“Могъществото на мухите: Те печелят сражения,
парализират умовете ни, ядат телата ни”.
Блез Паскал
Действието се развива в опушено старомодно кафене. В него се събират два пъти седмично кварталните философи. На фасадата на кафенето виси охлузен, разкривен надпис: “Клуб на философите”. Вътре, по стените на кафенето с едри букви са изписани сентенции и въпроси като: ИМА ЛИ РЕАЛНОСТ БЕЗ ЛЪЖА?; МУХИТЕ – БИОЛОГИЧЕН ВИД ОТ ДРУГИ СВЕТОВЕ; ИМА ЛИ ЖИВОТ СЛЕД СЕКСА;ВЕЧЕН ЛИ Е ВЕЧНИЯ ЖИВОТ?; ЯЙЦЕТО ИЛИ БОГ Е ПРЪВ РАЗМИРНИК НА СВЕТА?
Вътре има няколко маси и около тях са насядали десетина души – все чешити. Някои са сравнително добре облечени, но повечето са одърпани и опърпани. И все пак, всеки има нещо характерно в облеклото /архаично, от времето на техните прототипи и псевдомодерно/.Даскала/собственик на заведението/ ходи между масите и разнася кафе и вино.
ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА:
Даскала – съкратен учител, собственик на заведението
Сократ – душата на клуба, баш чешит
Мършев – клошар, вечния мъркач
Поета – уволнен доктор, обиден на света
Музиканта – на свободна практика
Прокурора – лудият на квартала
Плотин – чешит без граници
Архитект Дурчев – пияница и клюкар
Евреина – златар, спонсор на заведението
и още:
Полицаят капитан Рачев – честно ченге
Генералът – началникът на полицията, не толкова честно ченге
Ксантипа – жената на Сократ
Тамара – жената на Евреина
Скочев – бизнесмен, герой на нашето време
Мутри, бръснати глави и останалите жени
Дежурен полицай
Картонени мухи
Любовници
Слуги евнуси
Преди да започне действието, всеки един от клуба на философите става, излиза наприд и се представя на публиката:
Мен Даскала ме викат. Преди една година реших да събера тези скотини – самотници в нощта блуждаещи – и да потърсим заедно светулката. Кафенета има много в нашия град, но само едно е на философите. То какви ли философи сме и ние, но не се отчайвам, щото скоро няма да фалирам. Плащат ми с идеи.
А мен Сократ ми казват. Не съм аз оня, стария, на който зъбите от мъдрост са изкапали – сянка бледа на брътвежи хорски, обрулен орех – тътря се след себе си. Припозная ли се, мигом бягам и скривам се в бунището крайградско да не узнае никой що за птица съм. Е, тъжно е да бъдем сянка някому, а трижде сянка своя да не найдеш.
А аз клошар сам – Мършев – и повече не ви е нужно. Не съм голтак, пък видно е – отвсякъде съм Мършев.
Поет съм – тъй ми викат, щото стихове редя – за тях не знае никой, а не е и нужно. Низвергна ме съдбата – приела образа на моята жена.
Аз музикант съм и не се срамувам. Нима е срамно да говориш със звуци, дето другите не чуват. За мене знаят два квартала, че пея си, когато плача.
Е, луд съм, вярно, но Прокурор е моя прякор – титла почетна. Не съдя никого, но може ли пък махала без луди? Кого ще лаят кучетата, милите ми псета, и майките с кого ще плашат своите деца?
Чешит съм и прероден от Плотин, но не сънувам и не спя. Душата ми отдавна в тялото не рита. Затуй посмешище съм на тълпата, тя ме създаде, аз възневидях.
Аз пък Архитект Дурчев съм. Дурак е мойто име и обичам мента с гроздова-Мен-те! Дойдох при тия умните, за да докажа си, че не само негодяйте се сбират. Стадото овце от глутницата вълци се изяжда, а ний изяждаме се все отвътре.
Енреин съм аз – имам злато – а виждате, че сред тез голтаци съм и аз. Ни философ съм, ни поет, ни музикант, ни прероден пройдоха, ала в кръвта ми дива жажда да узная защо нещата тук, в таз държава все не стават. Уж получават се, а пък накрая нищо. Хомота ни нахлузиха, добре, така е трябвало. Но вместо да се хванем заедно и да издърпаме колата от калта, разказваме си вица стар, че все дявола сме таковали... И щом навън изплъзва се и не върви, дойдох при тях, а тази вечер и при вас /към публиката/ да си помогнем някакси, макар по капка от горчивата течност да отпием. Желаете ли? Знам, че ще боли, и сълзи кървави ще капят, търпението наше ви поднасяме, вий свойто, моля ви..., нали!
ДЕЙСТВИЕ ПЪРВО, ЧАСТ ПЪРВА
Поета става от мястото си и постепенно всички се смълчават:
Поета:: Драги философи, братя неудачници, всякакви чешити, нездрави елементи, откачени опоненти, вкиснати пияници, днес е паметен ден за нас и нашите врагове. Една година откак живея напук всякоя логика здрава, републиката на утайките – Клубът на философите. Наздраве!
Всички се чукат, поздравяват се, прегръщат се, чуват се възнласи: “Да бе, как бяхме забравили! Добре, че ни спомни Даскала! Да живее!”
Поета: Винаги ще бъдат слаби епитетите, с които се обръщам към вас, но нека туй неви обижда, а галейки слуха ви, да се взрем напред – в отминалото време.
Виждам сянките ни там вградени
Тленната си плът – презряна –
на звярът време подарихме
Та значи ли това, че днес сме по-щастливи?
Презряни заедно
Низвергнати от обществото –
Самотата споделихме с другия и победихме – ура.
Всички: Ура!
Бавно се изправя и Даскала.
Д: Затуй ги дразним ние, дрипльовци, неудачници некръстени, старозаветни мехури и плуващи през времето и пространството преродени типове. Нека дружно се изплезим: “Ааа...” на света, а после нека ни презират – тарикатите, бабаитите, бухалките, паралиите и женуриите...
Сок: Погледнете само темите, по които спорехме през таз една година /Сократ чете/: Има ли живот след любовта? Вечен ли е вечния живот? Къде се намира свободата...? Бог вътре ли е или вън?
Сок: Та с какво ги дразним другите? Кажете всички вие! Аз пренесох тез идеи през двайсет века и отгоре, а с таз една година съкратих си вечността със още толкова.
Мър: Не ти е по мярата, стар чешитино, да се жалваш. Дразниш ги, щото не сме в тон с времето и не вкарваме голове. Паразити сме. Кой го е грижа за идеите?
Пл: Те са изван времето.
Сок: Но са инвестиция. След време.
Муз /към Сократ/: И ти ми замирисваш на материалист. Плотин е къде по-щедър.
Пл: Наивник съм аз /върти глава/.Де да знаех, че и такива времена ще има. По-скоро бих се преродил в боклукчийско кошче в Аризона, в кенгуру в Австралия, нежели Плотин в България. Не ме разбирайте погрешно, ето ме сред вас съм. Презрян, но презиращ, и не съжалявам.
Прок: Да не се вайкаме! /Става, стиснал юмруци./ И аз съм луд, но им доказахме, че луди са и тия, дето мачкат хората. И в лудницата тяхна искат да оставят ни, за да ни държат изкъсо, в подчинение.
Мър /към Прокурора/: Горкичкиат, живи сме, по-живи от тях, а туй във сметките не влиза на Мамона. Що да можем и ние, самотниците, да се събираме като тях в бизнес клубове, в клубове спортни и по интереси всякакви?
Арх. Дур: И нашето е интереси. Да живее Даскала, че ни събира и Евреина, че ни черпи. Ура!
Даскала: И все пак си мисля, че и ние сме виновни, щото и ние сме неудачници.
Музиканта: В тая държава всички са неудачници.
Само дето не са се доказали като нас.
Плотин: Защо да го доказваме? И нашето е работа – СПЕЦИФИЧЕСКА и се залаща.
Д: А децата ни са гладни. Това е работа МЕТАФИЗИЧЕСКА.
Музиканта: Душите ни нали са пълни /иронично/.
Научи ни, Сократе, да го съчетаваме.
Мър: Аха, пълни! Грънци. Като не можем да крадем, ще се оправдаваме и ще завиждаме.
Сок: До днес аз никого не съм научил и знам, че няма да ме чуе. Bсye! Светът ни по-добър, ни по-лош е станал. По-лоши станали са само хората, далеч от Бога и сами. Не се ли виждате, нещастници, как всички си приличаме досущ и нишка сребърна събрала ни е тук, която спуска се между живота и смъртта.
Арх. Дур: Недей на тоз висок език, не те разбирам. Нека бъдем земни. Нима затуй кретените събираме се тук.
Пл: Краставите мгарета през девет баира се подушват, душо нескопосана. Ние сме повече от един само на брой.
Арх. Дур /вече на градус/: Прав е Мършев, като не можем друго, ще лапаме мухите.
Мършев: Нали ти каза даскала, че и туй е работа, макар метафизческа.
Поета: Чакайте! /Скача ядосан/ Досега не сме се карали, а като намесихме парите, сме готови и да се избием.
Мър: Да бе, затуй сме им трън в очите. Щото не знаем какво искаме. /Язвително към музиканта/ МЕЕ-ТА-физическа.
Даскала: Да се занимаваме с физкултура тогава. Тя знае какво иска. Ще направим някоя партия, що не и мафийка. То е едно и също. Като се сетя само и се чудя как сме издържали цяла година? Видяхте ли нашия приятел Цв.Цв.как забогатя и ни забрави.А беше наш брат.
Пл: Като сме от един дол дренки.
Поета: А се мразим,точно за това.Щото сме от там.От "Нищото."А като барнат кокала...
Музиканта: Понякога обичаме.
Даскала: Всеки случай е индивидуален .Не инсереса е в основата, като при сериозните...
Арх. Дур: Точно тъй е. Как ми го взе от устата, Даскале. За да станем сериозен клуб, трябва със сериозни неща да се заемем. Променяме статута и правим партия. Почваме да говорим сериозно и да си вярваме. Другото е лесно. Как не ни е дошло на акъла. Скоро има избори.
Мър: Не е ли по-добре мафийка. И да оберем някоя банка. Може и отвътре. Страшен удар ще бъде /потрива доволно ръце/ - БУФ – откога не съм сядал на маса като хората. Обичам ви!
Д: Тъй, тъй, всеки да си копа градинката. Не ни бива да обираме банки.
Запяват или рецитират:
Нека всеки носи кръста
на нелеката съдба.
Който иска да го няма,
да си тегли по съчма.
Ний обаче сме си тук –
в този град, във таз страна
нека други ни окайват,
ний щастливи сме така.
Да живеят философите,
най-смешните и неуспешните,
те живота си неще да продадат
и за нищо май не ще го заменят.
Тишина
Мър /Трие потта си и замахва/: Уф, много е горещо. Изядоха ме мухите.
Плотин: Те се възпроизвеждат във времето.
Сок: И гадовете имат това свойство още от древността.
Муз: И тогава ли ги имаше?
Пр: В нашия град са най-много. И е норма.
Пл: За гражданите и мухите.
Евр: Умрелите мухи правят мирото на мировареца да вони и да кипи – Еклесиаст, глава десета.
Пл: Това се нарича свръхсъзнание на МУХАТА.
Мър: Да де, нещо като нас, българите. Всички сме много съзнателни и и гениални дори. С едно условие обаче – когато сме сами. По много почваме да миришем и да се изяждаме един друг.
Муз: Нали за това се събираме, да опровергаваме правилото.
Пр: Не става. Же кюс. Обвинявам ви в отцеубейство. На милата татковина!
Мър: /удря се силно и улавя някаква муха/ Ух, какви фелософи сме ние, щом един климатик не можем да си купим като хората. Хайде, вентилатор ли да е или шляпка!
Даскала: Стига с тия мухи. Днес уж нямаше да определяме тема, а се връщаме на старата. Е, ми не стана. Да я преговорим тогава и да решим спора между мухите и хората. Те от други светове ли идват?
Арх. Дур: “Муха” е от женски род /хили се/. Въртите-сучите, а тя паднала в чашата ми. /Бърка с вилица и я изважда. Вдига я високо на обратния край на вилицата.//Какъв е проблема?
Поета- /вбесен, към арх. Дурчев/ Ама ти само въпроси задаваш. Престани, пияницо! Ние сме призвани да спасим тая държава, СВЕТА да спасим!
Сок: Майната ти. Това е поезия. Призвани сме да го разбираме и презираме.
За да разведри обстановката, Даскала пуска лека музика – “Дон Базилио” на Росини.
Д: Стига сте плюли и вие. Дайте да погледнем позитивно!
Мършев: Каква държава бе, тя не става! Мухите са повече от мутрите. Това е пропорция. Кацат по торища и хора, животни и лайна, и по купчинки кацат всякакви.Понякога и по жените ни. И ги хапят.
Пр: И върше вие ги прегръщате и гъделичкате.
Пл: Не, това вече е друго измерение. По-важно е къде ще снесат яйцата си.
Пр. И все пак да бъдем ясни за себе си. Снасянето е извън времето и затова излизаме извън темата.
Даскала: Повтарям, няма тема...../_/дълга пауза/.
Муз: Знаете ли, моята жена винаги присъства. Тя е във времето. А аз понякога отсъствам. В съзнанието на жената е трудно да се влезе.
Арх. Дур: Вчера, както се чукаме, моята я хващат дяволите и почва да крещи и да ме дращи. Аз си мисля... пък тя нагоряла манджата. И се изскубна. А после не мога да я довърша и пак ми крещи.
Поета: Чудна работа. Много са гадни. Има доказан медицински случай на зараза. Някаква муха ухапала жена, а тя от своя страна – мъжа си и... и какво мислите станало?
