неделя, 30 декември 2012 г.


За екологията на природата и екологията на душата като скачени съдове
Публицистика
Автор: Стелиян Марков   
Вторник, 20 Септември 2011 06:45
За съжаление, норма в нашата държава започна да става ненормалното. Не ни прави вече впечатление простащината, глупостта, лъжата, кражбата, безхаберието, откровеното мошеничество, бруталното убийство. Дори не ни прави впечатление, че някой някъде може да стори добро. Като да речем засади едно дърво. Добро и зло се размиват. Няма ги. А тъкмо там би трябвало да бъде вододелът между този, който убива ближния |а значи и природата| и този, който ражда живота |макар на едно дърво|, без претенциите, че е направил кой знае какво.

„Хубава си, моя горо, миришеш на младост” – бе възкликнал поетът. И едва ли е подозирал какво ще се случи с нея само след век. Днес май мирише само на бизнес и масло от моторните резачки и на изпрани пари, които другаде не миришат, ала тук вонят. Въздухът просто е чист.

Гората се изсича тотално, безмилостно и безогледно. Скоро само голи баири ще гледаме и ще се молим да завали дъжд. Секат момчетата, а никой не залесява. А и защо да го правят? Това не е тяхна грижа. Важно е по-бързо да се напълни джоба и бягаш. Лесно е да не сееш, да не ореш, да не поливаш, а да се ползваш от даровете на природата. А някой от новоизлюпените „капиталисти” подушиха с копойския си нюх, че там са парите. И нападнаха. От лична доскоро, превърнаха дърводобива в държавна политика за бързо и безотказно забогатяване. Другото име на това явление е „дървена мафия”. Една от най-жилавите и най-богатите. Тя има протекции от най-високо ниво и при стриктно спазване на „правилата” |да се внасят комисионните ритмично и без мрънкане|, тя бива обгрижвана, опазвана и възнаграждавана. Едва ли има случай ТИЯ ДОЛУ, които си плащат редовно на ТИЯ ГОРЕ, да са загубили търг за обществена поръчка, свързана с дърводобив или дървопроизводство.

Като казах „обществена поръчка”, се сетих за символа на прехода – ЗАМЕНКИТЕ, и затова ще си позволя да направя малко лирическо отклонение преди да продължа с гората. Това явление е дълбоко свързано не само с бездънната лакомия на „господарите” ГОРЕ, но и с екологията на душата, измекярницата – на тия ДОЛУ. Те изнудват хората да продават горите си за дребни стотинки. Каква е схемата? В общи линии тя се свежда до следното: По свои пътеки мутрата разбира на кой какви гори са върнали, колко наследници и къде се намират. Отива при баба и дядо в махала „Х”, на които са върнали около 100 дка в местността „Y”. Още са живи и са единствени наследници. Предлага им се цена от 200 лв на декар. Бабата и дядото малко се дърпат, струва им се евтино след петминутен разговор насаме със стареца те се съгласяват. Дори са склонни да я подарят на момчетата само и само да не плащат данъци. Пък и толкова пари на купчина те не са виждали през живота си.

Благодетелят ОТ ГОРЕ прави добра сделка. Заменя гората на баба и дядо за дюни покрай морето и построява хотел. Той е доволен от мутрата и го издига – прави го управител на хотела.
Та тези заменки са толкова апетитни, че никой не иска, пък и не може да ги спре. А политиците най-малко. Че нали и Ахмед Доган трябва да живее. С какво ще си купи човекът коли, сараи, яхти и други екстри. Зер, млада жена има. Трябва да й се уйдисва. А миналия ден рекъл |той се шегувал, пък те не го разбрали|, че ако трябва, и летяща чиния ще си купи. Един живот се живее и ще го живее, както му е кеф.Това се вика изказване на философ. Евалла.

И Негово Величество не остана по-назад. Неговите слугинажи му върнаха половината Рила и той мигом започна да сече и продава. Че могат утре да се пометнат, то неблагодарен народ или да дойдат някои други мекерета на власт. Не се бойте, Ваше Величество. Тия, дето най-много Ви се заканваха, дойдоха. И какво? Нищо! Вие вече сте техен учител |справка – конгресът на НДСВ, изказване на Станишев|. Властта, с цената на всичко, какво ли не прави? В братска прегръдка се впиват най-големи врагове – комунисти и царе. Само и само келепир да има. И колкото може повече и по-дълго. Защото вкупом знаят, че възмездие в тази сбъркана държава няма. Та нали те го въздават |справедливостта е за низшите|, и тъй ще върви, докато свят светува.

Тука стигаме до екзистенциалното питане: Дали ТЕ са виновни или ние, народът ДОЛУ, дето ги избираме, а после крокодилски сълзи роним.

Но да не се отплесваме. За гората ми е думата. Защото хайдушки песни е пяла, а сега плаче. На кого да се оплаче? Като Бог високо, царят – в Мадрид, а Доган потрива доволно ръце като съзерцава от високите си сараи обръчите от фирми, които кихат като прегряло трабантче. На кого да се оплаче, като вчерашните хайдуци режат с машинките и най-хубавото подбират. Откъде се пръкнаха тия бабаити, един Господ знае. До вчера те бяха НИКОИ – коняри, магарджии, шофьорчета на началници от всякакъв калибър, а днес са най-маститите бизнесмени. Колят и бесят, и никой не може да им държи сметка. Щото я няма държавата. И те се възприемат за НЕЯ – нашите дерибеи и феодали. А по-страшно от вчерашния плебей е превъплътилият  се по неведоми пътища в днешен бей.

Защото, знайно е, че днешното парвеню, излязло от плебса, силно мрази миналото си. Мрази братята си от вчера, защото те му напомнят кой е, откъде е излязъл и с цената на какво. А да ти напомнят какъв си, не се прощава.

Но да ви кажа честно, жал ми е за тия хора. Хем на господар да угаждаш, хем от миналото си да бягаш. То живот ли е?

Такава е измекярската душа. Сложна и разнолика. Готови са теманета да струват, ако трябва и по сто тояги на голо ще изядат, само и само да останат верни на господарите си. Че без тях са нищо. А да се върнеш при сиромашията – е равносилно на смърт.

И остава само едно, последно питане: С какво право тия страхливци |ГОРЕ и ДОЛУ| си отмъщават на гората вместо на хората? Навярно защото е НЯМА, мълчи, трае си и търпи. А може би е мъртва? Не, не е! Жива е гората. И един ден ще си отмъсти жестоко. Жалко само, че не на своите убийци, а на нашите внуци. Надеждата ни е все пак в Европейските организации и малкото съвестни хора, които останаха. Защото да се научиш да мислиш екологично, убеден съм, означава да имаш екологична душа.


Болка в крилете
Фантастика и фентъзи
Автор: Стелиян Марков   
Четвъртък, 29 Септември 2011 09:59

По рождение имам един недъг. Никой не знае за него, дори жена ми. Под мишниците имам криле. Те са почти невидими. Някакъв закърнял орган, може би от предишен живот, когато съм бил птица. Казах недъг, тъй като те почти никога не са ми служили, нещо повече – пречили са ми да се движа свободно по земята, да бъда като другите хора – равен, последователен и уверен в себе си. Защото крилата имаха свойството ту да нарастват, ту да се свиват. И когато нарастваха, аз едва ги скривах под фланелката и мислех, че хората ще ги забележат и ще ме разобличат. Пък и когато времето застудееше, те започваха да ме болят. След двадесетата ми година те напълно изчезнаха. Свиха се и като че ли ги нямаше. Само когато се сетех за тях, ме засърбяваха, а при един спомен направо ме влудяваха от болка. С годините все повече и повече го избягвам, но като ме стигне, докато нe го разкажа, болката не ме оставя.

Само тогава, за пръв и единствен път, успях да ги използвам и полетях. И знаете ли защо? От любов. От любовта ми към моите гълъби. Без майтап! Много си обичах гълъбите. Сигурно пак беше някакво атавистично привличане, от моя птичи живот.

Бях на тринадесет години, когато баща ми донесе отнякъде два гълъба. Не бях го молил. Изобщо не си спомням как бе станало така. Каза ми само, че са от породата „Фенерлии”. С качулчица на главата и опашки като фунии. Бели, с кафяви кръгчета около очите и по две кафяви перца на крилете.

Веднага ги кръстих. Мъжкият – Коко, а женската – Зина. Та Коко и Зина много обичаха да надуват гуши, да маршируват по покрива на къщата и да летят с часове. Бяха гальовни и доверчиви. Щом ги викнех по имена, където и да се намираха, веднага идваха, кацаха на рамото ми, гукаха и пристъпяха от крак на крак. Хранех ги от шепа, те издуваха доволни гушките си, но никога не се насищаха. Хвъркаха за малко и пак се връщаха при мен. Отначало ги запирах в мазето, но после им направих кафез. Исках да им бъде удобно, затова го направих на два етажа с преградчици и пръчици, по които да кацат. Разбира се, бях предвидил и място, където да снесат и измътят яйцата си.

Хареса им, влязоха вътре плахо, обиколиха го два-три пъти, прехвръкнаха до втория етаж, спогледаха се, погалиха се с човчици и се смълчаха.

Бях закачил кафеза на задната стена на къщата. Нямаше опасност да ги стигне някое лошо животно. Често ги наглеждах. Вземах стълбата от саята, опирах я, и се качвах. Сменях водата им и оставях трохи и зрънца отпред, на специално направена тераска. Те ми се радваха и преди да започнат да кълват, изиграваха някакъв свой танц на благодарността с въртене в кръг, гукане и поклащане. Разтваряха широко опашките си във фуния, накокошинваха се и чак тогава започваха да кълват.

След десетина дни Зина снесе две яйца, не по-големи от лешник. Цветът им не би могъл да се определи по никакъв друг начин, освен като гълъбов. . На тях лежеше повечето време Зина, но я сменяше и Коко. Той беше по-внимателен и от нея. Когато я заместваше, прекрачваше плахо, отърсваше се и клякаше върху яйцата. Проверяваше ги и ако някое беше малко навън, го наместваше с човка. Вдигаше високо глава и решен да брани с живота си своите бъдещи рожби, изпълняваше съпружеския си дълг.

Тя не бързаше да се връща. Най-напред скачаше в една локва на двора и прилежно се изкъпваше. След това литваше, правеше няколко лупинга и кацваше на покрива на къщата. Там известно време се пощеше, наблюдаваше света наоколо и се спускаше в кафеза.

Коко обичаше да я глези. Събираше зрънца в човката си и ги изсипваше пред нея. Ловеше й червейчета и мухи. Това направо бяха деликатеси, защото тя му благодареше по особен начин, с погалване по човката.

Имаше и моменти, най-често привечер, когато гълъбите излизаха заедно на разходка. Летяха спираловидно, набираха височина и отиваха толкова високо, че се превръщаха в точици в небето и там правеха своите изпълнения от „висш пилотаж”.
Наблюдавах ги отдолу и бях така очарован, че подскачах от радост и им махах с ръце. Никога по-късно не съм изпитвал подобни чувства. Те ме изпълваха с усешане за свобода.

След като се наиграеха, моите хвърчащи приятели се спускаха право надолу с шеметна скорост с прибрани криле. Няколко метра преди земята те разперваха криле , плъзваха се по въздуха, намаляваха рязко скоростта и кацаха на моето рамо. Бяха страхотни.

Веднъж бяхме отишли цялото семейство за гъби, а когато се върнахме, Коко вече го нямаше. Беше нещо като малка смърт за мен. За пръв път умрях тогава заедно с моя Коко. Част от мен си отиде завинаги.

Не очаквайте да ви разказвам с подробности, защото ми се плаче. От някаква каруца, минала по шосето, се пръснало жито и, подмамен, Коко отишъл да кълве. Така се залисал, че не видял съседския котарак. Скочил му, мръсникът, изневиделица. Борбата била кратка и обречена. Все пак се борил милият, защото имаше много пера и кръв. Спуснала се Зина да помага, кълвяла котарака по гърба, но като разбрала, че не може да помогне, върнала се бързо при яйцата. А на тях им оставаше само няколко дни да се излюпят.

Дядо знаеше колко много обичам гълъбите и му стана мъчно, докато ме гледаше как събирам перцата на Коко. Погали ме по главата и ми рече да отида с него. Котаракът се припичаше на дувара, доволен и сит. По мустаците му личеше още кръвта от гълъба. Дядо се присегна и го хвана за врата. Оня се заусуква и замяука страшно, опитваше се да го одращи, но дядката беше непреклонен. Взе брадвата, постави го на дръвника и с един удар му отсече главата. Тя се търкулна по стръмното към реката, падна във водата и се понесе по течението.

