Чудих се доста време дали е редно да споделя едно мое преживяване,
което е трудно описуемо и до голяма степен "интимно",но в края на краищата,
реших да го направя,защото съкровените неща трябва да се споделят с хората,
за да се разбираме по-добре,пък и да знаем "жестоката" цена на думите.
Стана съвсем не случайно в един късен следобед, който баба ми наричаше
/ икиндия/.Изкачих се с усилие високо в планината, за да видя отново пещера-
та от където извира река Жеравица.Постоях вътре известно време,наслаждавай-
ки се на извора откъдето бликаше водата .Беше доста студено, а имаше и приле-
пи,от които се страхувах и аз излязох навън.Под пещерата се разстилаше огромно
плато, през което течеше "моята река "-Жеравица .Вярвате ли, че една река може
да се обича повече от жена.Ще кажете,тоя пък си прави майтапи.Да сравнява
несравними неща. Който иска да вярва.Тя ми даваше всичко/говоря в духовен план/,
което не ми е давала нито една жена.Тя ме изпълваше с чувството на вечност.Една
жена може само да ти отнеме това чувство.И да се отдадеш на тленното и преходно-
то .И макар че реката тече във времето, тя ти дава спомена и надеждата ,че всичко
изтича ,но-ти и тя сте "цялото",което ще продължи накъсаните мигове в океана на
Вечността.
Зад мен бълбукаше извора в ритъма на живота и Възкресението,а реката в осмотич
ни меандри се носеше към гората..Беше пролет.Моята лична теория за вечността е
възкресението.И то не непременно в Христа,а моето възкресение.Лично.Не вярвам
във във вечния живот без той да се персонализира,тоест и на оня свят всеки да има
своя съдба.Но свободна.Истински свободна,която да не зависи от никакви земни и
извън земни зависимости,които те правят роб и "престъпник".В най-добрия случай
предател на собственото его.:Тук попрекалих.Не знам защо влязох в това откровение.
Това не беше плътта на думите:.
Спомням си всичко ясно : Времето нямаше никакво предназначение.То беше спря-
ло в мен. Беше/било е/ пак по икиндия ,пак ранна пролет.
Въздухът трепти прозирен .Малко преди да се впие в мрачните вирове на гората,ре-
ката се превръщаше в нещо като езеро.Синьо-зелено езеро,което за миг укротяваше
буйните води, коите се спускаха почти отвесно надолу с тътен и грохот И отново
всичко ми се струва недействително, /както преди двадесет години/а може би тога-
ва е било просто истинско?. Виждам отразеното в езерото небе,дърветата забили се
в бездната на дълбината и всичко наоколо "загубило стойност" се превръща в "себе си"
.И аз отново ставам АЗ.
От тук нататък си спомням само детайлите,които са обликът на моето чувство. Не
само спомен,а повече от реалност. Така потопен в гледката ,изведнъж в мен прозву-
чаха акордите на някаква Божествена музика.Дали беше Павароти или славеят,"поглъщач
на времето".Незнам. Било е отдавна. Но как удивително се вплитаха високите тонове с
ромона на Жеравица? Абсурд, но и сега зазвуча в мен и аз се почувсвах не щастлив-
Божествен .За това Ви казвам,няма Божество,което да ви направи щастлив,ако "Ти" и
твоята същност не присъстват там. Не е твърде христянско и учтиво.Но аз не си предста-
вям вечността като "маса" ,превърнала се в едно и прозряла всичко,а по -скоро като
СЪЗНАНИЕ, което в крайния/или безкрайния си път/ е намерило себе си.
"Аз ненавиждам мухите и дребните насекоми- казваше един приятел-,особено бълхите
,които правят живота ми ад,но благославям стършелите,пчелите и осите,защото като ме
ужилят, ме правят жив. Алергичен съм , подувам се и боли,но съм жив".Сега го разбирам.
Гледката беше неповторима,но дали я правеше недействителна моята умора?
Помислих си,че за пръв път съм жив или се раждам наново.На хоризонта ,на запад легна
огромния диск на слънцето и всичко почервеня Злачните полета на платото около езерото
леко потъмняха, сякаш предчувствайки хладната нощ.Около езерото се разхождаха дълго-
краки птици-рибари.От време на време прелитаха от единия към другия бряг подозирайки,
че ще дойде тяхния час.Сенките им бяха издължени почти до безкрайност и опираха във
върхарите на последните мури.
Пренасях се неусетно и съвсем несъзнателно ту тогава /преди двадет години/,ту сега,и
се питах кой съм Аз? Този някога,или тоя сега?.Не,нямаше нищо общо.Общото беше само
гледката.Тогава беше емоция,сега навярно увредено от емоции и живот съзнание? Всич-
ко се събира и складира "някъде"-помислих- преди да избухне някога...Мисъл на която
нямаше да повярвам никога,ако не бях тук, точно на това място.Всичко се бе складирало
в особен порядък за да се върна след двадесет години.
Не само любовта ми към тази река,а и нелепото предчувсвие,че нещо ще промени тъпия
и скучен живот долу. Първичният ми мотив да се изкача до тук бе да се удавя в езерото.
Мисълта за езерото и реката ,които са ме спасявали не веднъж, ми върна ужаса,че аз
се занимавам със себе си.
Над главата ми запя птиче/сигурно съм си въобразил/,но аз почувсвах обич към него,
а след малко/почти се смрачяваше/ чух безнадеждните призивни на щурците.Това е
толкова очарователна музика ,да речем колкото "белкантото" на Павароти,от "Mamma
sentanto felithe".И после изведнъж нахалната мисъл: "намирам се на 1800 м.надморска
височина,това променя възприятията и чувствата на човека ,но не съм убеден,че съм
луд."И с това престават да бъдат просто думи/от преди двадесет години/,а се превръщат
в действителност. Истинската плът на думите.Те изхождаха и бяха в .ДУХА.Духа на
реката,на езерото,на извора,на платото...
Чувствах се като наблюдател на света. Знаех,че в мен живее метафизика,но бях живял в
свят,който не обича "нормалните".Бях се възкачил не само до върха на планината,
,но и до върха на времето.Което предполага колизия със себе си Въпреки всичко аз
бях щастлив. Дали защото се "намерих" или защото се "изгубих"?Не знам? Но бях убеден в
едно: В този миг аз познах непознаваемата дума "ВЕЧНОСТ". Каква по-голяма плътност
на думите? Думите,които предшестват живота и са само в БОГА?
С.М.Аврелиев