Пр: Ами умрял.
П оет: Не, взели, че се влюбили отново. След двайсет и кусур години. Представяте ли си?
Мър: ти нормален ли си, бе. Да се влюбиш в жена си. То да не е болест?
Поет:: Болест е и още как? Пренася се от вирус. “Мухолюб” го кръстили тогава.
Всички цъкат.
Д: Така че темата е незчерпаема и да приключим. Предлагам да я споделим и разчепкаме със своите жени.
Всички излизат
ДЕЙСТВИЕ ПЪРВО, ЧАСТ ВТОРА
Еврейски гробища. Двама младежи с бръснати глави оскверняват гробовете. Крещят, чупят бутилки и изписват пречупени кръстове с боя.Покрай тях, прибирайки се от спирката, минават Плотин и Евреина. Единият от младежите се изпикава дърху един от гробовете. Когато приближава Евреина, вижда, че това е гроба на неговия брат. Не издържа, грабва камък и удря с него младежа. Той пада, а другият побягва. Евреина и Плотин отиват до падналия, разбират, че той е умрял, извиква полиция по телефона, но не я дочакват, а се прибират в къщата на Евреина.
ДЕЙСТВИЕ ПЪРВО, ЧАСТ ТРЕТА
Къщата на Евреина
Пл: Не трябваше да си тръгваме, ти уби човек, Евреино! Това е голям грях.
Евр: Какво разбираш от грях езичнико.
Пл: Най-добре е да отидеш в полицията и да се предадеш .
Евр: В тази страна, в която ми е съдено да живея, никога не се знае как е по-добре да постъпиш.
Пл: Не става въпрос за страната, а за теб, ти го направи съзнателно.
Евр: Но той пикаеше на гроба на моя брат Авел.
Пл: Нали ти го уби някога.
Евр: Това има значение между нас. Ние сме една кръв. Аз го обичах и отмъстих за него.
Пл: Мъстта също е грях. Ващите закони имат давност и до днес. Тел. 166 и те ще дойдат. Ти уважаваш себе си.
Евреина го замерва с чаша, вбесен – Не ми говори, казах ти, за грях. Аз го нося... Поукротен, сяда на фотьойла, - Ти уважаваш себе си. Как сериозно го каза само. А е истина. Кръвта вода не става. /Сменя тона/ Благодаря ти все пак, братко! Та нали всички сме един човек, всички. Цялото човечество. А то ме преследва. На кого да се предам?
Пл: Не философствай, а бъди човек. Сега си сам и твоят бог ще те съди, не аз. Помня, когато го направи първия път с брат си – то беше от гордост, а сега в теб е смирението. Затова нямаш сили да се предадеш.
Евр: Умник. Нима не е най-ужасно да виждаш отвъд времето – ти с вечността си, аз – с кръвта си? Не се съмнявай, че така и ще направя. Само че преди това бих искал да поговоря с един умен узичник, който ще ми липсва в затвора. /Замисля се/ Всъщност има ли смисъл да живея в затвора или да свърша тук и сега, пред тебе.
Пл: Това ще е грехът на греховете, тъй като проклет си ти от Бога, а който убие Каина, нему ще се отмъсти седмократно.
Евр: Четеш в душата ми, езичнико. А ако на Каина се отмъсти седмократно, на Лемеха ще се отмъсти седемдесет и седмократно. Само че аз още съм и един обикновен български евреин.
Пл: А аз какъв съм и нима някой ме знае? Един неудачник с прякора Плотин.
Евр: Дойдохме си на думата. Но аз ти се възхищавам. Може да си само сянката на Плотин, но ти си истински философ.
Пл: Не ми се подигравай.
Евр: Разликата между теб и останалите като мен хора е, че ти си оставаш Плотин, дори и неосъществен. И не ти е нужно повече. Бил ли си в затвор?
Пр: Животът е затвор и ний го знаем най-добре. По-страшно е, че таз страна, в която днес живеем, е каторга. Заспали сме дълбоко и сънища дори не се явяват в нашта памет, потънали в злост едва ли знаем, че сме живи.
Евр: Заговорихме като хората, а ти пак се отвея. Питам те за истински затвор, с огромни зидове, влага, надзиратели, които бият за щяло и нещяло.
Пл: Бил съм и в такъв. Преди години, когато Държавна сигурност ме преследваше за всяка дума и пращаше по петите ми чакали. И да ти кажа, страшничко е. Но разликата не е съществена. И тогава, и сега избор няма. Ти, обаче, направи своя, и сега трябва да следваш посоката.
Евр: Абе ти що за човек си. Уж всичко виждаш, а ме съдиш.
Пл: Не, опитвам се да ти помогна.
Евр: Не мога да избягам от съдбата си. Ти го знаеш. Ужасът започва да се надига в кръвта ми. Господ ме е проклел да бъда вечно гонен. Душата ми е при него, ала тялото ми е слабо.
Пл: По-скоро обратното. Вие, евреите, сте големи зевзеци, всичко обръщате наопъки. И в Христа не повярвахте, а целия свят заблудихте.
Евр: Неговото царство тепърва предстои. Страх ме е!
Пл: Страхът не е аргумент. Убива бавно и те прави скот.
Евр: А може би това ми е нужно. И съм гладен. Ако се нахраня обилно, дали няма да се почувствам по-добре? Понякога ненавиждам умните хора. Те те карат да се чувстваш малък. Направи ми едно кафе, ако обичаш!
Плотин тръгва към кухнята.
Пл /пътьом си говори, клатейки глава/: Ако го направиш сам, има смекчаващи вината обстоятелства.
Евр: /на себе си/ Добре де, мисля си как ще им обясня на магистратите, че аз..., че аз не съм от оня род убийци. И все пак съм. Имат ли значение за тях подбудите, това, което те е накарало?... Не би трябвало /продължава да си говори на глас/ те доводите, са от друго естество и могат да се вземат предвид, когато си завлякъл някоя банка. Теглил си, да речем, сто милиона, духваш зад граница и им показваш среден пръст. Пирамида някоя финансова можеш да изградиш или пък просто не ти е симпатичен комшията и му теглиш патлака. Е да, ама имаш с какво да се откупиш. А някой сиромах откраднал от работодателя си две кила сирене и хоп – в панделата. Е, ми тогава?... Не, не, в тая държава няма правосъдие. А представяш ли си, аз да се изправя на подсъдимата скамейка и да им обясня мотивите? Резолюция: “Прави се на луд”. Ама не минава. Добре, кажете ми поне един, един-единствен истински бандит поне да е в затвора. Няма. Ами тогава. Да не би наистина да съм луд, та да отида сам, щото моят морал повелява. Няма морал, бе човече, няма. Еврейски измислици. Тука няма. Тук всичко е наопъки. Абсурд. Но като се замисли човек и го погледне от друга страна, му става някак забавно. Донякъде, казвам, е забавно да живееш ей-тъй – като прилеп – надолу с главата и да висиш. И ставаш никой. Почваш да виждаш всичко обратно и току свикнеш. И нормално е това, което виждаш, а не това, което е. Кое е? За фантазьори няма място в тая държава. А от друга страна са нужни, нужни са, за да се оглеждат в тях другите! Те са солта! Тук добре живее само подлеца, негодника, наглия, убиеца. Уби... Та и аз съм...
Евр: Плотин, Плотин, аз убиец ли съм?
Плотин носи кафето и му го поднася.
Пл: Разбира се, че си убиец. Не си търси оправдание.
Евр /розколебан в себе си/: Ама щом всички са корумпирани, що пък да не се откупя? А! Ние, евреите, винаги си плащаме!
Пл: Не го усуквай, за да не ставаш като тях. Но добре, че е само в главата ти.
Евр: Глупости, в главата ми! Жена ми скоро ще ме дари със син. На него как ще обясня след време? Баща ти е убиец, така ли? И тогава каква е разликата между философията и живота?
Пл: И за двете трябва да имаш здрав гръб, но след като си избрал философията на живота, ти не трябва да я предаваш.
Евр: Ех, Плотине, Плотине, никога няма да ме разбереш. Дойдох при вас, защото сте ми симпатични, от друг свят сте, ала аз винаги си оставам тук. Кръвта е по-силна от всички философии на живота. С вас ми е интересно и истинско, ала когато остана сам, аз се страхувам от вас и ви ненавиждам.
Пл: И защо?
Евр: Ами защото вие сте огледалото. А там човек никога не е той. И му е трудно да се познае. /Кратка пауза/ Ей, Плотине, жена ми след малко ще си дойде. /Шепне/ Какво ще ме посъветваш: дали да й кажа истината, за да изпробвам любовта й? А? Как мислиш? Тя трябва да ме последва.
Пл: За някакви си двайсет-трийсет века светът те е извратил съвсем и теб. Ако не вярваш на жена си, то пожали поне сина ти който носи в утробата си. Сина Адамов и семето Авраамово.
Евр: Пошегувах се, разбира се, тя ме обича повече от всичко на света и аз не се съмнявам. Но в затвора няма да може да ми го повтаря, и като си представя, че е толкова млада и някой друг ще ме замести...
Пл: Има и по-добри от теб, евреино. Върви си излежи присъдата достойно и може и тя да ти остане вярна. Има и такива жени.
Евр: Да не си объркал времето, в което си се преродил. Сега сме края на двайсти век в една страна, в която...
Пл: Тихо, тихо! Жена ти си идва.
Влиза грациозна млада жена, със сплетена на опашка дълга черна коса, с блестящи черни очи, с лек грим, подчертаващ нейната земност и самочувствие на жена, която знае цената си.
Евр: Тамара, как си, скъпа, как мина денят ти?
Т: Тъгувах, молих се за сина ни. А твоят? /Обръща се към Плотин/ Здравейте, господин Плотен. Важни дела ли решавахте? Сигурно ви попречих.
Пл: Напротив, аз тъкмо си тръгвах. /Става и понечва да си тръгне/
Т: Постойте, господин Плотин, и продължавайте, нима мислите, че жените не са достойни за философия?
Пл: Не, госпожо, но сега говорехме за неща, които нямат много общо със...
Тамара го прекъсва
Т: Вие по-добре от мен знаете, че философията е подготовка за смъртта, а убийството е част от нея.
Евреинът, целият прежълтял, не може да си намери място
Евр: Искате ли да ви налея по един сок?... Спомняш ли си, скъпа, как се изпободохме, докато беряхме къпините. Много хубав сок стана, сега ще ви налея.
Докато търси чаши, той се извръща и с накъсан глас промълвя:
Евр: Какво искаш да кажеш, Тамара, да не би?...
Т: Нищо, скъпи. Казвам това, което мисля. Нали винаги си ме учил да бъда честна и откровена, Разбрах. че си ударил някакво момче. Навън така се говори. И сигурно така е трябвало, щом така си го сторил.
Евр: Благодаря ти, че не ме съдиш. Той оскверни паметта на племето ни – твоя и моя род, и плода вътре в теб. /Прегръща я/ Но нали пак ще ме обичаш и няма да ме предадеш?
Тя леко го отблъсква
Т: Не знам, скъпи. Сигурно е, че ще те обичам, но не знам дали с оная страст. Ти сеи мъдър, Плотине, ти би ли го предал?
Протин мълчи.
/След известна пауза/
Т: Аз бих. За да те обичам все така.
Прегръщат се
Влиза полиция, разделя ги и отвежда Евреина.
ДЕЙСТВИЕ ВТОРО, ЧАСТ ПЪРВА
Домът на Сократ. Ксантипа върти телефона, докато почисква ноктите си с лакочистител. Вътре е полузатъмено, тя явно тъкмо се е прибрала. Има няколко съборени стола. Телевизорът е пуснат без звук.
К: Ало, ало, полицията ли е?
ДП: Дежурният слуша.
К: Ксантипа се обажда. Мъжът ми е мъртъв.
ДП: Кой е мъжът ви, как се казва?
К: Сократ, разбира се!...
ДП: Записвам... Со...крат. Къде е мъртъв мъжът ви Со.... и напълно ли?... Искам да кажа, проверихте ли дали диша и обадихте ли се на “Бърза помощ”.
К: Не диша и не говори, значи е мъртъв и е в банята.
ДП: Разбира се, ще изпратим веднага човек на местопрестъплението. Капитан Рачев. Сам е засега, но той е достатъчен. Адресът ви... да, добре... Вие стойте там и чакайте. Нещо заплашва ли ви?
К: Не, не, след като се прибрах, се обадих по телефона и казаха да си държа човката затворена.
ДП: Добре, дръжте я.
К: Ало, ало, искам да ви кажа още, че по телефона ми казаха, че са бръснати.
ДП: Кои са бръснати?
К: Ами ония, дето са го...И моля ви по-бързо, че искам да се изкъпя.
Пълно затъмнение. На вратата се звъни.
К: Ако сте ченгетата, влизайте, вратата е отворена.
Светлина. Влиза кап. Рачев.
Ксантипа лежи във фотьойла полугола, само с хавлия за баня и продължава да чисти ноктите си. Кап. Рачев в първия момент се стъписва, но бързо се съвзема. Р: Не е ли малко неудобно пред мъжа ви, който лежи...
К: Какво неудобно виждате, чакам да се освободи банята. В тая горещина не се живее.
Р: Но, госпожо, вие сте...
Тя нарочно разгръща още малко от хавлията и показва прелестите си.
К: По-добре заловете убиеца, не сте дошли да се занимавате с мен, ноли?
Р: Къде е банята?
Тя му посочва с глава. Той влиза в банята и след малко се връща.
Р: Наистина е мъртъв. Напълно.
К: Аз не се майтапя с такива неща. Е, правех му скандалчета отвреме-навреме, но то е, защото го обичах. А сега какво мога да направя. Не мога да страдам като него за целия свят я! Приемам нещата такива, каквито са. Така да се каже, ФИЛОСОФСКИ – той така ме е учил.