Всичко стана толкова бързо и светкавично, че аз гледах като втрещен. Да си призная, стана ми мъчно за котарака, макар и за миг, докато гледах плуващата глава и гънещото се тяло, Беше невероятно, две части на едно и също тяло да бъдат толкова отдалечени една от друга. Помислих, че и двете са още живи. За тялото с опашката нямаше съмнение, но и в главата бе останала другата половина живот,

И в същото време изпитвах известно облекчение, че тоя мръсник никога повече няма да изяде гълъб. Приближих се до дядо и му благодарих. Той, съвсем сериозен, триеше кръвта от брадвата и сякаш не ме забелязваше. Знаех какво е в душата му. Беше милозлив човек.

След тази случка аз се поболях. Множко ми дойде. Докато лежах в леглото и страдах по моя Коко, изведнъж осъзнах, че трябва да се направи нещо. Някой трябва да го замени, в противен случай Зина щеше да умре от мъка и кой щеше да износи яйцата. Сетих се за закърнелите си крила. И аз се превъплътих в моя Коко. Отначало Зина не ми вярваше. Беше депресирана и много предпазлива. Помисли си, че й се привижда и халюцинира, но после ме прие. Обичах я от все сърце, нали щеше да стане майка на нашите деца. Нощем лягах, допрян до нея, да я пазя. Тя ме докосваше с човка и въвираше глава под моето крило, с което показваше, че е щастлива. От време на време проверяваше температурата на яйцата и ме гонеше да не преврат. Аз я слушах, излизах навън, но след малко пак се гушвах до нея. Трябваше да чувствам топлината на моята гълъбица.

Брояхме дните и бяхме в тръпно очакване за нашите рожби. Можеше да се появят на бял свят всеки момент.

В едно слънчево утро излязохме с моята любима на тераската пред кафеза. Пощехме се и хвърляхме по едно око на гугутките, накацали на липите в съседския двор. От време на време те излитаха по двойки, опитваха се да наберат височина, перпеляха глупаво, и сякаш над тях беше поставен невидим таван и от едно положение нагоре не можеха да мръднат. Бяха много смешни. Техника ли нямаха, натежали ли бяха през зимата, или толкова им бе дадено, кой ги знае? Гледахме ги и нещо ни амбицираше все повече и повече. Още преди да сме скочили, висината набираше скорост в крилете ни. И аз рекох на Зина:

- Хайде, скъпа, да им покажем на тия дебелани.

Въздушните течения ни понесоха, а ние се възкачвахме все по-нагоре и по-нагоре. Толкова високо не бяхме стигали никога. Безкрайно синьо пространство, без хоризонти, без начало и без край. Та нали въздухът беше нашата стихия. Целият свят бе въздух, а ние само една част от него. Една малка част от безкрая.

- Показахме им – рече Зина. – Да се връщаме.

Свихме криле и се стрелнахме към земята.

Горката Зина, краката й се подкосиха, като видя какво са сторили хитрите гугутки. Изхвърлили яйчицата ни и снесли своите. Много й се събра наистина на милата, но какво можех да направя. Изхвърлихме и техните яйца и зачакахме Зина да снесе отново. Правехме любов постоянно. Любехме се и хвърчахме по цял ден, за да забравим неродените си рожби. Веднъж отидохме даже до една непозната гора. Тя ни хареса и решихме да останем да живеем в нея. Напомняше ни за нещо забравено. Дърветата бяха пълни с хралупи и оттам надничаха катерички, диви гълъби и какви ли не наши събратя. И двамата бяхме съгласни, че това е мястото, което може поне временно да запълни празнотата от загубата. Намерихме си подходяща хралупа, почистихме я и заживяхме в нея. Усешахме близостта на дивия живот наоколо, далеч от злите, непредвидими домашни животни и хора. Храна имаше в изобилие. И изобщо всичко беше от хубаво по-хубаво, но нещо ни теглеше обратно. Дойде време Зина да снесе яйцата и аз старателно подготвих хралупата за тая цел. Нося й клечици, сламки и кал, гледам да й е удобно и уютно. Сигурни бяхме, че тук вече няма кой да ни отнеме рожбите и се заклехме да не ги оставяме сами. Докато си разговаряхме и гукахме, тя изведнъж ми викна:

- Хайде да се върнем, скъпи, на нашето момченце ще му бъде тъжно, много тъжно ще му е за нас. То ни обича.

Аз, разбира се, се съгласих и се върнах при себе си.

Знам, че никога вече няма да ми се случи нещо подобно. Никога не ще обичам така силно и няма да изпитам онази свобода. Затова ме боли. Боли ме в крилете. Идвало ми е наум да ги оперирам. Но как да стане това, като ги няма? Как да ги покажа на доктора и какво ще изрязва? То е като гърбица в душата. Всеки си има по някоя и е обречен да си я носи до гроб.

четвъртък, 27 декември 2012 г.

Доброто съществува


В памет на баща ми



Хераклит казва, че не можеш два пъти да се изкъпеш в една и съща река. Според негови последователи и един път не можеш.

.
Което е едно и също, ако не се гледа строго формално. Реката непрекъснато тече, всеки миг тя става друга, не можеш да я спреш и задържиш. Докато се потопиш, тя вече се е променила.



А и ти вече не си същия. Така е и с всички други неща в атомизирания свят на времето. Безсилен си да опознаеш не само това около теб,но и самия себе си, тъй като чувствата и мислите ти изтичат във времето и ти вече си друг. Можеш да разчиташ само на кратките мигове /спомени от минали животи/, с които те озарява понякога Всевишният, за да ти напомни, че го има, а и че ти си част от него. Това май се нарича небесно снизхождане, или нещо подобно.

.

Все едно. Само да не обрасте в бурените на тленните ти мисли и да си внушиш, че ти си първият дето ще умира. Стана ти малко тъпо от дебелашката шега на доктора, че до края на годината кой се спасил, спасил, останалите след това да му мислят. Беше насочена пряко към теб. Искаше да те успокои и уязви.



И тъй ,да провидиш живота си, защото "ТОЙ” никога не е „ТОЙ” е рядко явление. Случва се веднъж, дваж в живота.В най-трудните мигове - между живота и смъртта, в сънищата пълни с любов, а има и гранични моменти при които се случва по стечения на обстоятелствата. Каквото обстоятелство, примерно, може да бъде сблъсъкът на две планети. А в твоя случай тежко заболяване, което те изхвърля на произвола на съдбата, но ти дава и рядката милост да погледнеш живота си отвътре. А то е… По скоро усещане… предчувствие, че около теб, в теб и във всичко наоколо пулсират други светове, пълни със Свобода. И то такава Свобода, в която нещата се случват. Не като тук, в недовършения, грешен и недопечен свят, а ставащо в МИГА…Миг, който продължава, докато се осъществи и остане истина. Без съмнения, лъжи и уговорки. Проблемът за теб е, че докоснеш ли се до този миг, поискаш ли да го спреш,той или те заключва, за да станеш Бог или ти взема душата, за да останеш вечно мъртъв на този свят.



Не поглеждайте повече от миг - "ТАМ” - казва Екхарт - светлината не е за земляните. Но да не се отплесваме. Дотук ти го направи не като въведение, а като желание, сам да се разбереш и отърсиш от собственото си отчуждение. Да се завърнеш, може би, в отчайващо пустия свят, които мразеше, но и от който изпитваше ужасен страх, че ще избягаш .Та така, в случая нещата са съвсем прости. Най-малко поради своята невъзможност и необратимост.



Временно неразположение на твоите печални молекулоклетки. Те така си се разстройват понякога, но рядко в твоя полза и угода. Разтичват се в хаотична надпревара, разбягват се по своите галактични траектории, сякаш са се изпокарали една друга и всеки момент ще настъпи вторият голям взрив. И после няма памет. Има само Свят. И тогава ти става ясно, че ти не си съвсем "ТИ”, както той не е „ТОЙ”. Един и същ човек. Някой учен психоаналитик /психар/ би написал веднага диагнозата, но няма да е никак прав. Щото е прекалено РазУмно, за да е истина.

.
------------- ………………………… -------------------------- .

За пръв път ти намрази истински , когато баща ти умираше, а на сестрите и доктора не им пукаше. Мъчеше се, горкият, а те не искаха да му помогнат /точната дума е не можеха/, но това няма значение. И ти се научи да мразиш. А малко по-късно, когато веднъж сънува баща си, ти се научи и на друго. Но не веднага. Баща ти им прощаваше и те помоли и ти да сториш същото.



Животът на баща ти се бе стекъл като игра на надцакване. Изразът отново не е точен. Самият живот е надцакване. Баща ти бе прецакан, но не се предаваше.И както приживе, и сега в съня ,видя баща си като въплътеното ДОБРО. Не че е бил безгрешен. Но той е цялостен. В себе си. Тогава и сега. Твоят баща. За това го обичаш .Макар, че не баща ти успя да те научи на това, което искаше /времето не му е стигнало/, а собствените ти клетки. Които, при всички положения, са клетките и на баща ти.



Та когато съзря МИГА, лекарите ти казват, че в тялото ти се е загнездил отровен вирус.Непознат и неличим. На теб ти става малко тъжно, малко страшно, но и извънредно смешно от невежеството на докторите. Непознатият и неличим вирус, се оказва едно незначително отклонение от траекторията на клетъчните сателити и се наричало "Синдромът ХЕРАКЛИТ”, или за краткост „вирусът СТРЕС”. При всяко осъзнаване на невидимото Хераклит е получавал стрес. Какво остава за обикновения човек. Ала незначителните отклонения могат да станат причина за сблъсъка на Галактиките и края на Световете. Нали така. Затова сега не ти пука. Състоянието в което се намираш, ти позволява да мислиш само на клетъчно ниво. Светът не се интересува от теб и ти не се интересуваш от света. Това ще рече депресия . Дълбока, и по думите на лекарите - необратима. Само че те гледат отвън и не могат да знаят.



Само мисълта, че вирусът е нещо съвсем материално, те кара да се съпротивляваш. Един вид, за да им докажеш. На кого и какво, не знаеш. Ала го направи, за да не мислиш за смъртта. А пък и на нея какво да и мислиш. Идва и си отива без спомен. Споменът е този, който натоварва клетките с нематериално разбягване на светове. От друга страна защо да не мислиш? Нали метафизиците, какъвто се смяташ и ти, твърдят, че смъртта е спасение, нов живот. За който трябва да се подготвиш , да заслужиш, да спасиш душата си. Какво те задържа тук? Това,че всичко те предава - приятели, жени, деца, тяло - за какво? Ами, ако това ти дава сили да живееш, за да презираш?Или това е все още неосъзнатата докрай надежда, че доброто съществува, че то не е само дума, и че не е някъде другаде, извън твоя проклет живот, извън теб . Ако не го намериш тук, няма да го откриеш никъде, нашепват клетките ти . ”Пък ако го няма никъде, защо да умираме заедно с теб?” Смъртта е толкова абсурдна, колкото и раждането. И дали бе толкова отчаян,че прозря, или чрез собствените си клетковируси провидя собственото си битие като "пустота” в безкрая на„ пустото”, или поради причината,че бе една проста молекула в безкрая на нищото, те заболя за "Цялото”. И ти се СМИРИ. В един миг от дългия си призрачен живот, ти се смири . Вирусите се разбягват към чужди вселени и болките ти изчезват .Чувстваш се лек , безтелесен и щастлив. Сега разбра баща си.



Единствено душата те заболява , защото светът наоколо си бе останал същия, докато ти бе пребивавал в центъра, в самото съсредоточие на Доброто. А нервните ти клетки се радват като малки деца на бягащите вируси. Шегуват се с тях, подиграват им се и по този начин ги правят безсмислени, безвредни и безопасни. Твоите клетки те бяха научили да живееш . Да се радваш. И злото може да се победи, разбра ти с презрение, но не и с омраза. В противен случай, злото се взема на сериозно и в омразата си винаги е победител. А доброто ли? Доброто, както нашепват клетките ти , е да не мразиш никого. Дори и злото. В края на краищата То е част от „Го-лямото добро”. Така го усети ти и остана негов пленник до края на дните си, които не бяха много, но пълни с МИГОВЕ НА СМИРЕНИЕ.
.
Това навярно бе наследил от своя баща и мъртвите му клетки.

Соленият спомен за бриз


МЪЖКАТА ДУША

ВЕДНЪЖ ОБИЧА ЖЕНА.

ОСТАНАЛОТО Е ИЛЮЗИЯ.



Току що бе пристигнал в командировка в малко крайморско градче.Остави багажа си в хотела, пи кафе и реши да се разходи.Някога,много отдавна,бе идвал тук,а сега му се струваше толкова познато, като че ли това отдавна- бе вчера.


