Соленият спомен за бриз

МЪЖКАТА ДУША

ВЕДНЪЖ ОБИЧА ЖЕНА.

ОСТАНАЛОТО Е ИЛЮЗИЯ.



Току що бе пристигнал в командировка в малко крайморско градче.Остави багажа си в хотела, пи кафе и реши да се разходи.Някога,много отдавна,бе идвал тук,а сега му се струваше толкова познато, като че ли това отдавна- бе вчера.


Беше късна есен. Тесните калдаръмени улички още носеха уханието на горещи тела и сластни помисли. Сега нямаше никой. Дори и местните сякаш се бяха изселили.Това усили у него предчувствието,
че нещо ще се случи .Тръгна към морето ,за да забрави и да се отдалечи от това чувство ..То обаче го облъхна със съвсем конкретен спомен. Самотен ,далечен и мамещ.Соленият спомен за бриз и любов.
Съблече се и реши да поплува в студенота вода И той не знаеше точно защо. От начало го сряза, но той заплува и скоро се почувства като онова дете от спомена-щастливо и малко тъжно,но душата му се къпе в непознато чувство,което не може да назове, ала иска да продъл- жи вечно.



Над него се спускат с оглушителен писък чайки и гларуси, кълват главата му,изпиват очите му а той плува ли плува,все по-навътре и по-навътре в морето и…себе си….И колкото по-сам , толкова по-щастлив е…Не знае дали не се е удавил….



Тогава наистина я обичаше!...Без да я има непременно,дори без да я желае/последното не е вярно,но се страхуаше/, Той я притежаваше вътре в себе си и отвъд времето. Та нали затова издържа в скодоумното училище, в сктобойната на казармата, а и после в тая проклета система,наречена комунизъм и не се самоуби. Тя бе единственото нещо, което му даваше упованието да живее и да се бори.



Тя беше въплатената СВОБОДА,Нещото без което не можеше да съществува. Разбира се,че свободата винаги струва скъпо.Сега му светва за много неща, които се случиха по късно.

И ето как днес ненадейно,мъчителни и сладостни, тия чувства го нападат отново.Те са неговия гръбнак върху който израстна, а спомена единствено може да го изкриви или прекърши. .Детайлите,на които не обръщаше внимание някога сега са най-важни.



Всеки въстановен жест/ нехайството, с което отхвърля блестящо кестенявата си коса,начина по който изтегля примерено ходилото си навън и изпъва глезена си под ъгъл-точния ъгъл/, може да накара всеки мъж да я мечтае. И те наистина се обръщат след нея /в онова забравено от бога градче- твоя град/,събличат я с мазни погледи и мърсуват..Дори и махат с глава за поздрав, а тя им отвръща ,сякаш ги е познавала преди теб и винаги.И в същото време тя си остава някак далечна,недостижима,което съзнава съвсем ясно и намигвайки ги предизвиква: „Хайде нещастници ,вземете ме,купете ме, или ме любете…,Но вие не можете защото сте никой.”



И всичко това можеше да се случи навсякъде, не само в онова/не знаезащо /омразно градче,където Богинята можеше да стъпче всеки като буболечка .А и тук,наблизо,по напечената плажна ивица,с момчетиите ,които събираше след себе си като опашка. И най-вече загорелите спасители и сладоледажии: Айс крем бите! Чоколаде найс!... Марожена, молим!.............



Беше и приятно.Усещаше го. Не се питаше защо? Порочната девсвеност,която лъхаше от нея се разнасяше от соления морски бриз.



Ти стоеше в страни или покорно вървеше до нея и наблюдаваше с горчиво чувство и свито сърце,но и с някакво перверзно сладострастие,че току що разцъфналото и тяло е на всички и само твое.Знаеше всичко за любовта и упоението от нея,а те караше да я учиш. Тия малки номерца,на малките мръсници. Нима можеш да знаеш,ако не си родената любов.Жаждата за близост и допира на две млади и гладни ръце. Това ли наричат щастие?



Спускайки се по бръснача на спомена,ти знаеш, че не ще преоткриеш нищо особено,нищо ново и в един последващ миг ще бъдеш по-течен от водата и малко по-добър от всеки убиец.Или самоубиец?
Гълтайки солидно количество солена вода,ти разбираш,че се давиш и със сетни сили се добираш до брега.Влизаш премръзнал в първото кафене и поръчваш водка след водка.Трябва да се стоплиш, осъзнаеш и дойдеш на себе си. Отначало тялото ти се отпуска,започва да те слуша и те обхваща спокойствие.Пълно и завършено,като на морското дъно.. После,с всяка водка ,съзнанието ти се отделя от нирваната на твоето тяло»-АЗ», и спомените заживяват свой собствен живот.



Всъщност ,знае ли човек,дали живее или само си спомня.Таака е и в този час.Отровата на безвремието в едно пусто кафене,на брега на някакво още по пусто градче, те доближава до теб самия.»Хетероними»- колко души живеят в един мъж? Много, казва Песоа,но трябва да избереш една ,или поне да не ги

съвместяваш.Знаеш ефемерността на илюзиите и тъкмо това те кара да продължаваш безцелното пътуване.

Животът няма смисъл-това го твърди другият хетероним-Суареш,освен един.Един единствен.МИГ. Мигът на влюбването и смъртта.