Р: Кога го видяхте за последен път?
К: Вчера по обед.И днес, като се върнах, гледам...
Р: Враттата беще ли разбита?
К: Не, но мъжът ми не даваше да се заключва. Твърдеше, че крадците разбиват само заключени врати.
Р: Той с всичкия ли си беше? /Сочи главата си/
К: И още как? Той е най-големият философ в нашия град. Ама вие не сте ли чували за Сократ?
Р: /явно смутен/ Оня, древния мъдрец, го зная, но... Той какво работеше?
К: Ама вие наистина сте нахален. Казах ви, че беше философ, а в останалото време се шляеше и ходеше на сбирки, спореше...
Р: С кого?
К: С такива като него, със себе си.
Р: А с вас?
К: Не, с мене се караше, а напоследък и това не му бе интересно.
Р: И все пак, какво работеше, с какво Си изкарваше хляба?
К: Казах ви, че не го беше еня за хляба. Почваше работа на много места, но началниците му като разберяха, че е по-умен от тях, го уволняваха.
Р: Хубава работа, умен човек, пък да стои и да спори със себе си? /Чуди се/ А аз съм полицай и работата ми е да издирвам крадци и убийци... :Като че леко разколебан, се обръща към Ксантипа/ Това работа ли е?...
Ксантипа се смее. След това рязко секва.
К: Аха, сетих се нещо. Искате ли да ви кажа какво ми е казвал Сократ. Той смяташе, че убийците трябва да се търсят другаде.
Полицаят, заинтригуван.
Р: Къде?
К: Твърдеше, че убийството е лошо нещо, но че всеки е потенциален убиец.
Р: Какво искате да кажете?
К: Не аз, той го казваше. Веднъж, само веднъж се разгневи дотолкова, че искаше да ме убие, но аз му го припомних и той спря.
Р: И не ви уби?
К: Не. Нима мислите, че е трябвало?
Р: Ама той да не би да се е самоубил?
К: Не, не, познавам го. Вашата работа обаче е да откриете истинския убиец.
Тя става, отива до полицая и сяда на коляното му.
Полицаят е вбесен, но сякаш скован от непредвидения развой, не може да реагира.
Р: Вие, вие сте перверзна кучка, как смеете... Какви бяха вашите отношения със съпруга ви? /Съвсем делово, докато тя е още в скута му/ Искам да кажа, имахте ли си приятел?
К: Разбира се, че си имах и имам. Мъжа ми го занимаваха по-важни дела и ме уморяваше със свободата, която ми даваше. Те се уважаваха. Аз бях, така да се каже, техният мост , на който се срещаха интересите им. Когато му трябваше съвет на моя приятел извън бизнеса, моят мъж му го даваше, а когато ни трябваха пари, той ни помагаше. Вие сте твърде старомоден, господин полицай. /Гали го по лицето/ Не си мислете, че аз съм му слагала рога. При нас всичко беше на друга основа. И животът, и философията за Сократ бяха едно цяло. Беше добър човек.
Полицаят я избутва, става и започва да се разхожда из стаята.
Р: Как се казва вашият спонсор, искам да кажа вашия приятел?
К: Не мога да ви кажа името, твърде известен е в местните среди...
Р: С какво се занимава?
К: Прави пари, много пари. Бизнесмен е.
На вратата се звъни. Влизат двама полицаи с носилка. Капитан Рачев им посочва банята и те изнасят трупа. В това време идва и известният скандален бизнесмен Скочев – тип дебелак с квадратна глава. Междувременно Ксантипа влиза в банята.
Скочев и кап. Рачев са стари познати – съученици. Скочев се опитва да фамилиорничи, но Рачев го парира и охлажда чувствата му:
Ск: О, наборе, пак ли на теб се падна да разследваш мокри поръчки? Не ти завиждам
. Р: А ти какво правиш тука, стар негоднико? Да не си роднина на убития?
Ск: Не бе, приятели бяхме. Съжалявам. Тъкъв ум.
Р: Значи си семейният приятел. Кога разбра, че той е мъртъв?
Ск: Ксантипа ми се обади.
Р: По същество. При вас ли беше тя от вчера на обяд допреди един час, когато се е прибрала?
Ск: На такива въпроси не отговарям без адвоката си.
Р: Значи, докато той тука агонизира,вие там... аферим, добро алиби.
Ск: Не ми трябват алибита бе, мой човек. Не се познаваме от вчера, какво ще си говорим празни приказки. Днес е моето време, вашето отмина. Върти се земята. Димо Кочевия – черната овца, дето даскаелите му забиваха двойката, преди да си е отворил устата. А сиичето на другаря Рачев – изгладено и чистичко отличниче на класа. Не беше много умен, ама на... И ученичките ти се натискаха, пък кво, аз ги оправях. А после и в пандиза ме тикнахте два пъти, да не ви притеснявам.
Р: Не засягай болни теми, щото ще ти откъсна врата. Не помниш ли що лежа там? А? Не помниш ли? Макар че вина има баща ми първия път да лежиш вместо двадесет само десет години, а втория път аз, щото ме подведе. А помниш ли още за какво беше – първия път бе изнасилил баба си, собствената си баба, а втория път – сестра си. Ех, негоднико, негоднико! /Става и го хваща за реверите/
Ск: Е и кво, кво стана от теб и кво – от мен? Виждаш как се обръщат нещата. Днес едни, утре други, а ти само ще слугуваш и ще дишаш пушека отзад. Обречен си да си слуга, измекярин я на държавата, я на мен. Ето, избери си, дръпни от което искаш тесте /Вади пачки с долари, марки и левове/.
Полицаят посяга да ги вземе, но изведнъж дръпва ръката си като опарен.
Р: Ти какво, искаш да ме купиш? А! Внимавай, че сега си ми паднал и отърване няма. /през зъби/ Тъкъв си беше, тъкъв си и остана.
Ск: Тихо, стига си викал, знаем се. Само че аз съм господин Скочев, а ти – господин Никой. Знам, че ти трябват Избирай, и по-смело.
Скочев навира парите в ръцете му. Рачев се извръща, става, разхожда се нервно няколко пъти приближава, суетейки се какво да прави, но в края на краищата взема парите. Посяга да удари с тях Скочев по лицето, въздържа се и слага парите във вътрешния си джоб.
Р: Мамка ти, и тоя път си отгоре, негоднико, но ще ми паднеш, помни ми думана. Направя ли операцията на дъщерята в Германия, ще те открия и окошаря. КОЙ УБИ СОКРАТ?
Ск: Пак бъркаш, приятелю. Платих на момчетата да ги поутупат и моята се свършва дотук. Да не мислиш, че съм убиец. И да ти кажа, те сами са си виновни. Момчетата се ядосали много, като раабрали, че Евреина убил един от техните. И после прекалили малко. Те не прощават такива неща. Вече съжалявам, но...
Р: Ти си ги пратил на гробищата и много добре си знаел какво ще последва. Знаел си, нали? А си чист пред съвестта си, която ти липсва. Чист убиец.
Ск: А, не така, искаш да ти кажа истината, а удруш под кръста. Ако си мислиш, че е заради Ксантипа, грешиш. Това не може да бъде повод...
Р: Преди малко каза, че сте били приятели със Сократ, да оставим другите.Защо, защо го направи?
Ск: Пак ти казвам, обичах я, но не тя е причината. Той ми пречеше. Ей-тъй, нещо ми пречеше, щото не е като хората. /Замисля се/ Не знам, абе уж го обичам /ослушва се да не чуе отнякъде Ксантипа/ повече от нея го обичах, но като поприказваме малко и почвам да го мразя. Не мога да търпя да ме гледат като на рентген. Това е опасно занятие, искам да кажа за моята работа. Изважда те от релсите, кара те да мислиш по друг начин, да се съмняваш в това, което вършиш. Той и за останалите е опасен и ги беше страх от него, щото си падаше малко извънземен. Ти чувал ли си, наборе, че те не умират, значи никого не съм убил.
Полицаят върти заплашително белезници в ръцете си.
Ск: Внимавай, полицайче, с тия пранги! /Става още по-нагъл в страха си/ С щракването пръстите ти вече са отпечатани на банкнотите.
Звъни телефонът. Ксантипа излиза от банята със свита на тюрбан коса, чиста и свежа. Вдига телефона и го подава на Рачев-
К: Вас търсят, господин полицай.
Р: Кап. Рачев слуша. /Вижда се как докато разговаря, изражението на физиономията му се променя. От гняв и възмущение през ужас и безсилие./ Ще ви пипна, рано или късно ще ви пипна.
Оставя слушалката.
Дълга пауза.
Ск: Е, и?
Р: Що се правиш на чукнат бе, говедо. Твоите убийци се обадиха.Ликвидирали са и поета. Пъкленото ви планче върви безупречно. /Пъхва телефона в ръцете на Скочев/ Спри ги, иначе ще те застрелям и окото ми няма да мигне! /Изважда пистолета и го насочва към Скочев/
Скочев се преструва, че навърта някакъв телефонен номер.
Ск: Прибери това желязо! Откъде да знам къде да ги търся? Честен кръст, за останалите не съм виновен.
Р: Си! /Прещраква пистолета/ Значи не само Сократ, а и останалите. /Сяда обезсърчен на стола, продължавайки да върти зареденото оръжие в ръцете си/ С какво могат за ви пречат едни мечтатели? /Повече на себе си/ Хора, които нямат нищо общо с теб, с твоя свят... Аха, плашат те, защото техният свят отрича твоя. /Става, все така въртейки пистолета си, осенен от откритието си/ Как не се сетих. Ми ти си прав. Това за теб е смъртна опасност..Неосъществените им мечти са съд за твоята долна душица. Ех, колко съм тъп. /В това време той произвежда неволен изстрел и едва не ранява Скочев/
Ск: /смъртно изплашен/ Внимавай, щеше да ме убиеш!
Р: Щях, а направо трябваше, съжалявам, че не те... /Хили се, изпаднал в някаква странна шокова еуфория от абсурда, в който е попаднал./
Скочев използва момента и се опитва да се измъкне, но Рачев го спира.
Р: Ще караме докрай, иначе и двама ви ще ликвидирам тук на място, поне малко възмездие да има на тоя свят.
Ск: /усетил опасността, се опитва да откровеничи/ Прав си, наборе. Те са опасни за държавата, която ти охраняваш. Току-виж, измъдрили някакъв нов комунизъм и тогава какво ни очаква? Бог да прости и твоята държава, и нашия бизнес. В перспектива трябва да се мисли, надалече. Ред ни е нужен. Щом вие не можете да го осигурите, ние ще го създадем. Ние не сме джазклуб, а отговорни фактори.
Р: Какво сте вие, какво фак... /Опира пистолета в главата му/ Не ми говори смехории. Истината, истината ми трябва докрай. Тук има и нещо друго и аз ще го разбера. Говори или ще те...
Ксантипа на свой ред се опитва да разведри обстановката.
К: Е, скъпи, ама и ти прекаляваш, с какво наистина толкова ви пречат. Нека ония си лапат мухите, а вие си правете парите.
Скочев я гледа заплашително под дулото на пистолета.
Ск: А ти какво, ма! Да не искаш да си отворя устата. /Става, отива при нея и я разтърсва, крещейки/ Май наистина ще разкажа всичко докрай, кажи ма, курво...
К: Няма какво да кажеш, /Отблъства го тя/ а и да кажеш, кой ли ще ти повярва. Тоя ли тука, дето за две стотинки е готов...
Р: Внимавай какво говориш! /насочва пистолета към нея/
Скочев се разхожда нервно, посинял от гняв.
Ск: /към Ксантипа/ Така значи, ще се изплъзваш, а на топа на устата – Скочев.Ще видим кой беси и кой коли! Като стане белята, всички гледате да се изпокриете... Ахааа... Не си познала... Всички сте едни такива хлъзгави, блажнички, докато се отървете, а после... После пускай оня с парите напред, той ще се оправи, ще купи, всичките, ама защо?
Р: Изплюй камъчето, Скочев, иначе ти ще опереш пешкира.
Ск: Те поръчаха. /Гневно към Ксантипа/ Тя и нейните приятелки, жените на философите. Мислиш, че ще си трая. Не! Дотук беше. Играта свърши. И знаеш ли защо? /Обръща се към полицая/ Щото им трябвали мъже, а не мухльоци. Всички до една искаха да се отърват от безпаричието и да си вземат свестни мъже, дето знаят как се живее и защо. Не като ония само да се питат какъв е смисълът. /Отново се обръща към Ксантипа/ Ще разберете кой е Скочев, но ще е късно.
Р: /объркан/ Не, това не е вярно, как всички?
Ск: Вярно е, вярно, мой човек, но и ти си вече в кошарката. щом се върза на хорото, ще го играеш докрай. Жесток е животът. Няма как! Ха да те видя, сега можеш ли да направиш нещо? Много ми е интересно как ще реагира едно честно ченге. Да не мислиш, че гледаш холивудски екшън. Тука е по- страшничко, щото не е игра. Не се безпокой, и началникът ти е уреден, и прокурорчето съм обезпечил, и съдията ще купя.
Къде са ти доказателствата? Всичко се купува в тая държава. Само Скочев не могат, щото има повече от тях.
ДЕЙСТВИЕ ВТОРО, ЧАСТ ВТОРА
Действието се развива в полицията. Рачев изчаква реда си да влезе при началника на полицията. На фона на тягостната атмосфера изведнъж се чува музика из “Годишните времена” на Вивалди. Разхождайки се, той си мисли на глас:
Р: Каква прекрасна музика. /Тананика си/ Нима е възможно това божествено чудо да стига до нашите уши, хванали мазоли от грубост и простащина. Живеем в АДА. Що за свят е този? Сигурно има някъде по-добър? Пак и дали го има на тая земя, кой знае? /Поспира и се заслушва/ Красиво е, наистина е красиво. Какво им пречи на ония красотата? /Сепва се и се удря по челото/ Сигурно са убили и музиканта? Трябва нещо да се...