Беше късна есен. Тесните калдаръмени улички още носеха уханието на горещи тела и сластни помисли. Сега нямаше никой. Дори и местните сякаш се бяха изселили.Това усили у него предчувствието,
че нещо ще се случи .Тръгна към морето ,за да забрави и да се отдалечи от това чувство ..То обаче го облъхна със съвсем конкретен спомен. Самотен ,далечен и мамещ.Соленият спомен за бриз и любов.
Съблече се и реши да поплува в студенота вода И той не знаеше точно защо. От начало го сряза, но той заплува и скоро се почувства като онова дете от спомена-щастливо и малко тъжно,но душата му се къпе в непознато чувство,което не може да назове, ала иска да продъл- жи вечно.



Над него се спускат с оглушителен писък чайки и гларуси, кълват главата му,изпиват очите му а той плува ли плува,все по-навътре и по-навътре в морето и…себе си….И колкото по-сам , толкова по-щастлив е…Не знае дали не се е удавил….



Тогава наистина я обичаше!...Без да я има непременно,дори без да я желае/последното не е вярно,но се страхуаше/, Той я притежаваше вътре в себе си и отвъд времето. Та нали затова издържа в скодоумното училище, в сктобойната на казармата, а и после в тая проклета система,наречена комунизъм и не се самоуби. Тя бе единственото нещо, което му даваше упованието да живее и да се бори.



Тя беше въплатената СВОБОДА,Нещото без което не можеше да съществува. Разбира се,че свободата винаги струва скъпо.Сега му светва за много неща, които се случиха по късно.

И ето как днес ненадейно,мъчителни и сладостни, тия чувства го нападат отново.Те са неговия гръбнак върху който израстна, а спомена единствено може да го изкриви или прекърши. .Детайлите,на които не обръщаше внимание някога сега са най-важни.



Всеки въстановен жест/ нехайството, с което отхвърля блестящо кестенявата си коса,начина по който изтегля примерено ходилото си навън и изпъва глезена си под ъгъл-точния ъгъл/, може да накара всеки мъж да я мечтае. И те наистина се обръщат след нея /в онова забравено от бога градче- твоя град/,събличат я с мазни погледи и мърсуват..Дори и махат с глава за поздрав, а тя им отвръща ,сякаш ги е познавала преди теб и винаги.И в същото време тя си остава някак далечна,недостижима,което съзнава съвсем ясно и намигвайки ги предизвиква: „Хайде нещастници ,вземете ме,купете ме, или ме любете…,Но вие не можете защото сте никой.”



И всичко това можеше да се случи навсякъде, не само в онова/не знаезащо /омразно градче,където Богинята можеше да стъпче всеки като буболечка .А и тук,наблизо,по напечената плажна ивица,с момчетиите ,които събираше след себе си като опашка. И най-вече загорелите спасители и сладоледажии: Айс крем бите! Чоколаде найс!... Марожена, молим!.............



Беше и приятно.Усещаше го. Не се питаше защо? Порочната девсвеност,която лъхаше от нея се разнасяше от соления морски бриз.



Ти стоеше в страни или покорно вървеше до нея и наблюдаваше с горчиво чувство и свито сърце,но и с някакво перверзно сладострастие,че току що разцъфналото и тяло е на всички и само твое.Знаеше всичко за любовта и упоението от нея,а те караше да я учиш. Тия малки номерца,на малките мръсници. Нима можеш да знаеш,ако не си родената любов.Жаждата за близост и допира на две млади и гладни ръце. Това ли наричат щастие?



Спускайки се по бръснача на спомена,ти знаеш, че не ще преоткриеш нищо особено,нищо ново и в един последващ миг ще бъдеш по-течен от водата и малко по-добър от всеки убиец.Или самоубиец?
Гълтайки солидно количество солена вода,ти разбираш,че се давиш и със сетни сили се добираш до брега.Влизаш премръзнал в първото кафене и поръчваш водка след водка.Трябва да се стоплиш, осъзнаеш и дойдеш на себе си. Отначало тялото ти се отпуска,започва да те слуша и те обхваща спокойствие.Пълно и завършено,като на морското дъно.. После,с всяка водка ,съзнанието ти се отделя от нирваната на твоето тяло»-АЗ», и спомените заживяват свой собствен живот.



Всъщност ,знае ли човек,дали живее или само си спомня.Таака е и в този час.Отровата на безвремието в едно пусто кафене,на брега на някакво още по пусто градче, те доближава до теб самия.»Хетероними»- колко души живеят в един мъж? Много, казва Песоа,но трябва да избереш една ,или поне да не ги

съвместяваш.Знаеш ефемерността на илюзиите и тъкмо това те кара да продължаваш безцелното пътуване.

Животът няма смисъл-това го твърди другият хетероним-Суареш,освен един.Един единствен.МИГ. Мигът на влюбването и смъртта.



Бледо розовата светлина на изгарящото слънце,милионите звезди плуващи по гребена на вълните и така бързо изгасващи, превръщайки се в пламък,те топят,направо ще повярваш,че те няма.И на Суареш.Това ли беше първия миг,или може би в градината с прасковите?Градината на баба ти.,където за пръв път докосна ръката и.Без да искаш.И се извини.Помниш нацъфтялите в розово луди за живот праскови.Тя откъсна един цвят и ти го подаде.Не каза нищо.Само леко се усмихна.



Амии… да! Сети се.Пияните рибари наоколо бяха пожелали да им пуснат онова същото парче «Апалакти ано семо…Апалакти ка…» същото,което се чуваше някъде в далечината в градината на баба,а и после тук по всички кръчми по морето.То те преследваше и обсебваше,докато го заобича.



Защо се захвана с всичко това? Спираш да пиеш.Плащаш си и се прибираш в хотела.Полупиян, премръзнал и уморен се надяваш да заспиш бързо.Взимаш горещ душ и се хвърляш в леглото.Чаршафите ухаят на саапун «Чайка».Складът на баща и беше на таванът на тяхният блок в Москва.Баща и бе търговец на сапун и прах за пране.Целият таван миришеше на «Чайка и прах».



Тя те водеше на кино,на театър и на други развлечения,ала веднъж те заведе на този таван.Наричаше го «Арбатская сука».Там тя ти разказваше с подробности,пред които бледнееше и Кама сугра,как го правили ,изчаквайки се или групово с нейните приятели и приятелки.Нослето и се вирва,а погледа и сочи-ей онова легло със скъсан дюшек/без одиало и чаршафи/ и леко те побутва с върх а на пръстчетата си.Ти знаеш,че те пробва и че лъже,лъже като циганка,но нали Ти си играчката с която може да си направи удоволствието да я поизмъчва.А нямяше нищо перверзно в нея.Беше чиста.Най-вероятно я е било яд на самата себе си и това я е превръщало в садист /спрямо теб, разбира се/.При всичките си напъни да те съблазни и унижи,ти оставаше непреклонен глупак.Заради нея.Защото знаеше,че и тя не ще стигне до край в самоунищожението си.А и мислите ти бяха далече и я виждаше как досущ прилича на прасковите от отсрещната градина на баба ти-с мъхчето по тях и бледата червенина. После нещо се обръща в теб ето я - малко преди да узрее …и сега е мигът …,и е толкова стипчиво сладка, и как гаврошовски сладко лъже, от страх и желание да я натиснеш и схрускаш/ каква дума/,а тя ще се изплъзне като рибка изпод потните ти ръце.



Когато се върнете долу ще каже,че не е гладна,ще облегне брадичка на дланта си и ще те гледа съсредоточено неприязненно , с крайчеца на жълтото на котешките си очи.Тогава ти мислеше,че тя те мрази а май че и сега си на същото мнение.Мразеше те защото твоята представа беше повече от любов,а тази девойка от плът и кръв,оставаше самотна в своето тяло завързано в тайна.



За Бога,какво ли би искал да си изясниш? Това което не се случи е задоволявало и двама ви, затова защото,никой не би прекрачил отвъд,за да не убиете онова,което ви е давало сили да се измъчвате.Морският бриз,напечения плаж,лунното езеро в звездното градче,градината с прасковите,нима не са по истинската част от вас?



Сграбчи я непохватно,само веднъж,когато моментът бешен ай-малко подходящ. Тя се разкрещя и писъците и заглушиха тракащите релси на метрото.Докато тя се бранеше и дращеше лицето ти с нокти,пубертетските ти пъпки се напълниха с гной, избухнаха и опръскаха прозореца на метро-влакчето,в който се оглеждаше.Там се видя като изнасилвач,такъв, какъвто ти се искаше да бъдеш. Бе избрал реалността,но тя се оказа по-илюзорна от волята ти.



Твоята любов те изнасилваше на дървената скамейка на едно от вагончетата в ритмично поклащащото се метро, а един пияница повръщаше в пазвата си и между всеки напън псуваше комунистите и сухия режим.



Това е.Сега си тук.Но как да съвместиш тогава и сега,спомена за тази жена полудете с нейните ухания,неподражаеми жестове и мании от забравата и промеждутъците на спомени,които наричаме живот.
Няколко седмици след като се прибра от Москва,получи писмо от нейните родители, че Ира се е самоубила.В този момент ако бяха те ударили с чук по главата едва ли щеше да изпиташ по-голяма болка. Не ти съобщаваха никакви подробности. Тънеше в догатки и се обвиняваше, докато сега осъзна,че това не е имало нищо общко с теб.Ти бе преувеличил ролята си.За руснака смъртта не е нещо толкова драматично,както е при нас.Щом сама го е пожелала значи така е трябвало. За теб остава въпросът защо? И ето че ти едва сега намираш отговора.И за пръв път си убуден,че е един-единствен. И той е: .Има хора,като Ира,които обичат живота много повече от смъртта.Ала светът не е честен към тях. Светът е бездушен и хич не му пука за чувствата на хората.Както и ние по еденично почти през целия си живот нехаем за чувствата на другугия.

На другия ден отиде до службата, където беше командирован, извини се на колегите, като им каза,че си болен/беше истина/ и си тръгна обратно. Разказа на жена си,как почти се беше удавил, как гларусите са изкълвали очите ти, разказа и всичко честно /спомена с вкус на бриз/. Тя ти каза, че те разбира, че те обича,и че ще подаде молба за развод.

Разведохте се по взаимно съгласие

сряда, 26 декември 2012 г.

Стихове с подшушнати мисли в несбъднато време


Коан

Светлото се изплаши от себе си
/след него няма по-светло/


Опрощение

Забравил за своя благ нрав
борът-утихнало безветрен
заби копие в небето.

Дали не се замечта прекалено
и забрави,че сънува.
Реката, която миеше корените му,
на свой ред се окъпа в небeто
Изтичайки във времето,
тя бе забравила да помечтае за своя вир.

В този вир, от своя страна,
се оглеждаха борът и небето
/стигнали по-дълбоко от самото дъно/
Много дълбоко-там където сънят
измива краката на действителността…
Най-действителната- за която мечтаеха и борът и реката.


Действителността,сама по себе си, няма никаква стойност. Бих казал дори,че тя не съществува. Става такава-съществуваща /тоест добиваща смисъл / само когато се превърне в изкуство /мечта или спомен/ осмислена повече от миг.


Преселих се във вечността приживе
                        Не ви го пожелавам
А истинското ми желание беше да бъда жив.

Не се получи, защото обичах поезията
                                          и Лао Дзъ.

Не знаех къде е живота
и отидох в пещерата да ям гъби и корени

И понеже не разбирам от компютри, политики
и смисли,
                                           аз издялах на дървото,
на което щях да се обеся
                                        следната велика глупост:


ТОЛКОВА САМ И БЕЗСМИСЛЕН - ПОЧТИ БОГ


В този един-единствен миг
                  аз разбрах,че съм жив.

И знаех къде е живота ми.
А дървото на другия ден бе покосено от гръм.


Онзи който дири сянката своя

nай-нещастен е знам
                     онзи,който дири сянката своя
сам от себе си презрян,
                      като кон престарял
пуснат свободно да дири смъртта си.
                      и се моли на всяка тревица
да я срещне във вълк или мор.
                      Но не би!

Най нещастен е знам
който жив - след душата си тътри нозе
ката трън в петата враснал в плътта.
Той върви,но не знай на къде.
Тълпата го преследва-сенки, блудници
тялото упора дири-скелет без гръбнак.
Как държи се изправен-ще падне
                       Ще го догонят.
                                        Но не би!

Най-нещастен е знам,
оня който вижда в нощта
и уплашен търчи през полето.
Поспре ли,ще погледне сетния лъч във небето,
а БОГ ще го вземе в ръце..


Най-щастливи сме, когато изоставени и самотни,нас ни изпълва

                                                          чувството на безкрайна тъга.


