Доброто съществува

В памет на баща ми



Хераклит казва, че не можеш два пъти да се изкъпеш в една и съща река. Според негови последователи и един път не можеш.

.
Което е едно и също, ако не се гледа строго формално. Реката непрекъснато тече, всеки миг тя става друга, не можеш да я спреш и задържиш. Докато се потопиш, тя вече се е променила.



А и ти вече не си същия. Така е и с всички други неща в атомизирания свят на времето. Безсилен си да опознаеш не само това около теб,но и самия себе си, тъй като чувствата и мислите ти изтичат във времето и ти вече си друг. Можеш да разчиташ само на кратките мигове /спомени от минали животи/, с които те озарява понякога Всевишният, за да ти напомни, че го има, а и че ти си част от него. Това май се нарича небесно снизхождане, или нещо подобно.

.

Все едно. Само да не обрасте в бурените на тленните ти мисли и да си внушиш, че ти си първият дето ще умира. Стана ти малко тъпо от дебелашката шега на доктора, че до края на годината кой се спасил, спасил, останалите след това да му мислят. Беше насочена пряко към теб. Искаше да те успокои и уязви.



И тъй ,да провидиш живота си, защото "ТОЙ” никога не е „ТОЙ” е рядко явление. Случва се веднъж, дваж в живота.В най-трудните мигове - между живота и смъртта, в сънищата пълни с любов, а има и гранични моменти при които се случва по стечения на обстоятелствата. Каквото обстоятелство, примерно, може да бъде сблъсъкът на две планети. А в твоя случай тежко заболяване, което те изхвърля на произвола на съдбата, но ти дава и рядката милост да погледнеш живота си отвътре. А то е… По скоро усещане… предчувствие, че около теб, в теб и във всичко наоколо пулсират други светове, пълни със Свобода. И то такава Свобода, в която нещата се случват. Не като тук, в недовършения, грешен и недопечен свят, а ставащо в МИГА…Миг, който продължава, докато се осъществи и остане истина. Без съмнения, лъжи и уговорки. Проблемът за теб е, че докоснеш ли се до този миг, поискаш ли да го спреш,той или те заключва, за да станеш Бог или ти взема душата, за да останеш вечно мъртъв на този свят.



Не поглеждайте повече от миг - "ТАМ” - казва Екхарт - светлината не е за земляните. Но да не се отплесваме. Дотук ти го направи не като въведение, а като желание, сам да се разбереш и отърсиш от собственото си отчуждение. Да се завърнеш, може би, в отчайващо пустия свят, които мразеше, но и от който изпитваше ужасен страх, че ще избягаш .Та така, в случая нещата са съвсем прости. Най-малко поради своята невъзможност и необратимост.



Временно неразположение на твоите печални молекулоклетки. Те така си се разстройват понякога, но рядко в твоя полза и угода. Разтичват се в хаотична надпревара, разбягват се по своите галактични траектории, сякаш са се изпокарали една друга и всеки момент ще настъпи вторият голям взрив. И после няма памет. Има само Свят. И тогава ти става ясно, че ти не си съвсем "ТИ”, както той не е „ТОЙ”. Един и същ човек. Някой учен психоаналитик /психар/ би написал веднага диагнозата, но няма да е никак прав. Щото е прекалено РазУмно, за да е истина.

.
------------- ………………………… -------------------------- .

За пръв път ти намрази истински , когато баща ти умираше, а на сестрите и доктора не им пукаше. Мъчеше се, горкият, а те не искаха да му помогнат /точната дума е не можеха/, но това няма значение. И ти се научи да мразиш. А малко по-късно, когато веднъж сънува баща си, ти се научи и на друго. Но не веднага. Баща ти им прощаваше и те помоли и ти да сториш същото.



Животът на баща ти се бе стекъл като игра на надцакване. Изразът отново не е точен. Самият живот е надцакване. Баща ти бе прецакан, но не се предаваше.И както приживе, и сега в съня ,видя баща си като въплътеното ДОБРО. Не че е бил безгрешен. Но той е цялостен. В себе си. Тогава и сега. Твоят баща. За това го обичаш .Макар, че не баща ти успя да те научи на това, което искаше /времето не му е стигнало/, а собствените ти клетки. Които, при всички положения, са клетките и на баща ти.



Та когато съзря МИГА, лекарите ти казват, че в тялото ти се е загнездил отровен вирус.Непознат и неличим. На теб ти става малко тъжно, малко страшно, но и извънредно смешно от невежеството на докторите. Непознатият и неличим вирус, се оказва едно незначително отклонение от траекторията на клетъчните сателити и се наричало "Синдромът ХЕРАКЛИТ”, или за краткост „вирусът СТРЕС”. При всяко осъзнаване на невидимото Хераклит е получавал стрес. Какво остава за обикновения човек. Ала незначителните отклонения могат да станат причина за сблъсъка на Галактиките и края на Световете. Нали така. Затова сега не ти пука. Състоянието в което се намираш, ти позволява да мислиш само на клетъчно ниво. Светът не се интересува от теб и ти не се интересуваш от света. Това ще рече депресия . Дълбока, и по думите на лекарите - необратима. Само че те гледат отвън и не могат да знаят.



Само мисълта, че вирусът е нещо съвсем материално, те кара да се съпротивляваш. Един вид, за да им докажеш. На кого и какво, не знаеш. Ала го направи, за да не мислиш за смъртта. А пък и на нея какво да и мислиш. Идва и си отива без спомен. Споменът е този, който натоварва клетките с нематериално разбягване на светове. От друга страна защо да не мислиш? Нали метафизиците, какъвто се смяташ и ти, твърдят, че смъртта е спасение, нов живот. За който трябва да се подготвиш , да заслужиш, да спасиш душата си. Какво те задържа тук? Това,че всичко те предава - приятели, жени, деца, тяло - за какво? Ами, ако това ти дава сили да живееш, за да презираш?Или това е все още неосъзнатата докрай надежда, че доброто съществува, че то не е само дума, и че не е някъде другаде, извън твоя проклет живот, извън теб . Ако не го намериш тук, няма да го откриеш никъде, нашепват клетките ти . ”Пък ако го няма никъде, защо да умираме заедно с теб?” Смъртта е толкова абсурдна, колкото и раждането. И дали бе толкова отчаян,че прозря, или чрез собствените си клетковируси провидя собственото си битие като "пустота” в безкрая на„ пустото”, или поради причината,че бе една проста молекула в безкрая на нищото, те заболя за "Цялото”. И ти се СМИРИ. В един миг от дългия си призрачен живот, ти се смири . Вирусите се разбягват към чужди вселени и болките ти изчезват .Чувстваш се лек , безтелесен и щастлив. Сега разбра баща си.



Единствено душата те заболява , защото светът наоколо си бе останал същия, докато ти бе пребивавал в центъра, в самото съсредоточие на Доброто. А нервните ти клетки се радват като малки деца на бягащите вируси. Шегуват се с тях, подиграват им се и по този начин ги правят безсмислени, безвредни и безопасни. Твоите клетки те бяха научили да живееш . Да се радваш. И злото може да се победи, разбра ти с презрение, но не и с омраза. В противен случай, злото се взема на сериозно и в омразата си винаги е победител. А доброто ли? Доброто, както нашепват клетките ти , е да не мразиш никого. Дори и злото. В края на краищата То е част от „Го-лямото добро”. Така го усети ти и остана негов пленник до края на дните си, които не бяха много, но пълни с МИГОВЕ НА СМИРЕНИЕ.
.
Това навярно бе наследил от своя баща и мъртвите му клетки.