В това време генералът отваря вратата.
Г: Трябва, трябва Рачев, ама вече е късно. И Музиканта, и Мършев, че и арх. Дурчев, и всички от така наречения Клуб на философите. Арестувахме и тримата заподозрени, но какво от това, като утре ще ги пуснат. Имали покровители отгоре. /Вдига палец/ Главата да си скъсаш, нищо не може да се направи. /Отива при Рачев, потупвайки го по рамото, и се опитва да се шегува/ Тебе за колко те купиха. /Рачев го гледа като втрещен.
След като генералът не получава отговор, се опитва да извърти разговора/ Е, не е важно. Само едно се чудя – защо трябва да се избиват безобидни хора.
Р: И аз се чудех допреди малко, вече знам. /Излязъл от объркването, с твърд и убеден тон/
Г: Рачев, Рачев, никой нищо не знае. Ама и те си нямат работа. Дразнители. Типосали отпред един голям надпис “Клуб на философите”. По-кротко. Тия работи с пари се правят. На гол тумбак – чифте пищови. От друга страна, и аз се чудя какво толкова им пречат. Единият мислел, другият редял стихове, третият музика пишел. Кой го е еня сега за тия неща. Голяма работа! Остави ги да си мислят колкото щат.
Р: Пречат, господин генерал. Мисленето пречи на ония, дето го не могат.
Г: Какво не могат?
Р: Да мислят.
Генералът пали цигара и клати глава.
Г: Знаеш ли, че си прав, Рачев. Те Сократ още на времето са го отровили, та сега ли няма да му видят сметката. Все ми се струва, че тия, дето мислят, не са за времето си, не се връзват с него, а после остават. То не е за нас. Считам, че трябва да се живее днес, а с тия заплати... Хайде, върви пиши докладна и да не вземеш да споменеш нещо за подкупи. Не ги съжалявай много и философите. Ето, виж /Генералът отива до бюрото, слага очилата си и започва да чете/ виж на какво ги е учил тоя прословут Сократ: “Да събудим душите на спящите от самоочевидностите на разума.” Значи ние спим, а те са будни. А щом с разума не са съгласни, означава, че или те са луди, или ние сме ненормални. Не, нека помислим двамата с теб разумно. Виж накъде бият: “Сбъркан е човешкият род още отначало, но щом Бог го е създал такъв, да бъдем различни.” Не ти ли намирисва тук на нещо друго?
Р: Много знаете, господин генерал, за техните идеи.
Г: Знам, нали имаше наш човек и при тях. Той, обаче, взе, че се заплесна и вече не е наш, а техен. Всъщност, вече не е на никого, щото и него не можахме да спасим. Отиде си. Паралиите май ще излязат прави, че тяхната работа намирисва на революция, Света ще променят, дето Господ не можал да го довърши. Нещо като Ленин – нали искал да свали рая тука на земята.
Р: Да, ама не му се удало. И знаете ли защо?
Г: Защо?
Р: Щото не го е искал. Рай, но за себе си. А нашите приятели нито рая искали да свалят на земята, нито с тоя ад искали да се примирят. И се спасявали в своето клубче.
Г: Рачев, говориш като някой... като тях говориш. Все едно слушам техните проповеди. Краставо племе са това интелектуалците. Докоснеш ли се до тях, и те заразяват. То и аз взех май много да философствам. Вместо да ги подчиним, те взеха, че ни зомбираха. Започвам да се питам дали наистина са избити или това е някаква нелепа шега?
Р: Разбира се, че е шега, но с трупове.
Г: А, да не забравя. Рачев, от днес вече си произведен в чин майор. Повишили са те от министерството. Със звездата ще закичат и някой лев отгоре на заплатата ти. Е, дребна работа, но все пак... Пък и ние не служим на тая държава само за пари.
Майор Рачев се изправя, изпъва се чинно, благодари за повишението, след което се оттегля да пише своя рапорт.
След малко се чува изстрел. Генералът отива в кабинета на Рачев и вижда, че той се е прострерял в слепоочиеито. Пистолетът още дими, а до него има лист, на който е написано с едри букви: “МУХИТЕ ИЗЯДОХА СЛАДКОТО”, а малко по-встрани на масата е оставена пачката с пари.
ДЕЙСТВИЕ ВТОРО, ЧАСТ ТРЕТА
На другия ден в кафенето на философите.Вместо тях там са се събрали жените им. Цари пълен хаос. Едни плачат, други клюкарстват, трети си хихикат.
Влиза Ксантипа и всички се смълчават. Тя дава тон и всички запяват в хор:
Стоици бяха нашите мъже1
стоици кат стоманено въже.
Но да живеят те не се научиха
и нас без шанс в живота ни сполучиха.
Няма да се свършат бунаците,
абдалите и педалите.
Нека те за утре си мечтаят,
ний ще поживеем днес.
Припев:
И МЪКАТА В ЛЮБОВ ЩЕ ПРЕТОПИМ!
К: Ето ги там /Тя сочи сенките-духове на техните мъже, които са в дъното на сцената/ Превърнаха се в това, за което мечтаеха и което бяха и приживе.
Дружен смях.
К: Там сигурно са щасгливи и имат време да спорят цяла вечност. Нали в спора се раждала истината.
Друга жена: Не, в любовта.
Трета жена: Да си го кажем направо – в чукането
К: Сега и ние ще си поживеем сладко. Ей, вие /Обръща се към двама слуги-евнуси/ я извикайте жребците наши назобени и цяла зима чакали часа. А вие ни се порадвайте ,
/Обръща се към духовете на техните мъже/ погледайте ни, скъпи наши..
Един по един започват да пристигат любовниците, които носят цветя и скъпи подаръци. Междувременно жените са разголили прелестите си и насядали в скутовете на мъжете. Ксантипа махва с ръка и всички започват да се любят. /Всичко е в мъгла и пушек/ Груповият секс прераства в необуздана оргия. Сменят се партньори и пози, докато градусът на необузданост от пъшкания и охкания прераства в откровени изблици към мъртвите мъже. Чуват се реплики към сенките от рода на:
- Така ли го правеше, мухлясал интелигентино? Това се казва Е...
- Сигурно ти е гот като гледаш как са ми го начукали двама, стар перверзнико! А на теб ти се искаше да играеш ролята най-малко на трима.
- Ех, как не повярва каква жена се крие в мене, учено копеле, така ти се пада? Кеф ли ти е?
- Остарях си без време с теб, без да разбера нещо от живота. О, оох, но сега ще си го отвзема.
- Върви, върви на майната си, мръсен педал – там ти е мястото, като не можа да ме накараш поне веднъж да повярвам, че съм жена обичана – още, още по-навътре...
Материята била по-нисша от духа. Ще имаш да вземаш, скъпи ми Сократе. И ще ме караш да излизам от тялото си. Не забелязваш ли колко ми е сладко в него. А, аах... Материята била временна и какво като твоят дух е вечен?Къде е густото?
Една от жените успява да надвика всички:
- Има ли живот след любовта? Отговаряйте, сенки! Нали всичко знаете! Мълчите!
Обръща се към останалите жени:
- Има ли любов след секса, скъпи курви?
Всички в един глас:
“НЕ!”
Постепенно страстите утихват и участниците започват да се търкалят по пода, изтощени и преситени.Тогава напред излизат духовете на философите, превръщайки се в огромни мухи. Синьозелени, с изцъклени очи и червени хоботи/ Нахвърлят се върху сладострастниците и ги жилят. Те крещят от болка, стенат и бавно умират.
/Затъмнение/
Духовете, възкръснали като мухи, излизат на преден план, а труповете на жените и любовниците им остават да лежат отзад. /Тук сюрреалистичната картина е доведена до край/ Отвсякъде в салона постепенно набира скорост музиката на “Пинк флойд” – “Стената”. На фона на музиката рецитатор зад кулисите рецитира “В плът и кръв” на ПИНК:
Значи братя
дойдохте на тоя спектакъл,
за да усетите в треска тълпата
и в блясък кадетите.
Но нещичко май ви убягва, сладури?
Това ли очаквахте днеска? Нима?
Е, ще трябва зад хладните лица да пробиете
и истината под грима
да откриете...
Музиката продължава тихо до края на спектакъла.
Поета: Уж бяхме умници-философи, а нашите жени ни погодиха номер. Избиха ни до крак.
Музиканта:И ние не им останахме длъжни. Омразата е солидарна.
Пр: А може любовта.
Пл: по тяхна заповед било е всичко. Да забравим.
Пр: Само Тамара не виждам тук. /Търси я в купчината отзад/
Арх. Дур: Щото Евреина е жив.
Мър: Да, но е в затвора.
Даскала: Кой затвор?
Пл: Туй няма никакво значение.
Пр: Някой от вас беше доказал, че човекът е животно, което се люби по всяко време.
Арх. Дур: И пие. Странно защо сега не ми се пие. Да не съм умрял?
П: И като се махне едното и другото, човек си остава животно.
Даскала: Животно с пари.
Пл: А жената отива при парите.
Арх. Дур: Не вкички, само нашите.
Мър: Че нашите с какво са по-лоши.
Даскала: Добри са ни те, я виж какъв цирк ни изиграха.
Мър: Защо бе, да не си се възбудил:
Даскала: Два пъти получавам ерекция, щото едва сега разбрах, че жена ми някога е спала с мен.
Мър: Аферим. Ти беше перверзникът и така ти се пада.
Пр: Абе Сократ, ти що си траеш, нали не беше педераст приживе?
Сок: Слушам ви. И се чудя все пак защо я обичах толкова моята Ксантипа. Чуках я всеки ден, задоволявах я, твърдеше, че е щастлива, а след това ме правеше на сандър. Чужди си останахме. Всеки със своите проблеми, в своя свят. Искам да кажа, че времето от двадесет и пет века може да изтече за миг. когато е в нашето съзнание. Моята жена няма нищо общо с оная Ксантипа – бабичката. Може би е трябвало да я изнасиля, за да я опозная? Докато сме временни, трябва за мига да се живее. В тоя смисъл те са прави.
Поет: Господи, та ти ли си това, Сократе. Ти, дето учеше ни да презрем света и неговите сладки нещица.
Сок: Не сте ме май разбрали, драги ми Поете. Метафорите много в твоята глава са и аз ще те затрупам с още една. На тоя свят единствено животното живее във вечността. И нека бъдем снизходителни и не му се сърдим...
Арх. Дур: И в тоя дух ще кажа, че мухите бррр... обичат сладкото и лайното с еднаква стръв.
Плотин: Затова се самоуби и полицаят.
Мършев: Той е тук, сред нас, Нека сам каже защо се наказа.
Р: Не ме занимавайте с глупости. Оставете ме да си почивам. Страшно съм изморен.
Дас: Каква е тая мъгла?. /Размахва ръце да разгони нещо невидимо/ Ние отсъстваме ли или присъстваме? Кой ще ми отговори. Животът ми преди не беше туй, което се случваше с мен, а днес е повече от спомен жив.
Пр: А за мен е жизнено важно да знам колко съм жив и колко - умрял.
Пл: И тогава, и сега сме в сгъстено присъствие. Това се нарича живот в смъртта.
Муз: /който май единствен страда по жена си/ Нека гласуваме: да се разведем ли всички заедно или да дадем право на жените?
Поет: Но те измряха, изпохапани от мухите.Бог да ги прости, не бяха лоши жени.
Сократ: Тъй е, понякога се поскарвахме, но и те имат право на живот.
Мър: Само да бяха си отишли тогава, навреме, без да ни унижават и убиват.
Арх. Дур: През преизподнята мина и пак не разбра, че жената си е жена.
Мър: Стига с твоите философии. Жената си е жена. Ясно е какво й трябва.
В: Какво?
Пр: Какво, какво, дърво.
Сок: Не. Сурови дърва и вълна, за да има плетка в ръцете си и сладка лъжа.
Пл: Всичко друго, но не и свобода. Тя я обижда. Всички ние на тоя свят изглежда работехме повече за свободата си. И тя ни се отблагодари. Любов й трябва на жената.
Мър: Възвишени дърдорковци. Пари й трябват на жената.
Пр: Мноого пари.
Плотин: Ние май не сме живи, а за жените сме се завайкали. Тук как ви се струва, не ви ли харесва повече?
Пл: Вечността е по-малко скучна от жената.
Даск.: А животът – по-кратък от парите.
Пл: Нали затова се обичат с мухите. Разрешавам спора. Те са на тоя свят за малко..., колкото... колкото... да кацнат между едно лайно и сладкото на баба ми от къпини. Бог да я прости, пазеше го в килера за по-добри дни. Така се и спомина, забравила, че сладкото още стои там. И чака. А мен ме е страх, че някой ден някой негодник ще го намери и ще го хвърли на мухите... но сигурно ще има по-добри дни. Сигурно.
Тихата музика от “Стената”, която е звучала досега, се засилва. Светлина та е приглушена. Чува се гласът на рецитатора:
В ПЛЪТ И КРЪВ
ПИНК: Е, калпави вести за днеска, сладури:
Пинк е в несвяст и го няма пред вас,
а пък нас ни изпратиха без него в театъра,
та ще ви стане ясно на кой къде му е мястото.
Има ли педали скрити в тази зала?
Бързо дайте ги насам! - Насам!...
А онзи мяза на евреин!
А този е чук!
Кой пусна тук всичкия тоя боклук?
Един пуши хашиш,
на друг пъпките виж!
Да оставят на мене,
ще ви разстрелям!
Музиката утихва съвсем.