Само животното живее във вечността.
Не само,че няма разчленена/вербална/ памет. То не желае да говори. Да назовеш един предмет - означава да го изгубиш.

Хигс бозонът предава плътност на нищото


  
Есета
Автор: Стелиян Марков   
Понеделник, 23 Юли 2012 02:07
Когато чух за пръв път  „Пинк флойд”, повярвах, че съм намерил Бога  в сърцето си.От този миг на сетне, моето същностно занимание беше да обектrвирам този Бог. С прости думи казано:Бих, искал да  споделя това чувство с останалия свят.За съжаление, с годините разбрах, че това не е възможно... Ние не обичаме една и съща музика.

 Изпитах истинска радост при  съобщението за откритието  на  божествената частица  -  Хигс бозона. Това бе крачка към осъществяване на мечтата ми.
    
Макар да упорстват и да не си признават, виждаме как учените все повече се доближават до Бога. А и какво по прекрасно от това, един ден религия и наука да се слеят в едно и взаимно да се признаят.
 
 Преминавайки през определена граница/с цялата условност на това понятие/, частицата, наречена Хигс бозон, превръща безплътното нищо в материя и време/в  плътност/.

А и по какъв друг начин Господ може да ни покаже част от себе си/ за да не сме съвсем изгубени/, освен да се въплати чрез бозона в главите на учените от ЦЕРН и премине,макар за част от секундата, границата между безплътната вечност,към окаяната материя, време, пространство/ПЛЪТНОСТ/ - тъждествено на смърт.
  
От казаното дотук може да се направи извода, че измеренията на божественото и плътското са в коренно противоположни светове. Но по-важното е, че те понякога имат своите допирателни ,които, дори подозираме/колкото и кощунствено да е/ се сливат.

Неслучайно Христос се въплъщава в земна плът, страда със страданието на земляните и умира в тази плът, възкръсвайки за вечен живот.С това Христос и Бог Отец ни учат, че животът в плътта е част от живота във Вечността. Една незначителна,бледа сянка на истинския живот, ала все пак сянка в плът, в която е жива надеждата за смърт – безсмъртие Христово.
 
А може би е вярна и обратната теза, която някои от учените защитават-смъртта е предел и всички тия божествени частици и черни дупки са само илюзии. По този въпрос мълчи и Господ, и Вселената. Мълчи оглушително. Само човеците се опитват да надникнат отвъд. Често им се казва, че е опасно,и все таки любоп итството и въображението на учените е на път да направи пробив и да поумилостиви Всевишния с своята упоритост и желание да търсят истината, стенейки.
  
Ще кажа нещо грешно/аз тъй и тъй съм си грешен/, но имам чувството, че Бог се е пошегувал с нас в някой миг на фрустрация или космическа скука и ни е подхвърлил зарчетата, за да си поиграе. Людете не му останали длъжни и му ги върнали обратно с две шестици, отмъщавайки си на него и на себе си. На Създателя какво можеш да сториш,себе си наказали със смърт. Това било тяхното отмъщение,но и спасение.. Тъй че тайнството не е нито в  живота, нито във вечността, то е в смъртта.Тя е врата зад която стои нищото, цялото или вечното.

И тук на свой ред идва резонния въпрос: Ако ние сме частица от Бога, то и той би трябвало да бъде част от нас. Милиардна, но все пак част. И, макар и безплътна, такава част, тя умира като нас, заедно с нас. Иначе, какъв Бог е той, захвърлил ни в плътното/плътско/ време-пространсво, а не може да ни даде надежда,че в акта на смъртта, ние  ще преминем обратно  през Хигс бозона и ще се върнем „У ДОМА”.

Прости ми, Господи, че толкова пъти скверних името ти. Но светът е ужасен .Всички сме изоставени и самотни и това ни прави неблагодарни. Открий ни се повече,не само чрез Христа и ЦЕРН и ние ще повярваме в Тебе. В противен случай сме изгубени. Светът върви към гибел.
  
   В едно съм сигурен – че на този свят не съм се занимавал с нищо друго истинско, освен да те търся и никога да не те намирам/освен в няколко случая,като с "Пинк флойд"/..Докосвал съм се до теб само когато Ти снисходително го поискаш,а да откриеш Хигс бозона/границата в себе си/това не е ли твоята благодат, която даваш за миг на тия, които те търсяг и обичат...

     Възкресението е Тайнството на небето. Хигс бозонът е тайнството на Вселената. И двете са едно и също. Тайнството на Вечността, която се шегува свойски/друго не може да прави/ и тайнството на плътността,/плътта/, която се смее през сълзи.

И биде речено: „Учените ще затрият света”. Ала света им се упря



Автор: Стелиян Марков   
Вторник, 21 Август 2012 08:42
Всичко е сън. Бог сънува нас, ние - него. Само, че не във всеки сън има сънища. Едни сънища убиват, Други ни умиротворяват и ни дават възможност да погледнем реалността, такава каквато е.Ако има изобщо някаква реалност, то тя ни се явява в своята истинност, не в съня, а в сънищата.Да сънуваш, не означава да спиш. В зависимост кой и какво сънува, сънищата могат да преобърнат света. И са го правили.

Ако не бяха смъртни гръцките богове,сега щяхме да знаем ,защо Омир е сънувал Троянската война,а Сократ е сънувал отровата,защо Платон е сънувал „Цялото”, Плотин „Единното”,а Сенека си е прерязал вените. Осъзнавайки,,че всички спят непробудно и не искат да се събудят.Какво ли е изпитвал Орфей,сънувайки мъртвата си Евридика ?Може би тогава я е притежавал истински,защото наше е само това,което сме изгубили.Какво ли сънува войнът преди битката,или пеперудата,преди огънят да опърли крилете й?

По въпроса се мълчи, тъй като отдавна Боговете са мъртви, а хората ги забравиха. Сега трябва да наваксваме и не теолозите, а науката да открива Бога. Но, забележете, тук вече става въпрос за Бог, а не за боговете. И тъй като Той е добър, благочестив и благодетелен, като единственото” СЪВЪРШЕНО”, в един момент решил да даде право на нещастния човешки род да го открива малко по малко, знак по знак, символ по символ, опознавайки го в своята вяра и надежда за спасение. .

И така, това човеколюбиво, СЪЗДАНИЕ НЕБЕСНО, решило да се открие,на тия,които все още могат да сънуват.А сънуват тия, които търсят истината наяве.Будните умове.Учените от Церн. Благодарение на тези будни люде/независимо дали вярват в Бога или сънищата/най-сетне човечеството/имай в предвид човека/ може да си отдъхне.Не визирам датата 12.12.2012г.Ненавиждам фалшивите пророци.

Та,така де/без ирония/, когато всеки трети поданик/гражданин на този свят по последни изследвания/ е готов да направи крачката „ОТ ТУК” към ”ТАМ”, се явява една малка надежда:че ние не сме съвсем сами и безсмилени,захвълени в нищото.Защото червея наистина е гнусен и ужасен/от наша гледна точка/ когато гризе плътта ни ,но още по-страшно е. ако там ”Горе, там „Долу” или някъде във Вселената няма Никой.И тогава ние сме равни на Червеи.

И тъкмо поради това, че не искат да бъдат червеи, е помогнало на учените от Церн да открият Хигс-бозона.Всъщност не те го откриват ,а той им се открива ,нарушавайки вселенските закони .За да дадат на човека илюзията,че не всички са сгрешили и тръгнали по грешния път на забравата,а и има и такива,които търсят истинатас цената на безумието и живота.,с цената на това да бъдат никой,дори смешни,само и само….За да не забравят,че и човеците ще живееят поне още миг Вечност,преди да бъдат забравени като своите Богове.

Дали Хигс бозонът е частицата на Бога, или не, това няма никакво значение. А всъщност има огромно значение.Защото това означава ,че ние сме се отдалечили отчайващо далече от безкрая на безкрайното,и в същото време благодарение на люде ,които не са загубили докрай илюзиите си/,макар строго научни/,то ние започваме да се връщаме към Бога и към себе си.

събота, 8 декември 2012 г.

Страх от мухи |драматико-философска притча за вирусите и техните преносители през времето и пространтвото|

“Могъществото на мухите: Те печелят сражения,
парализират умовете ни, ядат телата ни”.

Блез Паскал

Действието се развива в опушено старомодно кафене. В него се събират два пъти седмично кварталните философи. На фасадата на кафенето виси охлузен, разкривен надпис: “Клуб на философите”. Вътре, по стените на кафенето с едри букви са изписани сентенции и въпроси като: ИМА ЛИ РЕАЛНОСТ БЕЗ ЛЪЖА?; МУХИТЕ – БИОЛОГИЧЕН ВИД ОТ ДРУГИ СВЕТОВЕ; ИМА ЛИ ЖИВОТ СЛЕД СЕКСА;ВЕЧЕН ЛИ Е ВЕЧНИЯ ЖИВОТ?; ЯЙЦЕТО ИЛИ БОГ Е ПРЪВ РАЗМИРНИК НА СВЕТА?
Вътре има няколко маси и около тях са насядали десетина души – все чешити. Някои са сравнително добре облечени, но повечето са одърпани и опърпани. И все пак, всеки има нещо характерно в облеклото /архаично, от времето на техните прототипи и псевдомодерно/.Даскала/собственик на заведението/ ходи между масите и разнася кафе и вино.

ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА:

Даскала – съкратен учител, собственик на заведението
Сократ – душата на клуба, баш чешит
Мършев – клошар, вечния мъркач
Поета – уволнен доктор, обиден на света
Музиканта – на свободна практика
Прокурора – лудият на квартала
Плотин – чешит без граници
Архитект Дурчев – пияница и клюкар
Евреина – златар, спонсор на заведението

и още:

Полицаят капитан Рачев – честно ченге
Генералът – началникът на полицията, не толкова честно ченге
Ксантипа – жената на Сократ
Тамара – жената на Евреина
Скочев – бизнесмен, герой на нашето време
Мутри, бръснати глави и останалите жени
Дежурен полицай
Картонени мухи
Любовници
Слуги евнуси


Преди да започне действието, всеки един от клуба на философите става, излиза наприд и се представя на публиката:
Мен Даскала ме викат. Преди една година реших да събера тези скотини – самотници в нощта блуждаещи – и да потърсим заедно светулката. Кафенета има много в нашия град, но само едно е на философите. То какви ли философи сме и ние, но не се отчайвам, щото скоро няма да фалирам. Плащат ми с идеи.
А мен Сократ ми казват. Не съм аз оня, стария, на който зъбите от мъдрост са изкапали – сянка бледа на брътвежи хорски, обрулен орех – тътря се след себе си. Припозная ли се, мигом бягам и скривам се в бунището крайградско да не узнае никой що за птица съм. Е, тъжно е да бъдем сянка някому, а трижде сянка своя да не найдеш.
А аз клошар сам – Мършев – и повече не ви е нужно. Не съм голтак, пък видно е – отвсякъде съм Мършев.
Поет съм – тъй ми викат, щото стихове редя – за тях не знае никой, а не е и нужно. Низвергна ме съдбата – приела образа на моята жена.
Аз музикант съм и не се срамувам. Нима е срамно да говориш със звуци, дето другите не чуват. За мене знаят два квартала, че пея си, когато плача.
Е, луд съм, вярно, но Прокурор е моя прякор – титла почетна. Не съдя никого, но може ли пък махала без луди? Кого ще лаят кучетата, милите ми псета, и майките с кого ще плашат своите деца?
Чешит съм и прероден от Плотин, но не сънувам и не спя. Душата ми отдавна в тялото не рита. Затуй посмешище съм на тълпата, тя ме създаде, аз възневидях.
Аз пък Архитект Дурчев съм. Дурак е мойто име и обичам мента с гроздова-Мен-те! Дойдох при тия умните, за да докажа си, че не само негодяйте се сбират. Стадото овце от глутницата вълци се изяжда, а ний изяждаме се все отвътре.
Енреин съм аз – имам злато – а виждате, че сред тез голтаци съм и аз. Ни философ съм, ни поет, ни музикант, ни прероден пройдоха, ала в кръвта ми дива жажда да узная защо нещата тук, в таз държава все не стават. Уж получават се, а пък накрая нищо. Хомота ни нахлузиха, добре, така е трябвало. Но вместо да се хванем заедно и да издърпаме колата от калта, разказваме си вица стар, че все дявола сме таковали... И щом навън изплъзва се и не върви, дойдох при тях, а тази вечер и при вас /към публиката/ да си помогнем някакси, макар по капка от горчивата течност да отпием. Желаете ли? Знам, че ще боли, и сълзи кървави ще капят, търпението наше ви поднасяме, вий свойто, моля ви..., нали!