Бледо розовата светлина на изгарящото слънце,милионите звезди плуващи по гребена на вълните и така бързо изгасващи, превръщайки се в пламък,те топят,направо ще повярваш,че те няма.И на Суареш.Това ли беше първия миг,или може би в градината с прасковите?Градината на баба ти.,където за пръв път докосна ръката и.Без да искаш.И се извини.Помниш нацъфтялите в розово луди за живот праскови.Тя откъсна един цвят и ти го подаде.Не каза нищо.Само леко се усмихна.



Амии… да! Сети се.Пияните рибари наоколо бяха пожелали да им пуснат онова същото парче «Апалакти ано семо…Апалакти ка…» същото,което се чуваше някъде в далечината в градината на баба,а и после тук по всички кръчми по морето.То те преследваше и обсебваше,докато го заобича.



Защо се захвана с всичко това? Спираш да пиеш.Плащаш си и се прибираш в хотела.Полупиян, премръзнал и уморен се надяваш да заспиш бързо.Взимаш горещ душ и се хвърляш в леглото.Чаршафите ухаят на саапун «Чайка».Складът на баща и беше на таванът на тяхният блок в Москва.Баща и бе търговец на сапун и прах за пране.Целият таван миришеше на «Чайка и прах».



Тя те водеше на кино,на театър и на други развлечения,ала веднъж те заведе на този таван.Наричаше го «Арбатская сука».Там тя ти разказваше с подробности,пред които бледнееше и Кама сугра,как го правили ,изчаквайки се или групово с нейните приятели и приятелки.Нослето и се вирва,а погледа и сочи-ей онова легло със скъсан дюшек/без одиало и чаршафи/ и леко те побутва с върх а на пръстчетата си.Ти знаеш,че те пробва и че лъже,лъже като циганка,но нали Ти си играчката с която може да си направи удоволствието да я поизмъчва.А нямяше нищо перверзно в нея.Беше чиста.Най-вероятно я е било яд на самата себе си и това я е превръщало в садист /спрямо теб, разбира се/.При всичките си напъни да те съблазни и унижи,ти оставаше непреклонен глупак.Заради нея.Защото знаеше,че и тя не ще стигне до край в самоунищожението си.А и мислите ти бяха далече и я виждаше как досущ прилича на прасковите от отсрещната градина на баба ти-с мъхчето по тях и бледата червенина. После нещо се обръща в теб ето я - малко преди да узрее …и сега е мигът …,и е толкова стипчиво сладка, и как гаврошовски сладко лъже, от страх и желание да я натиснеш и схрускаш/ каква дума/,а тя ще се изплъзне като рибка изпод потните ти ръце.



Когато се върнете долу ще каже,че не е гладна,ще облегне брадичка на дланта си и ще те гледа съсредоточено неприязненно , с крайчеца на жълтото на котешките си очи.Тогава ти мислеше,че тя те мрази а май че и сега си на същото мнение.Мразеше те защото твоята представа беше повече от любов,а тази девойка от плът и кръв,оставаше самотна в своето тяло завързано в тайна.



За Бога,какво ли би искал да си изясниш? Това което не се случи е задоволявало и двама ви, затова защото,никой не би прекрачил отвъд,за да не убиете онова,което ви е давало сили да се измъчвате.Морският бриз,напечения плаж,лунното езеро в звездното градче,градината с прасковите,нима не са по истинската част от вас?



Сграбчи я непохватно,само веднъж,когато моментът бешен ай-малко подходящ. Тя се разкрещя и писъците и заглушиха тракащите релси на метрото.Докато тя се бранеше и дращеше лицето ти с нокти,пубертетските ти пъпки се напълниха с гной, избухнаха и опръскаха прозореца на метро-влакчето,в който се оглеждаше.Там се видя като изнасилвач,такъв, какъвто ти се искаше да бъдеш. Бе избрал реалността,но тя се оказа по-илюзорна от волята ти.



Твоята любов те изнасилваше на дървената скамейка на едно от вагончетата в ритмично поклащащото се метро, а един пияница повръщаше в пазвата си и между всеки напън псуваше комунистите и сухия режим.



Това е.Сега си тук.Но как да съвместиш тогава и сега,спомена за тази жена полудете с нейните ухания,неподражаеми жестове и мании от забравата и промеждутъците на спомени,които наричаме живот.
Няколко седмици след като се прибра от Москва,получи писмо от нейните родители, че Ира се е самоубила.В този момент ако бяха те ударили с чук по главата едва ли щеше да изпиташ по-голяма болка. Не ти съобщаваха никакви подробности. Тънеше в догатки и се обвиняваше, докато сега осъзна,че това не е имало нищо общко с теб.Ти бе преувеличил ролята си.За руснака смъртта не е нещо толкова драматично,както е при нас.Щом сама го е пожелала значи така е трябвало. За теб остава въпросът защо? И ето че ти едва сега намираш отговора.И за пръв път си убуден,че е един-единствен. И той е: .Има хора,като Ира,които обичат живота много повече от смъртта.Ала светът не е честен към тях. Светът е бездушен и хич не му пука за чувствата на хората.Както и ние по еденично почти през целия си живот нехаем за чувствата на другугия.

На другия ден отиде до службата, където беше командирован, извини се на колегите, като им каза,че си болен/беше истина/ и си тръгна обратно. Разказа на жена си,как почти се беше удавил, как гларусите са изкълвали очите ти, разказа и всичко честно /спомена с вкус на бриз/. Тя ти каза, че те разбира, че те обича,и че ще подаде молба за развод.

Разведохте се по взаимно съгласие