парализират умовете ни, ядат телата ни”.
Блез Паскал
Действието се развива в опушено старомодно кафене. В него се събират два пъти седмично кварталните философи. На фасадата на кафенето виси охлузен, разкривен надпис: “Клуб на философите”. Вътре, по стените на кафенето с едри букви са изписани сентенции и въпроси като: ИМА ЛИ РЕАЛНОСТ БЕЗ ЛЪЖА?; МУХИТЕ – БИОЛОГИЧЕН ВИД ОТ ДРУГИ СВЕТОВЕ; ИМА ЛИ ЖИВОТ СЛЕД СЕКСА;ВЕЧЕН ЛИ Е ВЕЧНИЯ ЖИВОТ?; ЯЙЦЕТО ИЛИ БОГ Е ПРЪВ РАЗМИРНИК НА СВЕТА?
Вътре има няколко маси и около тях са насядали десетина души – все чешити. Някои са сравнително добре облечени, но повечето са одърпани и опърпани. И все пак, всеки има нещо характерно в облеклото /архаично, от времето на техните прототипи и псевдомодерно/.Даскала/собственик на заведението/ ходи между масите и разнася кафе и вино.
ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА:
Даскала – съкратен учител, собственик на заведението
Сократ – душата на клуба, баш чешит
Мършев – клошар, вечния мъркач
Поета – уволнен доктор, обиден на света
Музиканта – на свободна практика
Прокурора – лудият на квартала
Плотин – чешит без граници
Архитект Дурчев – пияница и клюкар
Евреина – златар, спонсор на заведението
и още:
Полицаят капитан Рачев – честно ченге
Генералът – началникът на полицията, не толкова честно ченге
Ксантипа – жената на Сократ
Тамара – жената на Евреина
Скочев – бизнесмен, герой на нашето време
Мутри, бръснати глави и останалите жени
Дежурен полицай
Картонени мухи
Любовници
Слуги евнуси
Преди да започне действието, всеки един от клуба на философите става, излиза наприд и се представя на публиката:
Мен Даскала ме викат. Преди една година реших да събера тези скотини – самотници в нощта блуждаещи – и да потърсим заедно светулката. Кафенета има много в нашия град, но само едно е на философите. То какви ли философи сме и ние, но не се отчайвам, щото скоро няма да фалирам. Плащат ми с идеи.
А мен Сократ ми казват. Не съм аз оня, стария, на който зъбите от мъдрост са изкапали – сянка бледа на брътвежи хорски, обрулен орех – тътря се след себе си. Припозная ли се, мигом бягам и скривам се в бунището крайградско да не узнае никой що за птица съм. Е, тъжно е да бъдем сянка някому, а трижде сянка своя да не найдеш.
А аз клошар сам – Мършев – и повече не ви е нужно. Не съм голтак, пък видно е – отвсякъде съм Мършев.
Поет съм – тъй ми викат, щото стихове редя – за тях не знае никой, а не е и нужно. Низвергна ме съдбата – приела образа на моята жена.
Аз музикант съм и не се срамувам. Нима е срамно да говориш със звуци, дето другите не чуват. За мене знаят два квартала, че пея си, когато плача.
Е, луд съм, вярно, но Прокурор е моя прякор – титла почетна. Не съдя никого, но може ли пък махала без луди? Кого ще лаят кучетата, милите ми псета, и майките с кого ще плашат своите деца?
Чешит съм и прероден от Плотин, но не сънувам и не спя. Душата ми отдавна в тялото не рита. Затуй посмешище съм на тълпата, тя ме създаде, аз възневидях.
Аз пък Архитект Дурчев съм. Дурак е мойто име и обичам мента с гроздова-Мен-те! Дойдох при тия умните, за да докажа си, че не само негодяйте се сбират. Стадото овце от глутницата вълци се изяжда, а ний изяждаме се все отвътре.
Енреин съм аз – имам злато – а виждате, че сред тез голтаци съм и аз. Ни философ съм, ни поет, ни музикант, ни прероден пройдоха, ала в кръвта ми дива жажда да узная защо нещата тук, в таз държава все не стават. Уж получават се, а пък накрая нищо. Хомота ни нахлузиха, добре, така е трябвало. Но вместо да се хванем заедно и да издърпаме колата от калта, разказваме си вица стар, че все дявола сме таковали... И щом навън изплъзва се и не върви, дойдох при тях, а тази вечер и при вас /към публиката/ да си помогнем някакси, макар по капка от горчивата течност да отпием. Желаете ли? Знам, че ще боли, и сълзи кървави ще капят, търпението наше ви поднасяме, вий свойто, моля ви..., нали!
ДЕЙСТВИЕ ПЪРВО, ЧАСТ ПЪРВА
Поета става от мястото си и постепенно всички се смълчават:
Поета:: Драги философи, братя неудачници, всякакви чешити, нездрави елементи, откачени опоненти, вкиснати пияници, днес е паметен ден за нас и нашите врагове. Една година откак живея напук всякоя логика здрава, републиката на утайките – Клубът на философите. Наздраве!
Всички се чукат, поздравяват се, прегръщат се, чуват се възнласи: “Да бе, как бяхме забравили! Добре, че ни спомни Даскала! Да живее!”
Поета: Винаги ще бъдат слаби епитетите, с които се обръщам към вас, но нека туй неви обижда, а галейки слуха ви, да се взрем напред – в отминалото време.
Виждам сянките ни там вградени
Тленната си плът – презряна –
на звярът време подарихме
Та значи ли това, че днес сме по-щастливи?
Презряни заедно
Низвергнати от обществото –
Самотата споделихме с другия и победихме – ура.
Всички: Ура!
Бавно се изправя и Даскала.
Д: Затуй ги дразним ние, дрипльовци, неудачници некръстени, старозаветни мехури и плуващи през времето и пространството преродени типове. Нека дружно се изплезим: “Ааа...” на света, а после нека ни презират – тарикатите, бабаитите, бухалките, паралиите и женуриите...
Сок: Погледнете само темите, по които спорехме през таз една година /Сократ чете/: Има ли живот след любовта? Вечен ли е вечния живот? Къде се намира свободата...? Бог вътре ли е или вън?
Сок: Та с какво ги дразним другите? Кажете всички вие! Аз пренесох тез идеи през двайсет века и отгоре, а с таз една година съкратих си вечността със още толкова.
Мър: Не ти е по мярата, стар чешитино, да се жалваш. Дразниш ги, щото не сме в тон с времето и не вкарваме голове. Паразити сме. Кой го е грижа за идеите?
Пл: Те са изван времето.
Сок: Но са инвестиция. След време.
Муз /към Сократ/: И ти ми замирисваш на материалист. Плотин е къде по-щедър.
Пл: Наивник съм аз /върти глава/.Де да знаех, че и такива времена ще има. По-скоро бих се преродил в боклукчийско кошче в Аризона, в кенгуру в Австралия, нежели Плотин в България. Не ме разбирайте погрешно, ето ме сред вас съм. Презрян, но презиращ, и не съжалявам.
Прок: Да не се вайкаме! /Става, стиснал юмруци./ И аз съм луд, но им доказахме, че луди са и тия, дето мачкат хората. И в лудницата тяхна искат да оставят ни, за да ни държат изкъсо, в подчинение.
Мър /към Прокурора/: Горкичкиат, живи сме, по-живи от тях, а туй във сметките не влиза на Мамона. Що да можем и ние, самотниците, да се събираме като тях в бизнес клубове, в клубове спортни и по интереси всякакви?
Арх. Дур: И нашето е интереси. Да живее Даскала, че ни събира и Евреина, че ни черпи. Ура!
Даскала: И все пак си мисля, че и ние сме виновни, щото и ние сме неудачници.
Музиканта: В тая държава всички са неудачници.
Само дето не са се доказали като нас.
Плотин: Защо да го доказваме? И нашето е работа – СПЕЦИФИЧЕСКА и се залаща.
Д: А децата ни са гладни. Това е работа МЕТАФИЗИЧЕСКА.
Музиканта: Душите ни нали са пълни /иронично/.
Научи ни, Сократе, да го съчетаваме.
Мър: Аха, пълни! Грънци. Като не можем да крадем, ще се оправдаваме и ще завиждаме.
Сок: До днес аз никого не съм научил и знам, че няма да ме чуе. Bсye! Светът ни по-добър, ни по-лош е станал. По-лоши станали са само хората, далеч от Бога и сами. Не се ли виждате, нещастници, как всички си приличаме досущ и нишка сребърна събрала ни е тук, която спуска се между живота и смъртта.
Арх. Дур: Недей на тоз висок език, не те разбирам. Нека бъдем земни. Нима затуй кретените събираме се тук.
Пл: Краставите мгарета през девет баира се подушват, душо нескопосана. Ние сме повече от един само на брой.
Арх. Дур /вече на градус/: Прав е Мършев, като не можем друго, ще лапаме мухите.
Мършев: Нали ти каза даскала, че и туй е работа, макар метафизческа.
Поета: Чакайте! /Скача ядосан/ Досега не сме се карали, а като намесихме парите, сме готови и да се избием.
Мър: Да бе, затуй сме им трън в очите. Щото не знаем какво искаме. /Язвително към музиканта/ МЕЕ-ТА-физическа.
Даскала: Да се занимаваме с физкултура тогава. Тя знае какво иска. Ще направим някоя партия, що не и мафийка. То е едно и също. Като се сетя само и се чудя как сме издържали цяла година? Видяхте ли нашия приятел Цв.Цв.как забогатя и ни забрави.А беше наш брат.
Пл: Като сме от един дол дренки.
Поета: А се мразим,точно за това.Щото сме от там.От "Нищото."А като барнат кокала...
Музиканта: Понякога обичаме.
Даскала: Всеки случай е индивидуален .Не инсереса е в основата, като при сериозните...
Арх. Дур: Точно тъй е. Как ми го взе от устата, Даскале. За да станем сериозен клуб, трябва със сериозни неща да се заемем. Променяме статута и правим партия. Почваме да говорим сериозно и да си вярваме. Другото е лесно. Как не ни е дошло на акъла. Скоро има избори.
Мър: Не е ли по-добре мафийка. И да оберем някоя банка. Може и отвътре. Страшен удар ще бъде /потрива доволно ръце/ - БУФ – откога не съм сядал на маса като хората. Обичам ви!
Д: Тъй, тъй, всеки да си копа градинката. Не ни бива да обираме банки.
Запяват или рецитират:
Нека всеки носи кръста
на нелеката съдба.
Който иска да го няма,
да си тегли по съчма.
Ний обаче сме си тук –
в този град, във таз страна
нека други ни окайват,
ний щастливи сме така.
Да живеят философите,
най-смешните и неуспешните,
те живота си неще да продадат
и за нищо май не ще го заменят.
Тишина
Мър /Трие потта си и замахва/: Уф, много е горещо. Изядоха ме мухите.
Плотин: Те се възпроизвеждат във времето.
Сок: И гадовете имат това свойство още от древността.
Муз: И тогава ли ги имаше?
Пр: В нашия град са най-много. И е норма.
Пл: За гражданите и мухите.
Евр: Умрелите мухи правят мирото на мировареца да вони и да кипи – Еклесиаст, глава десета.
Пл: Това се нарича свръхсъзнание на МУХАТА.
Мър: Да де, нещо като нас, българите. Всички сме много съзнателни и и гениални дори. С едно условие обаче – когато сме сами. По много почваме да миришем и да се изяждаме един друг.
Муз: Нали за това се събираме, да опровергаваме правилото.
Пр: Не става. Же кюс. Обвинявам ви в отцеубейство. На милата татковина!
Мър: /удря се силно и улавя някаква муха/ Ух, какви фелософи сме ние, щом един климатик не можем да си купим като хората. Хайде, вентилатор ли да е или шляпка!
Даскала: Стига с тия мухи. Днес уж нямаше да определяме тема, а се връщаме на старата. Е, ми не стана. Да я преговорим тогава и да решим спора между мухите и хората. Те от други светове ли идват?
Арх. Дур: “Муха” е от женски род /хили се/. Въртите-сучите, а тя паднала в чашата ми. /Бърка с вилица и я изважда. Вдига я високо на обратния край на вилицата.//Какъв е проблема?
Поета- /вбесен, към арх. Дурчев/ Ама ти само въпроси задаваш. Престани, пияницо! Ние сме призвани да спасим тая държава, СВЕТА да спасим!
Сок: Майната ти. Това е поезия. Призвани сме да го разбираме и презираме.
За да разведри обстановката, Даскала пуска лека музика – “Дон Базилио” на Росини.
Д: Стига сте плюли и вие. Дайте да погледнем позитивно!
Мършев: Каква държава бе, тя не става! Мухите са повече от мутрите. Това е пропорция. Кацат по торища и хора, животни и лайна, и по купчинки кацат всякакви.Понякога и по жените ни. И ги хапят.
Пр: И върше вие ги прегръщате и гъделичкате.
Пл: Не, това вече е друго измерение. По-важно е къде ще снесат яйцата си.
Пр. И все пак да бъдем ясни за себе си. Снасянето е извън времето и затова излизаме извън темата.
Даскала: Повтарям, няма тема...../_/дълга пауза/.
Муз: Знаете ли, моята жена винаги присъства. Тя е във времето. А аз понякога отсъствам. В съзнанието на жената е трудно да се влезе.
Арх. Дур: Вчера, както се чукаме, моята я хващат дяволите и почва да крещи и да ме дращи. Аз си мисля... пък тя нагоряла манджата. И се изскубна. А после не мога да я довърша и пак ми крещи.
Поета: Чудна работа. Много са гадни. Има доказан медицински случай на зараза. Някаква муха ухапала жена, а тя от своя страна – мъжа си и... и какво мислите станало?
Пр: Ами умрял.