ДЕЙСТВИЕ ПЪРВО, ЧАСТ ПЪРВА

Поета става от мястото си и постепенно всички се смълчават:

Поета:: Драги философи, братя неудачници, всякакви чешити, нездрави елементи, откачени опоненти, вкиснати пияници, днес е паметен ден за нас и нашите врагове. Една година откак живея напук всякоя логика здрава, републиката на утайките – Клубът на философите. Наздраве!
Всички се чукат, поздравяват се, прегръщат се, чуват се възнласи: “Да бе, как бяхме забравили! Добре, че ни спомни Даскала! Да живее!”
Поета: Винаги ще бъдат слаби епитетите, с които се обръщам към вас, но нека туй неви обижда, а галейки слуха ви, да се взрем напред – в отминалото време.
Виждам сянките ни там вградени
Тленната си плът – презряна –
на звярът време подарихме
Та значи ли това, че днес сме по-щастливи?
Презряни заедно
Низвергнати от обществото –
Самотата споделихме с другия и победихме – ура.
Всички: Ура!
Бавно се изправя и Даскала.
Д: Затуй ги дразним ние, дрипльовци, неудачници некръстени, старозаветни мехури и плуващи през времето и пространството преродени типове. Нека дружно се изплезим: “Ааа...” на света, а после нека ни презират – тарикатите, бабаитите, бухалките, паралиите и женуриите...
Сок: Погледнете само темите, по които спорехме през таз една година /Сократ чете/: Има ли живот след любовта? Вечен ли е вечния живот? Къде се намира свободата...? Бог вътре ли е или вън?
Сок: Та с какво ги дразним другите? Кажете всички вие! Аз пренесох тез идеи през двайсет века и отгоре, а с таз една година съкратих си вечността със още толкова.
Мър: Не ти е по мярата, стар чешитино, да се жалваш. Дразниш ги, щото не сме в тон с времето и не вкарваме голове. Паразити сме. Кой го е грижа за идеите?
Пл: Те са изван времето.
Сок: Но са инвестиция. След време.
Муз /към Сократ/: И ти ми замирисваш на материалист. Плотин е къде по-щедър.
Пл: Наивник съм аз /върти глава/.Де да знаех, че и такива времена ще има. По-скоро бих се преродил в боклукчийско кошче в Аризона, в кенгуру в Австралия, нежели Плотин в България. Не ме разбирайте погрешно, ето ме сред вас съм. Презрян, но презиращ, и не съжалявам.
Прок: Да не се вайкаме! /Става, стиснал юмруци./ И аз съм луд, но им доказахме, че луди са и тия, дето мачкат хората. И в лудницата тяхна искат да оставят ни, за да ни държат изкъсо, в подчинение.
Мър /към Прокурора/: Горкичкиат, живи сме, по-живи от тях, а туй във сметките не влиза на Мамона. Що да можем и ние, самотниците, да се събираме като тях в бизнес клубове, в клубове спортни и по интереси всякакви?
Арх. Дур: И нашето е интереси. Да живее Даскала, че ни събира и Евреина, че ни черпи. Ура!
Даскала: И все пак си мисля, че и ние сме виновни, щото и ние сме неудачници.
Музиканта: В тая държава всички са неудачници.
Само дето не са се доказали като нас.
Плотин: Защо да го доказваме? И нашето е работа – СПЕЦИФИЧЕСКА и се залаща.
Д: А децата ни са гладни. Това е работа МЕТАФИЗИЧЕСКА.
Музиканта: Душите ни нали са пълни /иронично/.
Научи ни, Сократе, да го съчетаваме.
Мър: Аха, пълни! Грънци. Като не можем да крадем, ще се оправдаваме и ще завиждаме.
Сок: До днес аз никого не съм научил и знам, че няма да ме чуе. Bсye! Светът ни по-добър, ни по-лош е станал. По-лоши станали са само хората, далеч от Бога и сами. Не се ли виждате, нещастници, как всички си приличаме досущ и нишка сребърна събрала ни е тук, която спуска се между живота и смъртта.
Арх. Дур: Недей на тоз висок език, не те разбирам. Нека бъдем земни. Нима затуй кретените събираме се тук.
Пл: Краставите мгарета през девет баира се подушват, душо нескопосана. Ние сме повече от един само на брой.
Арх. Дур /вече на градус/: Прав е Мършев, като не можем друго, ще лапаме мухите.
Мършев: Нали ти каза даскала, че и туй е работа, макар метафизческа.
Поета: Чакайте! /Скача ядосан/ Досега не сме се карали, а като намесихме парите, сме готови и да се избием.
Мър: Да бе, затуй сме им трън в очите. Щото не знаем какво искаме. /Язвително към музиканта/ МЕЕ-ТА-физическа.
Даскала: Да се занимаваме с физкултура тогава. Тя знае какво иска. Ще направим някоя партия, що не и мафийка. То е едно и също. Като се сетя само и се чудя как сме издържали цяла година?   Видяхте ли нашия приятел Цв.Цв.как забогатя и ни забрави.А беше наш брат.
Пл: Като сме от един дол дренки.
Поета:  А  се мразим,точно за това.Щото сме от там.От "Нищото."А като барнат кокала...
Музиканта: Понякога обичаме.
Даскала: Всеки случай  е индивидуален .Не инсереса е в основата, като при сериозните...
Арх. Дур: Точно тъй е. Как ми го взе от устата, Даскале. За да станем сериозен клуб, трябва със сериозни неща да се заемем. Променяме статута и правим партия. Почваме да говорим сериозно и да си вярваме. Другото е лесно. Как не ни е дошло на акъла. Скоро има избори.
Мър: Не е ли по-добре мафийка. И да оберем някоя банка. Може и отвътре. Страшен удар ще бъде /потрива доволно ръце/ - БУФ – откога не съм сядал на маса като хората. Обичам ви!
Д: Тъй, тъй, всеки да си копа градинката. Не ни бива да обираме банки.
Запяват или рецитират:

Нека всеки носи кръста
на нелеката съдба.
Който иска да го няма,
да си тегли по съчма.

Ний обаче сме си тук –
в този град, във таз страна
нека други ни окайват,
ний щастливи сме така.

Да живеят философите,
най-смешните и неуспешните,
те живота си неще да продадат
и за нищо май не ще го заменят.

Тишина

Мър /Трие потта си и замахва/: Уф, много е горещо. Изядоха ме мухите.
Плотин: Те се възпроизвеждат във времето.
Сок: И гадовете имат това свойство още от древността.
Муз: И тогава ли ги имаше?
Пр: В нашия град са най-много. И е норма.
Пл: За гражданите и мухите.
Евр: Умрелите мухи правят мирото на мировареца да вони и да кипи – Еклесиаст, глава десета.
Пл: Това се нарича свръхсъзнание на МУХАТА.
Мър: Да де, нещо като нас, българите. Всички сме много съзнателни и и гениални дори. С едно условие обаче – когато сме сами. По много почваме да миришем и да се изяждаме един друг.
Муз: Нали за това се събираме, да опровергаваме правилото.
Пр: Не става. Же кюс. Обвинявам ви в отцеубейство. На милата татковина!
Мър: /удря се силно и улавя някаква муха/ Ух, какви фелософи сме ние, щом един климатик не можем да си купим като хората. Хайде, вентилатор ли да е или шляпка!
Даскала: Стига с тия мухи. Днес уж нямаше да определяме тема, а се връщаме на старата. Е, ми не стана. Да я преговорим тогава и да решим спора между мухите и хората. Те от други светове ли идват?
Арх. Дур: “Муха” е от женски род /хили се/. Въртите-сучите, а тя паднала в чашата ми. /Бърка с вилица и я изважда. Вдига я високо на обратния край на вилицата.//Какъв е проблема?
Поета- /вбесен, към арх. Дурчев/ Ама ти само въпроси задаваш. Престани, пияницо! Ние сме призвани да спасим тая държава, СВЕТА да спасим!
Сок: Майната ти. Това е поезия. Призвани сме да го разбираме и презираме.
За да разведри обстановката, Даскала пуска лека музика – “Дон Базилио” на Росини.
Д: Стига сте плюли и вие. Дайте да погледнем позитивно!
Мършев: Каква държава бе, тя не става! Мухите са повече от мутрите. Това е пропорция. Кацат по торища и хора, животни и лайна, и по купчинки кацат всякакви.Понякога и по жените ни. И ги хапят.
Пр: И върше вие ги прегръщате и гъделичкате.
Пл: Не, това вече е друго измерение. По-важно е къде ще снесат яйцата си.
Пр. И все пак да бъдем ясни за себе си. Снасянето е извън времето и затова излизаме извън темата.
Даскала: Повтарям, няма тема...../_/дълга пауза/.
Муз: Знаете ли, моята жена винаги присъства. Тя е във времето. А аз понякога отсъствам. В съзнанието на жената е трудно да се влезе.
Арх. Дур: Вчера, както се чукаме, моята я хващат дяволите и почва да крещи и да ме дращи. Аз си мисля... пък тя нагоряла манджата. И се изскубна. А после не мога да я довърша и пак ми крещи.
Поета: Чудна работа. Много са гадни. Има доказан медицински случай на зараза. Някаква муха ухапала жена, а тя от своя страна – мъжа си и... и какво мислите станало?
Пр: Ами умрял.
П оет: Не, взели, че се влюбили отново. След двайсет и кусур години. Представяте ли си?
Мър: ти  нормален ли си, бе. Да се влюбиш в жена си. То да не е болест?
Поет:: Болест е и още как? Пренася се от вирус. “Мухолюб” го кръстили тогава.
Всички цъкат.
Д: Така че темата е незчерпаема и да приключим. Предлагам да я споделим и разчепкаме със своите жени.
Всички излизат

ДЕЙСТВИЕ ПЪРВО, ЧАСТ ВТОРА

Еврейски гробища. Двама младежи с бръснати глави оскверняват гробовете. Крещят, чупят бутилки и изписват пречупени кръстове с боя.Покрай тях, прибирайки се от спирката, минават Плотин и Евреина. Единият от младежите се изпикава дърху един от гробовете. Когато приближава Евреина, вижда, че това е гроба на неговия брат. Не издържа, грабва камък и удря с него младежа. Той пада, а другият побягва. Евреина и Плотин отиват до падналия, разбират, че той е умрял, извиква полиция по телефона, но не я дочакват, а се прибират в къщата на Евреина.


