повече за него.Той е своето отрицание,

               което никога не се задоволява "с този живот".Той е винаги "в нещото повече",

               което ще умре след неговата смърт.Той е живота на другите.Той притежава

               всички мигове.Никога не съм знаел какво представлява времето/от къде изтича

               и къде се втича/ала подозирам,че освен тайнство и наша земна обреченост,

               то има и мистичен характер и изтича в много посоки.Защото според мен

                то е четвъртото измерение на пространството.А в пространството минало,

                бъдеще и настояще са само прекция на четвъртото измерение.Тука не е нужна

                нито математика,нито алхимия,а чисто съзнание,което умее да спи.В истин-

               ския сън вечността е вече наша и ние притежаваме всички мигове на времето.

               Сънуването е подготовка за вечността.Тогава миговете от нашия живот не ще

                бъдат разхвърляни,далечни и нелепи в своята единствена посока,а подреде-

                ни по-най добрия начин от нашата свободна воля.


                                                                                                       С. М. Аврелиев

Пеперудите изгарят в огъня на светлината/никога не стига живот/.

                        Всичко живо на този свят се стреми към светлината,макар да знае,че тя

                  изгаря.А може би несъзнателно искаме да изгорим? От друга страна,тук на

                  земята светлината и мракът постоянно се сменят,може би да ни подскажат,

                 че всичко  е временно и нетрайно?

                   За това ли на никого не стига живот?!?

                  Всичко крайно и временно е  грешно и се нарича живот.В живота е собстве-

                 ния  му смисъл ,но докато го открием и вече ни няма.

                   Но след като Бог така е решил,ние сме длъжни да се приемем такива какви-

                то сме.Смъртни,грешни,нещастни,страдащи,но все пак осъзнаващи се като

                съществуващи.А и колкото и да ни се иска да сме сътворци на себе си/да

               оползотворим свободата,която ни е да Господ/,веднъж създадени,не можем

               да променим нито въртенето на земята ,за да ни огрява вечната небесна свет-

               лина  / най-малко защото въртенето/макар и в кръг,около себе си / е "време",ни-

              то да изкривим пространството, в невинаги вярната посока.

                  Всички бягаме към огъня на светлината,сякаш там се е въплатило щастието.

             А дали е така? Дали там изгаряйки няма да намерим ВЕЧНИЯ ЖИВОТ? Бог е

             всичко наоколо,от цъфтежа на цветята до строгата подредба на планетите .Кос-

             моса не е хаос,космоса е ред.Иначе отдавна да бяме унищожени

            от милиардите комети кръжащи около нас или пък погълнати от Черната дупка.

            Не правя сексуални намеци.Те се набиват на очи в от самосебе си.А поняко-

            га се питам,дали всичко това,наоколо,не страда като нас?Като нашето сърце?

           И ако не страдахме щяхме ли да разберем,че сме живи? Че сме в БОГА?!

             Ние създаваме/по-скоро моделираме/ света около себе си,и най-често това

          не е реалния свят/такъв няма/,а е нашата представа/по Шопенхауер/ за "реалност".

           На никому не стига живот.Само любовта и истината /както е по Библията/ мо-

          гат да ни направят свободни.Но колцина са тези,които го желаят? За търсещия,

          мислещ и страдащ човек бъдещето е равно на миналото и то в този миг.Повтори

         ли се,той няма да е същия.И мига и човека.Но това не означава,че той/мига/ не

          съществува в самата вечност.Този миг никога няма да умре,"понеже той е нещо

         много по-древно от собственото си настояще".

           На никому не стига живот.Или трябва да се промени тотално/живота,или ние

         трябва да се променим.Което е едно и също.Имам предвид живота като цяло да

         стане "нещото в повече". В противен случай светът е обречен на гибел.Никой не

       харесва битието което му е "наложено".Та дори и най-щастливия човек.Това е

       откровението на Христа,който умря заради нас,но вече две хиляди години

       ние не пожелахме да го разберем и не се поправихме.Нещо повече ,ставаме

      все по-лоши и по-лоши .Привлича ни това,което няма да бъдем никога на този

      свят. Всеки иска да бъде друг,докато не се примири с клетката,наречена живот

      или просто да си каже сбогом с него завинаги.

       
           А вярно ли,че живота е Светлина?.Какво би правила без мрака тя!?!


                                                                                                  С.М. Аврелиев