П оет: Не, взели, че се влюбили отново. След двайсет и кусур години. Представяте ли си?
Мър: ти нормален ли си, бе. Да се влюбиш в жена си. То да не е болест?
Поет:: Болест е и още как? Пренася се от вирус. “Мухолюб” го кръстили тогава.
Всички цъкат.
Д: Така че темата е незчерпаема и да приключим. Предлагам да я споделим и разчепкаме със своите жени.
Всички излизат
ДЕЙСТВИЕ ПЪРВО, ЧАСТ ВТОРА
Еврейски гробища. Двама младежи с бръснати глави оскверняват гробовете. Крещят, чупят бутилки и изписват пречупени кръстове с боя.Покрай тях, прибирайки се от спирката, минават Плотин и Евреина. Единият от младежите се изпикава дърху един от гробовете. Когато приближава Евреина, вижда, че това е гроба на неговия брат. Не издържа, грабва камък и удря с него младежа. Той пада, а другият побягва. Евреина и Плотин отиват до падналия, разбират, че той е умрял, извиква полиция по телефона, но не я дочакват, а се прибират в къщата на Евреина.
ДЕЙСТВИЕ ПЪРВО, ЧАСТ ТРЕТА
Къщата на Евреина
Пл: Не трябваше да си тръгваме, ти уби човек, Евреино! Това е голям грях.
Евр: Какво разбираш от грях езичнико.
Пл: Най-добре е да отидеш в полицията и да се предадеш .
Евр: В тази страна, в която ми е съдено да живея, никога не се знае как е по-добре да постъпиш.
Пл: Не става въпрос за страната, а за теб, ти го направи съзнателно.
Евр: Но той пикаеше на гроба на моя брат Авел.
Пл: Нали ти го уби някога.
Евр: Това има значение между нас. Ние сме една кръв. Аз го обичах и отмъстих за него.
Пл: Мъстта също е грях. Ващите закони имат давност и до днес. Тел. 166 и те ще дойдат. Ти уважаваш себе си.
Евреина го замерва с чаша, вбесен – Не ми говори, казах ти, за грях. Аз го нося... Поукротен, сяда на фотьойла, - Ти уважаваш себе си. Как сериозно го каза само. А е истина. Кръвта вода не става. /Сменя тона/ Благодаря ти все пак, братко! Та нали всички сме един човек, всички. Цялото човечество. А то ме преследва. На кого да се предам?
Пл: Не философствай, а бъди човек. Сега си сам и твоят бог ще те съди, не аз. Помня, когато го направи първия път с брат си – то беше от гордост, а сега в теб е смирението. Затова нямаш сили да се предадеш.
Евр: Умник. Нима не е най-ужасно да виждаш отвъд времето – ти с вечността си, аз – с кръвта си? Не се съмнявай, че така и ще направя. Само че преди това бих искал да поговоря с един умен узичник, който ще ми липсва в затвора. /Замисля се/ Всъщност има ли смисъл да живея в затвора или да свърша тук и сега, пред тебе.
Пл: Това ще е грехът на греховете, тъй като проклет си ти от Бога, а който убие Каина, нему ще се отмъсти седмократно.
Евр: Четеш в душата ми, езичнико. А ако на Каина се отмъсти седмократно, на Лемеха ще се отмъсти седемдесет и седмократно. Само че аз още съм и един обикновен български евреин.
Пл: А аз какъв съм и нима някой ме знае? Един неудачник с прякора Плотин.
Евр: Дойдохме си на думата. Но аз ти се възхищавам. Може да си само сянката на Плотин, но ти си истински философ.
Пл: Не ми се подигравай.
Евр: Разликата между теб и останалите като мен хора е, че ти си оставаш Плотин, дори и неосъществен. И не ти е нужно повече. Бил ли си в затвор?
Пр: Животът е затвор и ний го знаем най-добре. По-страшно е, че таз страна, в която днес живеем, е каторга. Заспали сме дълбоко и сънища дори не се явяват в нашта памет, потънали в злост едва ли знаем, че сме живи.
Евр: Заговорихме като хората, а ти пак се отвея. Питам те за истински затвор, с огромни зидове, влага, надзиратели, които бият за щяло и нещяло.
Пл: Бил съм и в такъв. Преди години, когато Държавна сигурност ме преследваше за всяка дума и пращаше по петите ми чакали. И да ти кажа, страшничко е. Но разликата не е съществена. И тогава, и сега избор няма. Ти, обаче, направи своя, и сега трябва да следваш посоката.
Евр: Абе ти що за човек си. Уж всичко виждаш, а ме съдиш.
Пл: Не, опитвам се да ти помогна.
Евр: Не мога да избягам от съдбата си. Ти го знаеш. Ужасът започва да се надига в кръвта ми. Господ ме е проклел да бъда вечно гонен. Душата ми е при него, ала тялото ми е слабо.
Пл: По-скоро обратното. Вие, евреите, сте големи зевзеци, всичко обръщате наопъки. И в Христа не повярвахте, а целия свят заблудихте.
Евр: Неговото царство тепърва предстои. Страх ме е!
Пл: Страхът не е аргумент. Убива бавно и те прави скот.
Евр: А може би това ми е нужно. И съм гладен. Ако се нахраня обилно, дали няма да се почувствам по-добре? Понякога ненавиждам умните хора. Те те карат да се чувстваш малък. Направи ми едно кафе, ако обичаш!
Плотин тръгва към кухнята.
Пл /пътьом си говори, клатейки глава/: Ако го направиш сам, има смекчаващи вината обстоятелства.
Евр: /на себе си/ Добре де, мисля си как ще им обясня на магистратите, че аз..., че аз не съм от оня род убийци. И все пак съм. Имат ли значение за тях подбудите, това, което те е накарало?... Не би трябвало /продължава да си говори на глас/ те доводите, са от друго естество и могат да се вземат предвид, когато си завлякъл някоя банка. Теглил си, да речем, сто милиона, духваш зад граница и им показваш среден пръст. Пирамида някоя финансова можеш да изградиш или пък просто не ти е симпатичен комшията и му теглиш патлака. Е да, ама имаш с какво да се откупиш. А някой сиромах откраднал от работодателя си две кила сирене и хоп – в панделата. Е, ми тогава?... Не, не, в тая държава няма правосъдие. А представяш ли си, аз да се изправя на подсъдимата скамейка и да им обясня мотивите? Резолюция: “Прави се на луд”. Ама не минава. Добре, кажете ми поне един, един-единствен истински бандит поне да е в затвора. Няма. Ами тогава. Да не би наистина да съм луд, та да отида сам, щото моят морал повелява. Няма морал, бе човече, няма. Еврейски измислици. Тука няма. Тук всичко е наопъки. Абсурд. Но като се замисли човек и го погледне от друга страна, му става някак забавно. Донякъде, казвам, е забавно да живееш ей-тъй – като прилеп – надолу с главата и да висиш. И ставаш никой. Почваш да виждаш всичко обратно и току свикнеш. И нормално е това, което виждаш, а не това, което е. Кое е? За фантазьори няма място в тая държава. А от друга страна са нужни, нужни са, за да се оглеждат в тях другите! Те са солта! Тук добре живее само подлеца, негодника, наглия, убиеца. Уби... Та и аз съм...
Евр: Плотин, Плотин, аз убиец ли съм?
Плотин носи кафето и му го поднася.
Пл: Разбира се, че си убиец. Не си търси оправдание.
Евр /розколебан в себе си/: Ама щом всички са корумпирани, що пък да не се откупя? А! Ние, евреите, винаги си плащаме!
Пл: Не го усуквай, за да не ставаш като тях. Но добре, че е само в главата ти.
Евр: Глупости, в главата ми! Жена ми скоро ще ме дари със син. На него как ще обясня след време? Баща ти е убиец, така ли? И тогава каква е разликата между философията и живота?
Пл: И за двете трябва да имаш здрав гръб, но след като си избрал философията на живота, ти не трябва да я предаваш.
Евр: Ех, Плотине, Плотине, никога няма да ме разбереш. Дойдох при вас, защото сте ми симпатични, от друг свят сте, ала аз винаги си оставам тук. Кръвта е по-силна от всички философии на живота. С вас ми е интересно и истинско, ала когато остана сам, аз се страхувам от вас и ви ненавиждам.
Пл: И защо?
Евр: Ами защото вие сте огледалото. А там човек никога не е той. И му е трудно да се познае. /Кратка пауза/ Ей, Плотине, жена ми след малко ще си дойде. /Шепне/ Какво ще ме посъветваш: дали да й кажа истината, за да изпробвам любовта й? А? Как мислиш? Тя трябва да ме последва.
Пл: За някакви си двайсет-трийсет века светът те е извратил съвсем и теб. Ако не вярваш на жена си, то пожали поне сина ти който носи в утробата си. Сина Адамов и семето Авраамово.
Евр: Пошегувах се, разбира се, тя ме обича повече от всичко на света и аз не се съмнявам. Но в затвора няма да може да ми го повтаря, и като си представя, че е толкова млада и някой друг ще ме замести...
Пл: Има и по-добри от теб, евреино. Върви си излежи присъдата достойно и може и тя да ти остане вярна. Има и такива жени.
Евр: Да не си объркал времето, в което си се преродил. Сега сме края на двайсти век в една страна, в която...
Пл: Тихо, тихо! Жена ти си идва.
Влиза грациозна млада жена, със сплетена на опашка дълга черна коса, с блестящи черни очи, с лек грим, подчертаващ нейната земност и самочувствие на жена, която знае цената си.
Евр: Тамара, как си, скъпа, как мина денят ти?
Т: Тъгувах, молих се за сина ни. А твоят? /Обръща се към Плотин/ Здравейте, господин Плотен. Важни дела ли решавахте? Сигурно ви попречих.
Пл: Напротив, аз тъкмо си тръгвах. /Става и понечва да си тръгне/
Т: Постойте, господин Плотин, и продължавайте, нима мислите, че жените не са достойни за философия?
Пл: Не, госпожо, но сега говорехме за неща, които нямат много общо със...
Тамара го прекъсва
Т: Вие по-добре от мен знаете, че философията е подготовка за смъртта, а убийството е част от нея.
Евреинът, целият прежълтял, не може да си намери място
Евр: Искате ли да ви налея по един сок?... Спомняш ли си, скъпа, как се изпободохме, докато беряхме къпините. Много хубав сок стана, сега ще ви налея.
Докато търси чаши, той се извръща и с накъсан глас промълвя:
Евр: Какво искаш да кажеш, Тамара, да не би?...
Т: Нищо, скъпи. Казвам това, което мисля. Нали винаги си ме учил да бъда честна и откровена, Разбрах. че си ударил някакво момче. Навън така се говори. И сигурно така е трябвало, щом така си го сторил.
Евр: Благодаря ти, че не ме съдиш. Той оскверни паметта на племето ни – твоя и моя род, и плода вътре в теб. /Прегръща я/ Но нали пак ще ме обичаш и няма да ме предадеш?
Тя леко го отблъсква
Т: Не знам, скъпи. Сигурно е, че ще те обичам, но не знам дали с оная страст. Ти сеи мъдър, Плотине, ти би ли го предал?
Протин мълчи.
/След известна пауза/
Т: Аз бих. За да те обичам все така.
Прегръщат се
Влиза полиция, разделя ги и отвежда Евреина.
ДЕЙСТВИЕ ВТОРО, ЧАСТ ПЪРВА
Домът на Сократ. Ксантипа върти телефона, докато почисква ноктите си с лакочистител. Вътре е полузатъмено, тя явно тъкмо се е прибрала. Има няколко съборени стола. Телевизорът е пуснат без звук.
К: Ало, ало, полицията ли е?
ДП: Дежурният слуша.
К: Ксантипа се обажда. Мъжът ми е мъртъв.
ДП: Кой е мъжът ви, как се казва?
К: Сократ, разбира се!...
ДП: Записвам... Со...крат. Къде е мъртъв мъжът ви Со.... и напълно ли?... Искам да кажа, проверихте ли дали диша и обадихте ли се на “Бърза помощ”.
К: Не диша и не говори, значи е мъртъв и е в банята.
ДП: Разбира се, ще изпратим веднага човек на местопрестъплението. Капитан Рачев. Сам е засега, но той е достатъчен. Адресът ви... да, добре... Вие стойте там и чакайте. Нещо заплашва ли ви?
К: Не, не, след като се прибрах, се обадих по телефона и казаха да си държа човката затворена.
ДП: Добре, дръжте я.
К: Ало, ало, искам да ви кажа още, че по телефона ми казаха, че са бръснати.
ДП: Кои са бръснати?
К: Ами ония, дето са го...И моля ви по-бързо, че искам да се изкъпя.
Пълно затъмнение. На вратата се звъни.
К: Ако сте ченгетата, влизайте, вратата е отворена.
Светлина. Влиза кап. Рачев.
Ксантипа лежи във фотьойла полугола, само с хавлия за баня и продължава да чисти ноктите си. Кап. Рачев в първия момент се стъписва, но бързо се съвзема. Р: Не е ли малко неудобно пред мъжа ви, който лежи...
К: Какво неудобно виждате, чакам да се освободи банята. В тая горещина не се живее.
Р: Но, госпожо, вие сте...
Тя нарочно разгръща още малко от хавлията и показва прелестите си.
К: По-добре заловете убиеца, не сте дошли да се занимавате с мен, ноли?
Р: Къде е банята?
Тя му посочва с глава. Той влиза в банята и след малко се връща.
Р: Наистина е мъртъв. Напълно.
К: Аз не се майтапя с такива неща. Е, правех му скандалчета отвреме-навреме, но то е, защото го обичах. А сега какво мога да направя. Не мога да страдам като него за целия свят я! Приемам нещата такива, каквито са. Така да се каже, ФИЛОСОФСКИ – той така ме е учил.