ДЕЙСТВИЕ ПЪРВО, ЧАСТ ТРЕТА

Къщата на Евреина

Пл: Не трябваше да си тръгваме, ти уби човек, Евреино! Това е голям грях.
Евр: Какво разбираш от грях езичнико.
Пл: Най-добре е да отидеш в полицията и да се предадеш .
Евр: В тази страна, в която ми е съдено да живея, никога не се знае как е по-добре да постъпиш.
Пл: Не става въпрос за страната, а за теб, ти го направи съзнателно.
Евр: Но той пикаеше на гроба на моя брат Авел.
Пл: Нали ти го уби някога.
Евр: Това има значение между нас. Ние сме една кръв. Аз го обичах и отмъстих за него.
Пл: Мъстта също е грях. Ващите закони имат давност и до днес. Тел. 166 и те ще дойдат. Ти уважаваш себе си.
Евреина го замерва с чаша, вбесен – Не ми говори, казах ти, за грях. Аз го нося... Поукротен, сяда на фотьойла, - Ти уважаваш себе си. Как сериозно го каза само. А е истина. Кръвта вода не става. /Сменя тона/ Благодаря ти все пак, братко! Та нали всички сме един човек, всички. Цялото човечество. А то ме преследва. На кого да се предам?
Пл: Не философствай, а бъди човек. Сега си сам и твоят бог ще те съди, не аз. Помня, когато го направи първия път с брат си – то беше от гордост, а сега в теб е смирението. Затова нямаш сили да се предадеш.
Евр: Умник. Нима не е най-ужасно да виждаш отвъд времето – ти с вечността си, аз – с кръвта си? Не се съмнявай, че така и ще направя. Само че преди това бих искал да поговоря с един умен узичник, който ще ми липсва в затвора. /Замисля се/ Всъщност има ли смисъл да живея в затвора или да свърша тук и сега, пред тебе.
Пл: Това ще е грехът на греховете, тъй като проклет си ти от Бога, а който убие Каина, нему ще се отмъсти седмократно.
Евр: Четеш в душата ми, езичнико. А ако на Каина се отмъсти седмократно, на Лемеха ще се отмъсти седемдесет и седмократно. Само че аз още съм и един обикновен български евреин.
Пл: А аз какъв съм и нима някой ме знае? Един неудачник с прякора Плотин.
Евр: Дойдохме си на думата. Но аз ти се възхищавам. Може да си само сянката на Плотин, но ти си истински философ.
Пл: Не ми се подигравай.
Евр: Разликата между теб и останалите като мен хора е, че ти си оставаш Плотин, дори и неосъществен. И не ти е нужно повече. Бил ли си в затвор?
Пр: Животът е затвор и ний го знаем най-добре. По-страшно е, че таз страна, в която днес живеем, е каторга. Заспали сме дълбоко и сънища дори не се явяват в нашта памет, потънали в злост едва ли знаем, че сме живи.
Евр: Заговорихме като хората, а ти пак се отвея. Питам те за истински затвор, с огромни зидове, влага, надзиратели, които бият за щяло и нещяло.
Пл: Бил съм и в такъв. Преди години, когато Държавна сигурност ме преследваше за всяка дума и пращаше по петите ми чакали. И да ти кажа, страшничко е. Но разликата не е съществена. И тогава, и сега избор няма. Ти, обаче, направи своя, и сега трябва да следваш посоката.
Евр: Абе ти що за човек си. Уж всичко виждаш, а ме съдиш.
Пл: Не, опитвам се да ти помогна.
Евр: Не мога да избягам от съдбата си. Ти го знаеш. Ужасът започва да се надига в кръвта ми. Господ ме е проклел да бъда вечно гонен. Душата ми е при него, ала тялото ми е слабо.
Пл: По-скоро обратното. Вие, евреите, сте големи зевзеци, всичко обръщате наопъки. И в Христа не повярвахте, а целия свят заблудихте.
Евр: Неговото царство тепърва предстои. Страх ме е!
Пл: Страхът не е аргумент. Убива бавно и те прави скот.
Евр: А може би това ми е нужно. И съм гладен. Ако се нахраня обилно, дали няма да се почувствам по-добре? Понякога ненавиждам умните хора. Те те карат да се чувстваш малък. Направи ми едно кафе, ако обичаш!
Плотин тръгва към кухнята.
Пл /пътьом си говори, клатейки глава/: Ако го направиш сам, има смекчаващи вината обстоятелства.
Евр: /на себе си/ Добре де, мисля си как ще им обясня на магистратите, че аз..., че аз не съм от оня род убийци. И все пак съм. Имат ли значение за тях подбудите, това, което те е накарало?... Не би трябвало /продължава да си говори на глас/ те доводите, са от друго естество и могат да се вземат предвид, когато си завлякъл някоя банка. Теглил си, да речем, сто милиона, духваш зад граница и им показваш среден пръст. Пирамида някоя финансова можеш да изградиш или пък просто не ти е симпатичен комшията и му теглиш патлака. Е да, ама имаш с какво да се откупиш. А някой сиромах откраднал от работодателя си две кила сирене и хоп – в панделата. Е, ми тогава?... Не, не, в тая държава няма правосъдие. А представяш ли си, аз да се изправя на подсъдимата скамейка и да им обясня мотивите? Резолюция: “Прави се на луд”. Ама не минава. Добре, кажете ми поне един, един-единствен истински бандит поне да е в затвора. Няма. Ами тогава. Да не би наистина да съм луд, та да отида сам, щото моят морал повелява. Няма морал, бе човече, няма. Еврейски измислици. Тука няма. Тук всичко е наопъки. Абсурд. Но като се замисли човек и го погледне от друга страна, му става някак забавно. Донякъде, казвам, е забавно да живееш ей-тъй – като прилеп – надолу с главата и да висиш. И ставаш никой. Почваш да виждаш всичко обратно и току свикнеш. И нормално е това, което виждаш, а не това, което е. Кое е? За фантазьори няма място в тая държава. А от друга страна са нужни, нужни са, за да се оглеждат в тях другите! Те са солта! Тук добре живее само подлеца, негодника, наглия, убиеца. Уби... Та и аз съм...
Евр: Плотин, Плотин, аз убиец ли съм?
Плотин носи кафето и му го поднася.
Пл: Разбира се, че си убиец. Не си търси оправдание.
Евр /розколебан в себе си/: Ама щом всички са корумпирани, що пък да не се откупя? А! Ние, евреите, винаги си плащаме!
Пл: Не го усуквай, за да не ставаш като тях. Но добре, че е само в главата ти.
Евр: Глупости, в главата ми! Жена ми скоро ще ме дари със син. На него как ще обясня след време? Баща ти е убиец, така ли? И тогава каква е разликата между философията и живота?
Пл: И за двете трябва да имаш здрав гръб, но след като си избрал философията на живота, ти не трябва да я предаваш.
Евр: Ех, Плотине, Плотине, никога няма да ме разбереш. Дойдох при вас, защото сте ми симпатични, от друг свят сте, ала аз винаги си оставам тук. Кръвта е по-силна от всички философии на живота. С вас ми е интересно и истинско, ала когато остана сам, аз се страхувам от вас и ви ненавиждам.
Пл: И защо?
Евр: Ами защото вие сте огледалото. А там човек никога не е той. И му е трудно да се познае. /Кратка пауза/ Ей, Плотине, жена ми след малко ще си дойде. /Шепне/ Какво ще ме посъветваш: дали да й кажа истината, за да изпробвам любовта й? А? Как мислиш? Тя трябва да ме последва.
Пл: За някакви си двайсет-трийсет века светът те е извратил съвсем и теб. Ако не вярваш на жена си, то пожали поне сина ти който носи в утробата си. Сина Адамов и семето Авраамово.
Евр: Пошегувах се, разбира се, тя ме обича повече от всичко на света и аз не се съмнявам. Но в затвора няма да може да ми го повтаря, и като си представя, че е толкова млада и някой друг ще ме замести...
Пл: Има и по-добри от теб, евреино. Върви си излежи присъдата достойно и може и тя да ти остане вярна. Има и такива жени.
Евр: Да не си объркал времето, в което си се преродил. Сега сме края на двайсти век в една страна, в която...
Пл: Тихо, тихо! Жена ти си идва.
Влиза грациозна млада жена, със сплетена на опашка дълга черна коса, с блестящи черни очи, с лек грим, подчертаващ нейната земност и самочувствие на жена, която знае цената си.
Евр: Тамара, как си, скъпа, как мина денят ти?
Т: Тъгувах, молих се за сина ни. А твоят? /Обръща се към Плотин/ Здравейте, господин Плотен. Важни дела ли решавахте? Сигурно ви попречих.
Пл: Напротив, аз тъкмо си тръгвах. /Става и понечва да си тръгне/
Т: Постойте, господин Плотин, и продължавайте, нима мислите, че жените не са достойни за философия?
Пл: Не, госпожо, но сега говорехме за неща, които нямат много общо със...
Тамара го прекъсва
Т: Вие по-добре от мен знаете, че философията е подготовка за смъртта, а убийството е част от нея.
Евреинът, целият прежълтял, не може да си намери място
Евр: Искате ли да ви налея по един сок?... Спомняш ли си, скъпа, как се изпободохме, докато беряхме къпините. Много хубав сок стана, сега ще ви налея.
Докато търси чаши, той се извръща и с накъсан глас промълвя:
Евр: Какво искаш да кажеш, Тамара, да не би?...
Т: Нищо, скъпи. Казвам това, което мисля. Нали винаги си ме учил да бъда честна и откровена, Разбрах. че си ударил някакво момче. Навън така се говори. И сигурно така е трябвало, щом така си го сторил.
Евр: Благодаря ти, че не ме съдиш. Той оскверни паметта на племето ни – твоя и моя род, и плода вътре в теб. /Прегръща я/ Но нали пак ще ме обичаш и няма да ме предадеш?
Тя леко го отблъсква
Т: Не знам, скъпи. Сигурно е, че ще те обичам, но не знам дали с оная страст. Ти сеи мъдър, Плотине, ти би ли го предал?
Протин мълчи.
/След известна пауза/
Т: Аз бих. За да те обичам все така.
Прегръщат се
Влиза полиция, разделя ги и отвежда Евреина.

ДЕЙСТВИЕ ВТОРО, ЧАСТ ПЪРВА

Домът на Сократ. Ксантипа върти телефона, докато почисква ноктите си с лакочистител. Вътре е полузатъмено, тя явно тъкмо се е прибрала. Има няколко съборени стола. Телевизорът е пуснат без звук.
К: Ало, ало, полицията ли е?
ДП: Дежурният слуша.
К: Ксантипа се обажда. Мъжът ми е мъртъв.
ДП: Кой е мъжът ви, как се казва?
К: Сократ, разбира се!...
ДП: Записвам... Со...крат. Къде е мъртъв мъжът ви Со.... и напълно ли?... Искам да кажа, проверихте ли дали диша и обадихте ли се на “Бърза помощ”.
К: Не диша и не говори, значи е мъртъв и е в банята.
ДП: Разбира се, ще изпратим веднага човек на местопрестъплението. Капитан Рачев. Сам е засега, но той е достатъчен. Адресът ви... да, добре... Вие стойте там и чакайте. Нещо заплашва ли ви?
К: Не, не, след като се прибрах, се обадих по телефона и казаха да си държа човката затворена.
ДП: Добре, дръжте я.
К: Ало, ало, искам да ви кажа още, че по телефона ми казаха, че са бръснати.
ДП: Кои са бръснати?
К: Ами ония, дето са го...И моля ви по-бързо, че искам да се изкъпя.
Пълно затъмнение. На вратата се звъни.
К: Ако сте ченгетата, влизайте, вратата е отворена.
Светлина. Влиза кап. Рачев.
Ксантипа лежи във фотьойла полугола, само с хавлия за баня и продължава да чисти ноктите си. Кап. Рачев в първия момент се стъписва, но бързо се съвзема. Р: Не е ли малко неудобно пред мъжа ви, който лежи...
К: Какво неудобно виждате, чакам да се освободи банята. В тая горещина не се живее.
Р: Но, госпожо, вие сте...
Тя нарочно разгръща още малко от хавлията и показва прелестите си.
К: По-добре заловете убиеца, не сте дошли да се занимавате с мен, ноли?
Р: Къде е банята?
Тя му посочва с глава. Той влиза в банята и след малко се връща.
Р: Наистина е мъртъв. Напълно.
К: Аз не се майтапя с такива неща. Е, правех му скандалчета отвреме-навреме, но то е, защото го обичах. А сега какво мога да направя. Не мога да страдам като него за целия свят я! Приемам нещата такива, каквито са. Така да се каже, ФИЛОСОФСКИ – той така ме е учил.
Р: Кога го видяхте за последен път?
К: Вчера по обед.И днес, като се върнах, гледам...
Р: Враттата беще ли разбита?
К: Не, но мъжът ми не даваше да се заключва. Твърдеше, че крадците разбиват само заключени врати.
Р: Той с всичкия ли си беше? /Сочи главата си/
К: И още как? Той е най-големият философ в нашия град. Ама вие не сте ли чували за Сократ?
Р: /явно смутен/ Оня, древния мъдрец, го зная, но... Той какво работеше?
К: Ама вие наистина сте нахален. Казах ви, че беше философ, а в останалото време се шляеше и ходеше на сбирки, спореше...
Р: С кого?
К: С такива като него, със себе си.
Р: А с вас?
К: Не, с мене се караше, а напоследък и това не му бе интересно.
Р: И все пак, какво работеше, с какво Си изкарваше хляба?
К: Казах ви, че не го беше еня за хляба. Почваше работа на много места, но началниците му като разберяха, че е по-умен от тях, го уволняваха.
Р: Хубава работа, умен човек, пък да стои и да спори със себе си? /Чуди се/ А аз съм полицай и работата ми е да издирвам крадци и убийци... :Като че леко разколебан, се обръща към Ксантипа/ Това работа ли е?...
Ксантипа се смее. След това рязко секва.
К: Аха, сетих се нещо. Искате ли да ви кажа какво ми е казвал Сократ. Той смяташе, че убийците трябва да се търсят другаде.
Полицаят, заинтригуван.
Р: Къде?
К: Твърдеше, че убийството е лошо нещо, но че всеки е потенциален убиец.
Р: Какво искате да кажете?
К: Не аз, той го казваше. Веднъж, само веднъж се разгневи дотолкова, че искаше да ме убие, но аз му го припомних и той спря.
Р: И не ви уби?
К: Не. Нима мислите, че е трябвало?
Р: Ама той да не би да се е самоубил?
К: Не, не, познавам го. Вашата работа обаче е да откриете истинския убиец.
Тя става, отива до полицая и сяда на коляното му.
Полицаят е вбесен, но сякаш скован от непредвидения развой, не може да реагира.
Р: Вие, вие сте перверзна кучка, как смеете... Какви бяха вашите отношения със съпруга ви? /Съвсем делово, докато тя е още в скута му/ Искам да кажа, имахте ли си приятел?
К: Разбира се, че си имах и имам. Мъжа ми го занимаваха по-важни дела и ме уморяваше със свободата, която ми даваше. Те се уважаваха. Аз бях, така да се каже, техният мост , на който се срещаха интересите им. Когато му трябваше съвет на моя приятел извън бизнеса, моят мъж му го даваше, а когато ни трябваха пари, той ни помагаше. Вие сте твърде старомоден, господин полицай. /Гали го по лицето/ Не си мислете, че аз съм му слагала рога. При нас всичко беше на друга основа. И животът, и философията за Сократ бяха едно цяло. Беше добър човек.
Полицаят я избутва, става и започва да се разхожда из стаята.
Р: Как се казва вашият спонсор, искам да кажа вашия приятел?
К: Не мога да ви кажа името, твърде известен е в местните среди...
Р: С какво се занимава?
К: Прави пари, много пари. Бизнесмен е.
На вратата се звъни. Влизат двама полицаи с носилка. Капитан Рачев им посочва банята и те изнасят трупа. В това време идва и известният скандален бизнесмен Скочев – тип дебелак с квадратна глава. Междувременно Ксантипа влиза в банята.
Скочев и кап. Рачев са стари познати – съученици. Скочев се опитва да фамилиорничи, но Рачев го парира и охлажда чувствата му:
Ск: О, наборе, пак ли на теб се падна да разследваш мокри поръчки? Не ти завиждам
. Р: А ти какво правиш тука, стар негоднико? Да не си роднина на убития?
Ск: Не бе, приятели бяхме. Съжалявам. Тъкъв ум.
Р: Значи си семейният приятел. Кога разбра, че той е мъртъв?
Ск: Ксантипа ми се обади.
Р: По същество. При вас ли беше тя от вчера на обяд допреди един час, когато се е прибрала?
Ск: На такива въпроси не отговарям без адвоката си.
Р: Значи, докато той тука агонизира,вие там... аферим, добро алиби.
Ск: Не ми трябват алибита бе, мой човек. Не се познаваме от вчера, какво ще си говорим празни приказки. Днес е моето време, вашето отмина. Върти се земята. Димо Кочевия – черната овца, дето даскаелите му забиваха двойката, преди да си е отворил устата. А сиичето на другаря Рачев – изгладено и чистичко отличниче на класа. Не беше много умен, ама на... И ученичките ти се натискаха, пък кво, аз ги оправях. А после и в пандиза ме тикнахте два пъти, да не ви притеснявам.
Р: Не засягай болни теми, щото ще ти откъсна врата. Не помниш ли що лежа там? А? Не помниш ли? Макар че вина има баща ми първия път да лежиш вместо двадесет само десет години, а втория път аз, щото ме подведе. А помниш ли още за какво беше – първия път бе изнасилил баба си, собствената си баба, а втория път – сестра си. Ех, негоднико, негоднико! /Става и го хваща за реверите/
Ск: Е и кво, кво стана от теб и кво – от мен? Виждаш как се обръщат нещата. Днес едни, утре други, а ти само ще слугуваш и ще дишаш пушека отзад. Обречен си да си слуга, измекярин я на държавата, я на мен. Ето, избери си, дръпни от което искаш тесте /Вади пачки с долари, марки и левове/.
Полицаят посяга да ги вземе, но изведнъж дръпва ръката си като опарен.
Р: Ти какво, искаш да ме купиш? А! Внимавай, че сега си ми паднал и отърване няма. /през зъби/ Тъкъв си беше, тъкъв си и остана.
Ск: Тихо, стига си викал, знаем се. Само че аз съм господин Скочев, а ти – господин Никой. Знам, че ти трябват Избирай, и по-смело.
Скочев навира парите в ръцете му. Рачев се извръща, става, разхожда се нервно няколко пъти приближава, суетейки се какво да прави, но в края на краищата взема парите. Посяга да удари с тях Скочев по лицето, въздържа се и слага парите във вътрешния си джоб.
Р: Мамка ти, и тоя път си отгоре, негоднико, но ще ми паднеш, помни ми думана. Направя ли операцията на дъщерята в Германия, ще те открия и окошаря. КОЙ УБИ СОКРАТ?
Ск: Пак бъркаш, приятелю. Платих на момчетата да ги поутупат и моята се свършва дотук. Да не мислиш, че съм убиец. И да ти кажа, те сами са си виновни. Момчетата се ядосали много, като раабрали, че Евреина убил един от техните. И после прекалили малко. Те не прощават такива неща. Вече съжалявам, но...
Р: Ти си ги пратил на гробищата и много добре си знаел какво ще последва. Знаел си, нали? А си чист пред съвестта си, която ти липсва. Чист убиец.
Ск: А, не така, искаш да ти кажа истината, а удруш под кръста. Ако си мислиш, че е заради Ксантипа, грешиш. Това не може да бъде повод...
Р: Преди малко каза, че сте били приятели със Сократ, да оставим другите.Защо, защо го направи?
Ск: Пак ти казвам, обичах я, но не тя е причината. Той ми пречеше. Ей-тъй, нещо ми пречеше, щото не е като хората. /Замисля се/ Не знам, абе уж го обичам /ослушва се да не чуе отнякъде Ксантипа/ повече от нея го обичах, но като поприказваме малко и почвам да го мразя. Не мога да търпя да ме гледат като на рентген. Това е опасно занятие, искам да кажа за моята работа. Изважда те от релсите, кара те да мислиш по друг начин, да се съмняваш в това, което вършиш. Той и за останалите е опасен и ги беше страх от него, щото си падаше малко извънземен. Ти чувал ли си, наборе, че те не умират, значи никого не съм убил.
Полицаят върти заплашително белезници в ръцете си.
Ск: Внимавай, полицайче, с тия пранги! /Става още по-нагъл в страха си/ С щракването пръстите ти вече са отпечатани на банкнотите.
Звъни телефонът. Ксантипа излиза от банята със свита на тюрбан коса, чиста и свежа. Вдига телефона и го подава на Рачев-
К: Вас търсят, господин полицай.
Р: Кап. Рачев слуша. /Вижда се как докато разговаря, изражението на физиономията му се променя. От гняв и възмущение през ужас и безсилие./ Ще ви пипна, рано или късно ще ви пипна.
Оставя слушалката.
Дълга пауза.
Ск: Е, и?
Р: Що се правиш на чукнат бе, говедо. Твоите убийци се обадиха.Ликвидирали са и поета. Пъкленото ви планче върви безупречно. /Пъхва телефона в ръцете на Скочев/ Спри ги, иначе ще те застрелям и окото ми няма да мигне! /Изважда пистолета и го насочва към Скочев/
Скочев се преструва, че навърта някакъв телефонен номер.
Ск: Прибери това желязо! Откъде да знам къде да ги търся? Честен кръст, за останалите не съм виновен.
Р: Си! /Прещраква пистолета/ Значи не само Сократ, а и останалите. /Сяда обезсърчен на стола, продължавайки да върти зареденото оръжие в ръцете си/ С какво могат за ви пречат едни мечтатели? /Повече на себе си/ Хора, които нямат нищо общо с теб, с твоя свят... Аха, плашат те, защото техният свят отрича твоя. /Става, все така въртейки пистолета си, осенен от откритието си/ Как не се сетих. Ми ти си прав. Това за теб е смъртна опасност..Неосъществените им мечти са съд за твоята долна душица. Ех, колко съм тъп. /В това време той произвежда неволен изстрел и едва не ранява Скочев/
Ск: /смъртно изплашен/ Внимавай, щеше да ме убиеш!
Р: Щях, а направо трябваше, съжалявам, че не те... /Хили се, изпаднал в някаква странна шокова еуфория от абсурда, в който е попаднал./
Скочев използва момента и се опитва да се измъкне, но Рачев го спира.
Р: Ще караме докрай, иначе и двама ви ще ликвидирам тук на място, поне малко възмездие да има на тоя свят.
Ск: /усетил опасността, се опитва да откровеничи/ Прав си, наборе. Те са опасни за държавата, която ти охраняваш. Току-виж, измъдрили някакъв нов комунизъм и тогава какво ни очаква? Бог да прости и твоята държава, и нашия бизнес. В перспектива трябва да се мисли, надалече. Ред ни е нужен. Щом вие не можете да го осигурите, ние ще го създадем. Ние не сме джазклуб, а отговорни фактори.
Р: Какво сте вие, какво фак... /Опира пистолета в главата му/ Не ми говори смехории. Истината, истината ми трябва докрай. Тук има и нещо друго и аз ще го разбера. Говори или ще те...
Ксантипа на свой ред се опитва да разведри обстановката.
К: Е, скъпи, ама и ти прекаляваш, с какво наистина толкова ви пречат. Нека ония си лапат мухите, а вие си правете парите.
Скочев я гледа заплашително под дулото на пистолета.
Ск: А ти какво, ма! Да не искаш да си отворя устата. /Става, отива при нея и я разтърсва, крещейки/ Май наистина ще разкажа всичко докрай, кажи ма, курво...
К: Няма какво да кажеш, /Отблъства го тя/ а и да кажеш, кой ли ще ти повярва. Тоя ли тука, дето за две стотинки е готов...
Р: Внимавай какво говориш! /насочва пистолета към нея/
Скочев се разхожда нервно, посинял от гняв.
Ск: /към Ксантипа/ Така значи, ще се изплъзваш, а на топа на устата – Скочев.Ще видим кой беси и кой коли! Като стане белята, всички гледате да се изпокриете... Ахааа... Не си познала... Всички сте едни такива хлъзгави, блажнички, докато се отървете, а после... После пускай оня с парите напред, той ще се оправи, ще купи, всичките, ама защо?
Р: Изплюй камъчето, Скочев, иначе ти ще опереш пешкира.
Ск: Те поръчаха. /Гневно към Ксантипа/ Тя и нейните приятелки, жените на философите. Мислиш, че ще си трая. Не! Дотук беше. Играта свърши. И знаеш ли защо? /Обръща се към полицая/ Щото им трябвали мъже, а не мухльоци. Всички до една искаха да се отърват от безпаричието и да си вземат свестни мъже, дето знаят как се живее и защо. Не като ония само да се питат какъв е смисълът. /Отново се обръща към Ксантипа/ Ще разберете кой е Скочев, но ще е късно.
Р: /объркан/ Не, това не е вярно, как всички?
Ск: Вярно е, вярно, мой човек, но и ти си вече в кошарката. щом се върза на хорото, ще го играеш докрай. Жесток е животът. Няма как! Ха да те видя, сега можеш ли да направиш нещо? Много ми е интересно как ще реагира едно честно ченге. Да не мислиш, че гледаш холивудски екшън. Тука е по- страшничко, щото не е игра. Не се безпокой, и началникът ти е уреден, и прокурорчето съм обезпечил, и съдията ще купя.
Къде са ти доказателствата? Всичко се купува в тая държава. Само Скочев не могат, щото има повече от тях.