Р: Кога го видяхте за последен път?
К: Вчера по обед.И днес, като се върнах, гледам...
Р: Враттата беще ли разбита?
К: Не, но мъжът ми не даваше да се заключва. Твърдеше, че крадците разбиват само заключени врати.
Р: Той с всичкия ли си беше? /Сочи главата си/
К: И още как? Той е най-големият философ в нашия град. Ама вие не сте ли чували за Сократ?
Р: /явно смутен/ Оня, древния мъдрец, го зная, но... Той какво работеше?
К: Ама вие наистина сте нахален. Казах ви, че беше философ, а в останалото време се шляеше и ходеше на сбирки, спореше...
Р: С кого?
К: С такива като него, със себе си.
Р: А с вас?
К: Не, с мене се караше, а напоследък и това не му бе интересно.
Р: И все пак, какво работеше, с какво Си изкарваше хляба?
К: Казах ви, че не го беше еня за хляба. Почваше работа на много места, но началниците му като разберяха, че е по-умен от тях, го уволняваха.
Р: Хубава работа, умен човек, пък да стои и да спори със себе си? /Чуди се/ А аз съм полицай и работата ми е да издирвам крадци и убийци... :Като че леко разколебан, се обръща към Ксантипа/ Това работа ли е?...
Ксантипа се смее. След това рязко секва.
К: Аха, сетих се нещо. Искате ли да ви кажа какво ми е казвал Сократ. Той смяташе, че убийците трябва да се търсят другаде.
Полицаят, заинтригуван.
Р: Къде?
К: Твърдеше, че убийството е лошо нещо, но че всеки е потенциален убиец.
Р: Какво искате да кажете?
К: Не аз, той го казваше. Веднъж, само веднъж се разгневи дотолкова, че искаше да ме убие, но аз му го припомних и той спря.
Р: И не ви уби?
К: Не. Нима мислите, че е трябвало?
Р: Ама той да не би да се е самоубил?
К: Не, не, познавам го. Вашата работа обаче е да откриете истинския убиец.
Тя става, отива до полицая и сяда на коляното му.
Полицаят е вбесен, но сякаш скован от непредвидения развой, не може да реагира.
Р: Вие, вие сте перверзна кучка, как смеете... Какви бяха вашите отношения със съпруга ви? /Съвсем делово, докато тя е още в скута му/ Искам да кажа, имахте ли си приятел?
К: Разбира се, че си имах и имам. Мъжа ми го занимаваха по-важни дела и ме уморяваше със свободата, която ми даваше. Те се уважаваха. Аз бях, така да се каже, техният мост , на който се срещаха интересите им. Когато му трябваше съвет на моя приятел извън бизнеса, моят мъж му го даваше, а когато ни трябваха пари, той ни помагаше. Вие сте твърде старомоден, господин полицай. /Гали го по лицето/ Не си мислете, че аз съм му слагала рога. При нас всичко беше на друга основа. И животът, и философията за Сократ бяха едно цяло. Беше добър човек.
Полицаят я избутва, става и започва да се разхожда из стаята.
Р: Как се казва вашият спонсор, искам да кажа вашия приятел?
К: Не мога да ви кажа името, твърде известен е в местните среди...
Р: С какво се занимава?
К: Прави пари, много пари. Бизнесмен е.
На вратата се звъни. Влизат двама полицаи с носилка. Капитан Рачев им посочва банята и те изнасят трупа. В това време идва и известният скандален бизнесмен Скочев – тип дебелак с квадратна глава. Междувременно Ксантипа влиза в банята.
Скочев и кап. Рачев са стари познати – съученици. Скочев се опитва да фамилиорничи, но Рачев го парира и охлажда чувствата му:
Ск: О, наборе, пак ли на теб се падна да разследваш мокри поръчки? Не ти завиждам
. Р: А ти какво правиш тука, стар негоднико? Да не си роднина на убития?
Ск: Не бе, приятели бяхме. Съжалявам. Тъкъв ум.
Р: Значи си семейният приятел. Кога разбра, че той е мъртъв?
Ск: Ксантипа ми се обади.
Р: По същество. При вас ли беше тя от вчера на обяд допреди един час, когато се е прибрала?
Ск: На такива въпроси не отговарям без адвоката си.
Р: Значи, докато той тука агонизира,вие там... аферим, добро алиби.
Ск: Не ми трябват алибита бе, мой човек. Не се познаваме от вчера, какво ще си говорим празни приказки. Днес е моето време, вашето отмина. Върти се земята. Димо Кочевия – черната овца, дето даскаелите му забиваха двойката, преди да си е отворил устата. А сиичето на другаря Рачев – изгладено и чистичко отличниче на класа. Не беше много умен, ама на... И ученичките ти се натискаха, пък кво, аз ги оправях. А после и в пандиза ме тикнахте два пъти, да не ви притеснявам.
Р: Не засягай болни теми, щото ще ти откъсна врата. Не помниш ли що лежа там? А? Не помниш ли? Макар че вина има баща ми първия път да лежиш вместо двадесет само десет години, а втория път аз, щото ме подведе. А помниш ли още за какво беше – първия път бе изнасилил баба си, собствената си баба, а втория път – сестра си. Ех, негоднико, негоднико! /Става и го хваща за реверите/
Ск: Е и кво, кво стана от теб и кво – от мен? Виждаш как се обръщат нещата. Днес едни, утре други, а ти само ще слугуваш и ще дишаш пушека отзад. Обречен си да си слуга, измекярин я на държавата, я на мен. Ето, избери си, дръпни от което искаш тесте /Вади пачки с долари, марки и левове/.
Полицаят посяга да ги вземе, но изведнъж дръпва ръката си като опарен.
Р: Ти какво, искаш да ме купиш? А! Внимавай, че сега си ми паднал и отърване няма. /през зъби/ Тъкъв си беше, тъкъв си и остана.
Ск: Тихо, стига си викал, знаем се. Само че аз съм господин Скочев, а ти – господин Никой. Знам, че ти трябват Избирай, и по-смело.
Скочев навира парите в ръцете му. Рачев се извръща, става, разхожда се нервно няколко пъти приближава, суетейки се какво да прави, но в края на краищата взема парите. Посяга да удари с тях Скочев по лицето, въздържа се и слага парите във вътрешния си джоб.
Р: Мамка ти, и тоя път си отгоре, негоднико, но ще ми паднеш, помни ми думана. Направя ли операцията на дъщерята в Германия, ще те открия и окошаря. КОЙ УБИ СОКРАТ?
Ск: Пак бъркаш, приятелю. Платих на момчетата да ги поутупат и моята се свършва дотук. Да не мислиш, че съм убиец. И да ти кажа, те сами са си виновни. Момчетата се ядосали много, като раабрали, че Евреина убил един от техните. И после прекалили малко. Те не прощават такива неща. Вече съжалявам, но...
Р: Ти си ги пратил на гробищата и много добре си знаел какво ще последва. Знаел си, нали? А си чист пред съвестта си, която ти липсва. Чист убиец.
Ск: А, не така, искаш да ти кажа истината, а удруш под кръста. Ако си мислиш, че е заради Ксантипа, грешиш. Това не може да бъде повод...
Р: Преди малко каза, че сте били приятели със Сократ, да оставим другите.Защо, защо го направи?
Ск: Пак ти казвам, обичах я, но не тя е причината. Той ми пречеше. Ей-тъй, нещо ми пречеше, щото не е като хората. /Замисля се/ Не знам, абе уж го обичам /ослушва се да не чуе отнякъде Ксантипа/ повече от нея го обичах, но като поприказваме малко и почвам да го мразя. Не мога да търпя да ме гледат като на рентген. Това е опасно занятие, искам да кажа за моята работа. Изважда те от релсите, кара те да мислиш по друг начин, да се съмняваш в това, което вършиш. Той и за останалите е опасен и ги беше страх от него, щото си падаше малко извънземен. Ти чувал ли си, наборе, че те не умират, значи никого не съм убил.
Полицаят върти заплашително белезници в ръцете си.
Ск: Внимавай, полицайче, с тия пранги! /Става още по-нагъл в страха си/ С щракването пръстите ти вече са отпечатани на банкнотите.
Звъни телефонът. Ксантипа излиза от банята със свита на тюрбан коса, чиста и свежа. Вдига телефона и го подава на Рачев-
К: Вас търсят, господин полицай.
Р: Кап. Рачев слуша. /Вижда се как докато разговаря, изражението на физиономията му се променя. От гняв и възмущение през ужас и безсилие./ Ще ви пипна, рано или късно ще ви пипна.
Оставя слушалката.
Дълга пауза.
Ск: Е, и?
Р: Що се правиш на чукнат бе, говедо. Твоите убийци се обадиха.Ликвидирали са и поета. Пъкленото ви планче върви безупречно. /Пъхва телефона в ръцете на Скочев/ Спри ги, иначе ще те застрелям и окото ми няма да мигне! /Изважда пистолета и го насочва към Скочев/
Скочев се преструва, че навърта някакъв телефонен номер.
Ск: Прибери това желязо! Откъде да знам къде да ги търся? Честен кръст, за останалите не съм виновен.
Р: Си! /Прещраква пистолета/ Значи не само Сократ, а и останалите. /Сяда обезсърчен на стола, продължавайки да върти зареденото оръжие в ръцете си/ С какво могат за ви пречат едни мечтатели? /Повече на себе си/ Хора, които нямат нищо общо с теб, с твоя свят... Аха, плашат те, защото техният свят отрича твоя. /Става, все така въртейки пистолета си, осенен от откритието си/ Как не се сетих. Ми ти си прав. Това за теб е смъртна опасност..Неосъществените им мечти са съд за твоята долна душица. Ех, колко съм тъп. /В това време той произвежда неволен изстрел и едва не ранява Скочев/
Ск: /смъртно изплашен/ Внимавай, щеше да ме убиеш!
Р: Щях, а направо трябваше, съжалявам, че не те... /Хили се, изпаднал в някаква странна шокова еуфория от абсурда, в който е попаднал./
Скочев използва момента и се опитва да се измъкне, но Рачев го спира.
Р: Ще караме докрай, иначе и двама ви ще ликвидирам тук на място, поне малко възмездие да има на тоя свят.
Ск: /усетил опасността, се опитва да откровеничи/ Прав си, наборе. Те са опасни за държавата, която ти охраняваш. Току-виж, измъдрили някакъв нов комунизъм и тогава какво ни очаква? Бог да прости и твоята държава, и нашия бизнес. В перспектива трябва да се мисли, надалече. Ред ни е нужен. Щом вие не можете да го осигурите, ние ще го създадем. Ние не сме джазклуб, а отговорни фактори.
Р: Какво сте вие, какво фак... /Опира пистолета в главата му/ Не ми говори смехории. Истината, истината ми трябва докрай. Тук има и нещо друго и аз ще го разбера. Говори или ще те...
Ксантипа на свой ред се опитва да разведри обстановката.
К: Е, скъпи, ама и ти прекаляваш, с какво наистина толкова ви пречат. Нека ония си лапат мухите, а вие си правете парите.
Скочев я гледа заплашително под дулото на пистолета.
Ск: А ти какво, ма! Да не искаш да си отворя устата. /Става, отива при нея и я разтърсва, крещейки/ Май наистина ще разкажа всичко докрай, кажи ма, курво...
К: Няма какво да кажеш, /Отблъства го тя/ а и да кажеш, кой ли ще ти повярва. Тоя ли тука, дето за две стотинки е готов...
Р: Внимавай какво говориш! /насочва пистолета към нея/
Скочев се разхожда нервно, посинял от гняв.
Ск: /към Ксантипа/ Така значи, ще се изплъзваш, а на топа на устата – Скочев.Ще видим кой беси и кой коли! Като стане белята, всички гледате да се изпокриете... Ахааа... Не си познала... Всички сте едни такива хлъзгави, блажнички, докато се отървете, а после... После пускай оня с парите напред, той ще се оправи, ще купи, всичките, ама защо?
Р: Изплюй камъчето, Скочев, иначе ти ще опереш пешкира.
Ск: Те поръчаха. /Гневно към Ксантипа/ Тя и нейните приятелки, жените на философите. Мислиш, че ще си трая. Не! Дотук беше. Играта свърши. И знаеш ли защо? /Обръща се към полицая/ Щото им трябвали мъже, а не мухльоци. Всички до една искаха да се отърват от безпаричието и да си вземат свестни мъже, дето знаят как се живее и защо. Не като ония само да се питат какъв е смисълът. /Отново се обръща към Ксантипа/ Ще разберете кой е Скочев, но ще е късно.
Р: /объркан/ Не, това не е вярно, как всички?
Ск: Вярно е, вярно, мой човек, но и ти си вече в кошарката. щом се върза на хорото, ще го играеш докрай. Жесток е животът. Няма как! Ха да те видя, сега можеш ли да направиш нещо? Много ми е интересно как ще реагира едно честно ченге. Да не мислиш, че гледаш холивудски екшън. Тука е по- страшничко, щото не е игра. Не се безпокой, и началникът ти е уреден, и прокурорчето съм обезпечил, и съдията ще купя.
Къде са ти доказателствата? Всичко се купува в тая държава. Само Скочев не могат, щото има повече от тях.
ДЕЙСТВИЕ ВТОРО, ЧАСТ ВТОРА
Действието се развива в полицията. Рачев изчаква реда си да влезе при началника на полицията. На фона на тягостната атмосфера изведнъж се чува музика из “Годишните времена” на Вивалди. Разхождайки се, той си мисли на глас:
Р: Каква прекрасна музика. /Тананика си/ Нима е възможно това божествено чудо да стига до нашите уши, хванали мазоли от грубост и простащина. Живеем в АДА. Що за свят е този? Сигурно има някъде по-добър? Пак и дали го има на тая земя, кой знае? /Поспира и се заслушва/ Красиво е, наистина е красиво. Какво им пречи на ония красотата? /Сепва се и се удря по челото/ Сигурно са убили и музиканта? Трябва нещо да се...