ДЕЙСТВИЕ ВТОРО, ЧАСТ ВТОРА

Действието се развива в полицията. Рачев изчаква реда си да влезе при началника на полицията. На фона на тягостната атмосфера изведнъж се чува музика из “Годишните времена” на Вивалди. Разхождайки се, той си мисли на глас:
Р: Каква прекрасна музика. /Тананика си/ Нима е възможно това божествено чудо да стига до нашите уши, хванали мазоли от грубост и простащина. Живеем в АДА. Що за свят е този? Сигурно има някъде по-добър? Пак и дали го има на тая земя, кой знае? /Поспира и се заслушва/ Красиво е, наистина е красиво. Какво им пречи на ония красотата? /Сепва се и се удря по челото/ Сигурно са убили и музиканта? Трябва нещо да се...
В това време генералът отваря вратата.
Г: Трябва, трябва Рачев, ама вече е късно. И Музиканта, и Мършев, че и арх. Дурчев, и всички от така наречения Клуб на философите. Арестувахме и тримата заподозрени, но какво от това, като утре ще ги пуснат. Имали покровители отгоре. /Вдига палец/ Главата да си скъсаш, нищо не може да се направи. /Отива при Рачев, потупвайки го по рамото, и се опитва да се шегува/ Тебе за колко те купиха. /Рачев го гледа като втрещен.
След като генералът не получава отговор, се опитва да извърти разговора/ Е, не е важно. Само едно се чудя – защо трябва да се избиват безобидни хора.
Р: И аз се чудех допреди малко, вече знам. /Излязъл от объркването, с твърд и убеден тон/
Г: Рачев, Рачев, никой нищо не знае. Ама и те си нямат работа. Дразнители. Типосали отпред един голям надпис “Клуб на философите”. По-кротко. Тия работи с пари се правят. На гол тумбак – чифте пищови. От друга страна, и аз се чудя какво толкова им пречат. Единият мислел, другият редял стихове, третият музика пишел. Кой го е еня сега за тия неща. Голяма работа! Остави ги да си мислят колкото щат.
Р: Пречат, господин генерал. Мисленето пречи на ония, дето го не могат.
Г: Какво не могат?
Р: Да мислят.
Генералът пали цигара и клати глава.
Г: Знаеш ли, че си прав, Рачев. Те Сократ още на времето са го отровили, та сега ли няма да му видят сметката. Все ми се струва, че тия, дето мислят, не са за времето си, не се връзват с него, а после остават. То не е за нас. Считам, че трябва да се живее днес, а с тия заплати... Хайде, върви пиши докладна и да не вземеш да споменеш нещо за подкупи. Не ги съжалявай много и философите. Ето, виж /Генералът отива до бюрото, слага очилата си и започва да чете/ виж на какво ги е учил тоя прословут Сократ: “Да събудим душите на спящите от самоочевидностите на разума.” Значи ние спим, а те са будни. А щом с разума не са съгласни, означава, че или те са луди, или ние сме ненормални. Не, нека помислим двамата с теб разумно. Виж накъде бият: “Сбъркан е човешкият род още отначало, но щом Бог го е създал такъв, да бъдем различни.” Не ти ли намирисва тук на нещо друго?
Р: Много знаете, господин генерал, за техните идеи.
Г: Знам, нали имаше наш човек и при тях. Той, обаче, взе, че се заплесна и вече не е наш, а техен. Всъщност, вече не е на никого, щото и него не можахме да спасим. Отиде си. Паралиите май ще излязат прави, че тяхната работа намирисва на революция, Света ще променят, дето Господ не можал да го довърши. Нещо като Ленин – нали искал да свали рая тука на земята.
Р: Да, ама не му се удало. И знаете ли защо?
Г: Защо?
Р: Щото не го е искал. Рай, но за себе си. А нашите приятели нито рая искали да свалят на земята, нито с тоя ад искали да се примирят. И се спасявали в своето клубче.
Г: Рачев, говориш като някой... като тях говориш. Все едно слушам техните проповеди. Краставо племе са това интелектуалците. Докоснеш ли се до тях, и те заразяват. То и аз взех май много да философствам. Вместо да ги подчиним, те взеха, че ни зомбираха. Започвам да се питам дали наистина са избити или това е някаква нелепа шега?
Р: Разбира се, че е шега, но с трупове.
Г: А, да не забравя. Рачев, от днес вече си произведен в чин майор. Повишили са те от министерството. Със звездата ще закичат и някой лев отгоре на заплатата ти. Е, дребна работа, но все пак... Пък и ние не служим на тая държава само за пари.
Майор Рачев се изправя, изпъва се чинно, благодари за повишението, след което се оттегля да пише своя рапорт.
След малко се чува изстрел. Генералът отива в кабинета на Рачев и вижда, че той се е прострерял в слепоочиеито. Пистолетът още дими, а до него има лист, на който е написано с едри букви: “МУХИТЕ ИЗЯДОХА СЛАДКОТО”, а малко по-встрани на масата е оставена пачката с пари.


ДЕЙСТВИЕ ВТОРО, ЧАСТ ТРЕТА

На другия ден в кафенето на философите.Вместо тях там са се събрали жените им. Цари пълен хаос. Едни плачат, други клюкарстват, трети си хихикат.
Влиза Ксантипа и всички се смълчават. Тя дава тон и всички запяват в хор:
Стоици бяха нашите мъже1
стоици кат стоманено въже.
Но да живеят те не се научиха
и нас без шанс в живота ни сполучиха.

Няма да се свършат бунаците,
абдалите и педалите.
Нека те за утре си мечтаят,
ний ще поживеем днес.

Припев:

И МЪКАТА В ЛЮБОВ ЩЕ ПРЕТОПИМ!

К: Ето ги там /Тя сочи сенките-духове на техните мъже, които са в дъното на сцената/ Превърнаха се в това, за което мечтаеха и което бяха и приживе.
Дружен смях.
К: Там сигурно са щасгливи и имат време да спорят цяла вечност. Нали в спора се раждала истината.
Друга жена: Не, в любовта.
Трета жена: Да си го кажем направо – в чукането
К: Сега и ние ще си поживеем сладко. Ей, вие /Обръща се към двама слуги-евнуси/ я извикайте жребците наши назобени и цяла зима чакали часа. А вие ни се порадвайте ,
/Обръща се към духовете на техните мъже/ погледайте ни, скъпи наши..
Един по един започват да пристигат любовниците, които носят цветя и скъпи подаръци. Междувременно жените са разголили прелестите си и насядали в скутовете на мъжете. Ксантипа махва с ръка и всички започват да се любят. /Всичко е в мъгла и пушек/ Груповият секс прераства в необуздана оргия. Сменят се партньори и пози, докато градусът на необузданост от пъшкания и охкания прераства в откровени изблици към мъртвите мъже. Чуват се реплики към сенките от рода на:
- Така ли го правеше, мухлясал интелигентино? Това се казва Е...
- Сигурно ти е гот като гледаш как са ми го начукали двама, стар перверзнико! А на теб ти се искаше да играеш ролята най-малко на трима.
- Ех, как не повярва каква жена се крие в мене, учено копеле, така ти се пада? Кеф ли ти е?
- Остарях си без време с теб, без да разбера нещо от живота. О, оох, но сега ще си го отвзема.
- Върви, върви на майната си, мръсен педал – там ти е мястото, като не можа да ме накараш поне веднъж да повярвам, че съм жена обичана – още, още по-навътре...
Материята била по-нисша от духа. Ще имаш да вземаш, скъпи ми Сократе. И ще ме караш да излизам от тялото си. Не забелязваш ли колко ми е сладко в него. А, аах... Материята била временна и какво като твоят дух е вечен?Къде е густото?
Една от жените успява да надвика всички:
- Има ли живот след любовта? Отговаряйте, сенки! Нали всичко знаете! Мълчите!
Обръща се към останалите жени:
- Има ли любов след секса, скъпи курви?
Всички в един глас:
“НЕ!”

Постепенно страстите утихват и участниците започват да се търкалят по пода, изтощени и преситени.Тогава напред излизат духовете на философите, превръщайки се в огромни мухи. Синьозелени, с изцъклени очи и червени хоботи/ Нахвърлят се върху сладострастниците и ги жилят. Те крещят от болка, стенат и бавно умират.
/Затъмнение/
Духовете, възкръснали като мухи, излизат на преден план, а труповете на жените и любовниците им остават да лежат отзад. /Тук сюрреалистичната картина е доведена до край/ Отвсякъде в салона постепенно набира скорост музиката на “Пинк флойд” – “Стената”. На фона на музиката рецитатор зад кулисите рецитира “В плът и кръв” на ПИНК:
Значи братя
дойдохте на тоя спектакъл,
за да усетите в треска тълпата
и в блясък кадетите.
Но нещичко май ви убягва, сладури?
Това ли очаквахте днеска? Нима?
Е, ще трябва зад хладните лица да пробиете
и истината под грима
да откриете...
Музиката продължава тихо до края на спектакъла.

Поета: Уж бяхме умници-философи, а нашите жени ни погодиха номер. Избиха ни до крак.
Музиканта:И ние не им останахме длъжни. Омразата е солидарна.
Пр: А може любовта.
Пл: по тяхна заповед било е всичко. Да забравим.
Пр: Само Тамара не виждам тук. /Търси я в купчината отзад/
Арх. Дур: Щото Евреина е жив.
Мър: Да, но е в затвора.
Даскала: Кой затвор?
Пл: Туй няма никакво значение.
Пр: Някой от вас беше доказал, че човекът е животно, което се люби по всяко време.
Арх. Дур: И пие. Странно защо сега не ми се пие. Да не съм умрял?
П: И като се махне едното и другото, човек си остава животно.
Даскала: Животно с пари.
Пл: А жената отива при парите.
Арх. Дур: Не вкички, само нашите.
Мър: Че нашите с какво са по-лоши.
Даскала: Добри са ни те, я виж какъв цирк ни изиграха.
Мър: Защо бе, да не си се възбудил:
Даскала: Два пъти получавам ерекция, щото едва сега разбрах, че жена ми някога е спала с мен.
Мър: Аферим. Ти беше перверзникът и така ти се пада.
Пр: Абе Сократ, ти що си траеш, нали не беше педераст приживе?
Сок: Слушам ви. И се чудя все пак защо я обичах толкова моята Ксантипа. Чуках я всеки ден, задоволявах я, твърдеше, че е щастлива, а след това ме правеше на сандър. Чужди си останахме. Всеки със своите проблеми, в своя свят. Искам да кажа, че времето от двадесет и пет века може да изтече за миг. когато е в нашето съзнание. Моята жена няма нищо общо с оная Ксантипа – бабичката. Може би е трябвало да я изнасиля, за да я опозная? Докато сме временни, трябва за мига да се живее. В тоя смисъл те са прави.
Поет: Господи, та ти ли си това, Сократе. Ти, дето учеше ни да презрем света и неговите сладки нещица.
Сок: Не сте ме май разбрали, драги ми Поете. Метафорите много в твоята глава са и аз ще те затрупам с още една. На тоя свят единствено животното живее във вечността. И нека бъдем снизходителни и не му се сърдим...
Арх. Дур: И в тоя дух ще кажа, че мухите бррр... обичат сладкото и лайното с еднаква стръв.
Плотин: Затова се самоуби и полицаят.
Мършев: Той е тук, сред нас, Нека сам каже защо се наказа.
Р: Не ме занимавайте с глупости. Оставете ме да си почивам. Страшно съм изморен.
Дас: Каква е тая мъгла?. /Размахва ръце да разгони нещо невидимо/ Ние отсъстваме ли или присъстваме? Кой ще ми отговори. Животът ми преди не беше туй, което се случваше с мен, а днес е повече от спомен жив.
Пр: А за мен е жизнено важно да знам колко съм жив и колко - умрял.
Пл: И тогава, и сега сме в сгъстено присъствие. Това се нарича живот в смъртта.
Муз: /който май единствен страда по жена си/ Нека гласуваме: да се разведем ли всички заедно или да дадем право на жените?
Поет: Но те измряха, изпохапани от мухите.Бог да ги прости, не бяха лоши жени.
Сократ: Тъй е, понякога се поскарвахме, но и те имат право на живот.
Мър: Само да бяха си отишли тогава, навреме, без да ни унижават и убиват.
Арх. Дур: През преизподнята мина и пак не разбра, че жената си е жена.
Мър: Стига с твоите философии. Жената си е жена. Ясно е какво й трябва.
В: Какво?
Пр: Какво, какво, дърво.
Сок: Не. Сурови дърва и вълна, за да има плетка в ръцете си и сладка лъжа.
Пл: Всичко друго, но не и свобода. Тя я обижда. Всички ние на тоя свят изглежда работехме повече за свободата си. И тя ни се отблагодари. Любов й трябва на жената.
Мър: Възвишени дърдорковци. Пари й трябват на жената.
Пр: Мноого пари.
Плотин: Ние май не сме живи, а за жените сме се завайкали. Тук как ви се струва, не ви ли харесва повече?
Пл: Вечността е по-малко скучна от жената.
Даск.: А животът – по-кратък от парите.
Пл: Нали затова се обичат с мухите. Разрешавам спора. Те са на тоя свят за малко..., колкото... колкото... да кацнат между едно лайно и сладкото на баба ми от къпини. Бог да я прости, пазеше го в килера за по-добри дни. Така се и спомина, забравила, че сладкото още стои там. И чака. А мен ме е страх, че някой ден някой негодник ще го намери и ще го хвърли на мухите... но сигурно ще има по-добри дни. Сигурно.

Тихата музика от “Стената”, която е звучала досега, се засилва. Светлина та е приглушена. Чува се гласът на рецитатора:

В ПЛЪТ И КРЪВ

ПИНК: Е, калпави вести за днеска, сладури:
Пинк е в несвяст и го няма пред вас,
а пък нас ни изпратиха без него в театъра,
та ще ви стане ясно на кой къде му е мястото.
Има ли педали скрити в тази зала?
Бързо дайте ги насам! - Насам!...
А онзи мяза на евреин!
А този е чук!
Кой пусна тук всичкия тоя боклук?
Един пуши хашиш,
на друг пъпките виж!
Да оставят на мене,
ще ви разстрелям!


Музиката утихва съвсем. 


------------------------------------------------
© 2009 - 2011 Стелиян Марков, All rights reserved!