В това време генералът отваря вратата.
Г: Трябва, трябва Рачев, ама вече е късно. И Музиканта, и Мършев, че и арх. Дурчев, и всички от така наречения Клуб на философите. Арестувахме и тримата заподозрени, но какво от това, като утре ще ги пуснат. Имали покровители отгоре. /Вдига палец/ Главата да си скъсаш, нищо не може да се направи. /Отива при Рачев, потупвайки го по рамото, и се опитва да се шегува/ Тебе за колко те купиха. /Рачев го гледа като втрещен.
След като генералът не получава отговор, се опитва да извърти разговора/ Е, не е важно. Само едно се чудя – защо трябва да се избиват безобидни хора.
Р: И аз се чудех допреди малко, вече знам. /Излязъл от объркването, с твърд и убеден тон/
Г: Рачев, Рачев, никой нищо не знае. Ама и те си нямат работа. Дразнители. Типосали отпред един голям надпис “Клуб на философите”. По-кротко. Тия работи с пари се правят. На гол тумбак – чифте пищови. От друга страна, и аз се чудя какво толкова им пречат. Единият мислел, другият редял стихове, третият музика пишел. Кой го е еня сега за тия неща. Голяма работа! Остави ги да си мислят колкото щат.
Р: Пречат, господин генерал. Мисленето пречи на ония, дето го не могат.
Г: Какво не могат?
Р: Да мислят.
Генералът пали цигара и клати глава.
Г: Знаеш ли, че си прав, Рачев. Те Сократ още на времето са го отровили, та сега ли няма да му видят сметката. Все ми се струва, че тия, дето мислят, не са за времето си, не се връзват с него, а после остават. То не е за нас. Считам, че трябва да се живее днес, а с тия заплати... Хайде, върви пиши докладна и да не вземеш да споменеш нещо за подкупи. Не ги съжалявай много и философите. Ето, виж /Генералът отива до бюрото, слага очилата си и започва да чете/ виж на какво ги е учил тоя прословут Сократ: “Да събудим душите на спящите от самоочевидностите на разума.” Значи ние спим, а те са будни. А щом с разума не са съгласни, означава, че или те са луди, или ние сме ненормални. Не, нека помислим двамата с теб разумно. Виж накъде бият: “Сбъркан е човешкият род още отначало, но щом Бог го е създал такъв, да бъдем различни.” Не ти ли намирисва тук на нещо друго?
Р: Много знаете, господин генерал, за техните идеи.
Г: Знам, нали имаше наш човек и при тях. Той, обаче, взе, че се заплесна и вече не е наш, а техен. Всъщност, вече не е на никого, щото и него не можахме да спасим. Отиде си. Паралиите май ще излязат прави, че тяхната работа намирисва на революция, Света ще променят, дето Господ не можал да го довърши. Нещо като Ленин – нали искал да свали рая тука на земята.
Р: Да, ама не му се удало. И знаете ли защо?
Г: Защо?
Р: Щото не го е искал. Рай, но за себе си. А нашите приятели нито рая искали да свалят на земята, нито с тоя ад искали да се примирят. И се спасявали в своето клубче.
Г: Рачев, говориш като някой... като тях говориш. Все едно слушам техните проповеди. Краставо племе са това интелектуалците. Докоснеш ли се до тях, и те заразяват. То и аз взех май много да философствам. Вместо да ги подчиним, те взеха, че ни зомбираха. Започвам да се питам дали наистина са избити или това е някаква нелепа шега?
Р: Разбира се, че е шега, но с трупове.
Г: А, да не забравя. Рачев, от днес вече си произведен в чин майор. Повишили са те от министерството. Със звездата ще закичат и някой лев отгоре на заплатата ти. Е, дребна работа, но все пак... Пък и ние не служим на тая държава само за пари.
Майор Рачев се изправя, изпъва се чинно, благодари за повишението, след което се оттегля да пише своя рапорт.
След малко се чува изстрел. Генералът отива в кабинета на Рачев и вижда, че той се е прострерял в слепоочиеито. Пистолетът още дими, а до него има лист, на който е написано с едри букви: “МУХИТЕ ИЗЯДОХА СЛАДКОТО”, а малко по-встрани на масата е оставена пачката с пари.
ДЕЙСТВИЕ ВТОРО, ЧАСТ ТРЕТА
На другия ден в кафенето на философите.Вместо тях там са се събрали жените им. Цари пълен хаос. Едни плачат, други клюкарстват, трети си хихикат.
Влиза Ксантипа и всички се смълчават. Тя дава тон и всички запяват в хор:
Стоици бяха нашите мъже1
стоици кат стоманено въже.
Но да живеят те не се научиха
и нас без шанс в живота ни сполучиха.
Няма да се свършат бунаците,
абдалите и педалите.
Нека те за утре си мечтаят,
ний ще поживеем днес.
Припев:
И МЪКАТА В ЛЮБОВ ЩЕ ПРЕТОПИМ!
К: Ето ги там /Тя сочи сенките-духове на техните мъже, които са в дъното на сцената/ Превърнаха се в това, за което мечтаеха и което бяха и приживе.
Дружен смях.
К: Там сигурно са щасгливи и имат време да спорят цяла вечност. Нали в спора се раждала истината.
Друга жена: Не, в любовта.
Трета жена: Да си го кажем направо – в чукането
К: Сега и ние ще си поживеем сладко. Ей, вие /Обръща се към двама слуги-евнуси/ я извикайте жребците наши назобени и цяла зима чакали часа. А вие ни се порадвайте ,
/Обръща се към духовете на техните мъже/ погледайте ни, скъпи наши..
Един по един започват да пристигат любовниците, които носят цветя и скъпи подаръци. Междувременно жените са разголили прелестите си и насядали в скутовете на мъжете. Ксантипа махва с ръка и всички започват да се любят. /Всичко е в мъгла и пушек/ Груповият секс прераства в необуздана оргия. Сменят се партньори и пози, докато градусът на необузданост от пъшкания и охкания прераства в откровени изблици към мъртвите мъже. Чуват се реплики към сенките от рода на:
- Така ли го правеше, мухлясал интелигентино? Това се казва Е...
- Сигурно ти е гот като гледаш как са ми го начукали двама, стар перверзнико! А на теб ти се искаше да играеш ролята най-малко на трима.
- Ех, как не повярва каква жена се крие в мене, учено копеле, така ти се пада? Кеф ли ти е?
- Остарях си без време с теб, без да разбера нещо от живота. О, оох, но сега ще си го отвзема.
- Върви, върви на майната си, мръсен педал – там ти е мястото, като не можа да ме накараш поне веднъж да повярвам, че съм жена обичана – още, още по-навътре...
Материята била по-нисша от духа. Ще имаш да вземаш, скъпи ми Сократе. И ще ме караш да излизам от тялото си. Не забелязваш ли колко ми е сладко в него. А, аах... Материята била временна и какво като твоят дух е вечен?Къде е густото?
Една от жените успява да надвика всички:
- Има ли живот след любовта? Отговаряйте, сенки! Нали всичко знаете! Мълчите!
Обръща се към останалите жени:
- Има ли любов след секса, скъпи курви?
Всички в един глас:
“НЕ!”
Постепенно страстите утихват и участниците започват да се търкалят по пода, изтощени и преситени.Тогава напред излизат духовете на философите, превръщайки се в огромни мухи. Синьозелени, с изцъклени очи и червени хоботи/ Нахвърлят се върху сладострастниците и ги жилят. Те крещят от болка, стенат и бавно умират.
/Затъмнение/
Духовете, възкръснали като мухи, излизат на преден план, а труповете на жените и любовниците им остават да лежат отзад. /Тук сюрреалистичната картина е доведена до край/ Отвсякъде в салона постепенно набира скорост музиката на “Пинк флойд” – “Стената”. На фона на музиката рецитатор зад кулисите рецитира “В плът и кръв” на ПИНК:
Значи братя
дойдохте на тоя спектакъл,
за да усетите в треска тълпата
и в блясък кадетите.
Но нещичко май ви убягва, сладури?
Това ли очаквахте днеска? Нима?
Е, ще трябва зад хладните лица да пробиете
и истината под грима
да откриете...
Музиката продължава тихо до края на спектакъла.
Поета: Уж бяхме умници-философи, а нашите жени ни погодиха номер. Избиха ни до крак.
Музиканта:И ние не им останахме длъжни. Омразата е солидарна.
Пр: А може любовта.
Пл: по тяхна заповед било е всичко. Да забравим.
Пр: Само Тамара не виждам тук. /Търси я в купчината отзад/
Арх. Дур: Щото Евреина е жив.
Мър: Да, но е в затвора.
Даскала: Кой затвор?
Пл: Туй няма никакво значение.
Пр: Някой от вас беше доказал, че човекът е животно, което се люби по всяко време.
Арх. Дур: И пие. Странно защо сега не ми се пие. Да не съм умрял?
П: И като се махне едното и другото, човек си остава животно.
Даскала: Животно с пари.
Пл: А жената отива при парите.
Арх. Дур: Не вкички, само нашите.
Мър: Че нашите с какво са по-лоши.
Даскала: Добри са ни те, я виж какъв цирк ни изиграха.
Мър: Защо бе, да не си се възбудил:
Даскала: Два пъти получавам ерекция, щото едва сега разбрах, че жена ми някога е спала с мен.
Мър: Аферим. Ти беше перверзникът и така ти се пада.
Пр: Абе Сократ, ти що си траеш, нали не беше педераст приживе?
Сок: Слушам ви. И се чудя все пак защо я обичах толкова моята Ксантипа. Чуках я всеки ден, задоволявах я, твърдеше, че е щастлива, а след това ме правеше на сандър. Чужди си останахме. Всеки със своите проблеми, в своя свят. Искам да кажа, че времето от двадесет и пет века може да изтече за миг. когато е в нашето съзнание. Моята жена няма нищо общо с оная Ксантипа – бабичката. Може би е трябвало да я изнасиля, за да я опозная? Докато сме временни, трябва за мига да се живее. В тоя смисъл те са прави.
Поет: Господи, та ти ли си това, Сократе. Ти, дето учеше ни да презрем света и неговите сладки нещица.
Сок: Не сте ме май разбрали, драги ми Поете. Метафорите много в твоята глава са и аз ще те затрупам с още една. На тоя свят единствено животното живее във вечността. И нека бъдем снизходителни и не му се сърдим...
Арх. Дур: И в тоя дух ще кажа, че мухите бррр... обичат сладкото и лайното с еднаква стръв.
Плотин: Затова се самоуби и полицаят.
Мършев: Той е тук, сред нас, Нека сам каже защо се наказа.
Р: Не ме занимавайте с глупости. Оставете ме да си почивам. Страшно съм изморен.
Дас: Каква е тая мъгла?. /Размахва ръце да разгони нещо невидимо/ Ние отсъстваме ли или присъстваме? Кой ще ми отговори. Животът ми преди не беше туй, което се случваше с мен, а днес е повече от спомен жив.
Пр: А за мен е жизнено важно да знам колко съм жив и колко - умрял.
Пл: И тогава, и сега сме в сгъстено присъствие. Това се нарича живот в смъртта.
Муз: /който май единствен страда по жена си/ Нека гласуваме: да се разведем ли всички заедно или да дадем право на жените?
Поет: Но те измряха, изпохапани от мухите.Бог да ги прости, не бяха лоши жени.
Сократ: Тъй е, понякога се поскарвахме, но и те имат право на живот.
Мър: Само да бяха си отишли тогава, навреме, без да ни унижават и убиват.
Арх. Дур: През преизподнята мина и пак не разбра, че жената си е жена.
Мър: Стига с твоите философии. Жената си е жена. Ясно е какво й трябва.
В: Какво?
Пр: Какво, какво, дърво.
Сок: Не. Сурови дърва и вълна, за да има плетка в ръцете си и сладка лъжа.
Пл: Всичко друго, но не и свобода. Тя я обижда. Всички ние на тоя свят изглежда работехме повече за свободата си. И тя ни се отблагодари. Любов й трябва на жената.
Мър: Възвишени дърдорковци. Пари й трябват на жената.
Пр: Мноого пари.
Плотин: Ние май не сме живи, а за жените сме се завайкали. Тук как ви се струва, не ви ли харесва повече?
Пл: Вечността е по-малко скучна от жената.
Даск.: А животът – по-кратък от парите.
Пл: Нали затова се обичат с мухите. Разрешавам спора. Те са на тоя свят за малко..., колкото... колкото... да кацнат между едно лайно и сладкото на баба ми от къпини. Бог да я прости, пазеше го в килера за по-добри дни. Така се и спомина, забравила, че сладкото още стои там. И чака. А мен ме е страх, че някой ден някой негодник ще го намери и ще го хвърли на мухите... но сигурно ще има по-добри дни. Сигурно.
Тихата музика от “Стената”, която е звучала досега, се засилва. Светлина та е приглушена. Чува се гласът на рецитатора:
В ПЛЪТ И КРЪВ
ПИНК: Е, калпави вести за днеска, сладури:
Пинк е в несвяст и го няма пред вас,
а пък нас ни изпратиха без него в театъра,
та ще ви стане ясно на кой къде му е мястото.
Има ли педали скрити в тази зала?
Бързо дайте ги насам! - Насам!...
А онзи мяза на евреин!
А този е чук!
Кой пусна тук всичкия тоя боклук?
Един пуши хашиш,
на друг пъпките виж!
Да оставят на мене,
ще ви разстрелям!
Музиката утихва съвсем.
------------------------------------------------
© 2009 - 2011 Стелиян Марков, All rights reserved!