Апостоле!?!

Боли,все повече боли
------------------------------------

Катил ли си или свободен в ДУХАМ?

Кое те накара да освобождаваш този страхлив

и предателски народ?Късно го осъзнаваш!!!!

Ала свещен оставаш.

Мечтателите са спасявали света,

макар и в посока не винаги правилна.


Чуй какво ще ти кажем Ние "долните"гниди:

Знаем,че ни чуваш и ни се надсмиваш.И все пак:

Всички те обичат,но след като се

пресели ТАМ и стана мит.А тези,

които искаше да спасиш тайно те

мразят,защото не успяха да станат

като теб-герои.Сега са още повече на

тази земя,която не успяхте да спасите

нито ТИ,нито Христос.Вие сте надеждата

за един по-добър свят.Ала Светът си

остава същия,дори по лош.Не на вас

се сърдим/напротив без вас и до днес да

сме роби/а на грешните люде,създадени

"по образ и подобие" Да ме прости Господ,

но все ми се струва,че се е пошегувал с нас грешните си

създания.После е съжалил ,но е било късно

Създателят е ,предполагал как боли-тук на земята.

А теб Апостоле Боли ли те там в небесата?

Боли,но не като тук на земята.

А ти искаше да те боли,да те боли душата

за да забравиш болката на месата

и се възкачиш в свободата.

Свят си,че за нея даде живота си,

а не за тези лицемери наоколо ,който се

чудят/и до днес/ как да се отърват от такива като

теб-свободни,дищащи и живи.Вечни!



С.М.Аврелиев

Носталгия в импресия и стихЕНИК – НОСТАЛГИЯ В ИМПРЕСИЯ И СТИХ Кънчо Кънев, Тодор Билчев Разхождам се по тихите улици.Съзирам очи в пукнатините на всяко едно дърво и стена. Вдишвайки поемам топлината на измръзнало врабче, скрито в белотата.Сякаш единствената топлина в снежния двор е скрита в гърнето. Кога ли баба го е сложила там? Топлия му цвят топи падащите снежинки и дава силици на врабчето. Лондон тревожно лае на двора, навярно усеща какво ще се случи с веселия и угоен Гошо. Грухти си той нежно в кочинката и чака с нетърпение поредната порция бъркано-поднесено от зачервените димящи ръце на баба. Шумотевица е в къщи. Водата ври в котела. Греяната ракия в джезвето вече се мъдри до измитите съдове на масата. Всички са с приповдигнато настроение. Дядо, суетейки се по двора, тръгва да събира приятели, все здрави червендалести мъже. Като едното нищо ще заколят Гошо! Залисан в игрите по двора ще чувам ли гласът му?Жал ми е за него.Проблясва ми мисълта да отворя вратичката и го пусна да избяга. Всичко е бяло. Къде е врабчето?Само стъпките по снега ми напомнят за нещо отминало.Къде е ореха?Къде са двете ароматни дюли?Мушмолата,смокинята?Къде е наи-бързата шейна –измайсторена с толкова любов от дядо?Къде са ските - направени от счупената бъчва?Татко ще се радва ли с приятели на новото люпило гълъби? Искам да напълня с дърва печката и да забумти в стаята.Искам с братовчеда да чертаем бъдещето по цели нощи.Нека баба се кара,че не гасим лампата. Колко зачервени са кюнците.Неизброими са пакостите ни. Баба все ни гълчи.Ще преметем в събота двора и тя доволна –няма да ни наковлади.Неуморими са стрелките на стария будилник.Силните юнаци от ковьорчето на стената не спират подетото хоро.Едва се държат калпаците на главите им.Баба ги е везала бод по бод през дългите и мистични зимни нощи.Търсила е в тях своя бъдещ годеник... Ухае на дюли и чубрица.Сенки от мъждукащата лампа рисуват приказни картини по гредите на тавана.Смели момци се бият безмилостно с кръвожадни дракони.Дядо пак е замотал около пръстите си носни кърпи и на стената оживява приказен театър. Неуморими са двете борещи се момчета. Кога ще отидем в баба Мария да ми отсипе в малката стъклена чинийка сладко от кайсии? Дребната и фигурка като на невестулка се совваше през дупката зад черджето и връщайки се стискаше скъпоценния буркан с кехлибареното вълшебство. Как блести сребърната лъжичка между пръстите и. Така светят само играчките по елхите. Пуканките са големи и бели.Сгушен дряна чака зад вратата. Дали суровачката ми ще е най-маисторски стъкмена? ... Дано пак не забравя думичките като суровакам. Лаят на моите верни другари, Лондон и Рита ме измъкват от унеса...май,че иде КОЛЕДА. Телефонен звън Баба си е отишла! Загубих човек, събрал цялата обич на вселената и кротко ми я поднесъл с детските приказки, нежни поучения. молитвите, току-що издоеното мляко от кравата и мистичните привечери край лятното огнище. Гласът и се смесваше с хора на щурците и закъснялото обаждане на самотни птици, с къкрещата гозба и нежния аромат на подправките сложени в нея. Пукаха горящи съчки събрани от мен и искрите се събираха в общ танц със светулките. Галех с поглед тези светулки, без да съм подозирал, че съм търсил близко общение с Божественото. Пламъчетата лизваха заоблените ръбове на старата тенджера, почти докосваха капачето - този верен страж на чудото къкрещо под нея. Бабината гозба, бабината обич! Какво може да добави човек? Баба се роди отново, този път завинаги! Кънчо Кънев Хага, 08 август 2003 …..Полъхва вечерника ,събрал в себе си аромата на всичко от бабината градина. Сливат се мириса на дъхава чубрица и прясно окосена люцерина. Закачливо клонче си играе с бялата книжна лодка-тръгнала- незнайно къде. Дали ще я срещна отново,дали ще ми върне топлината на бабините длани?Дали ще се докосне до мечтите ми? Слънцето цял ден се е смяло на всичките ми лудории.Баба е събирала радостните му сълзи в краищата на очите си. Протягам погледа си, вземам една сълза-съчетала в себе си всичко. Пълно е в душата ми. Вибрира радоста и се посипва навсякъде. Ще ми прости ли лястовичката която днес милвах с бабината обич,.,.пуснах я да лети,.,сега чертае динамиката на живота ми........ Едно недосегаемо чувство броди в безмерите на моята душа. Не търся причината. Нека тази неопределеност ме терзае като недокосната тайна. Дали съм тръгнал към храма-незнаейки сам това? Нима всичко не е бягство от самотата? Търси причината за твоето място в този свят. Не си отговаряй категорично. Търси верния отговор, но не го намирай. Броди неуморно в дълбините на твоето аз. Това –може би е начина да намериш отново сили за пътя – предопределен за теб. СЕЛСКА ПРЕДКОЛЕДНА ПРИКАЗКА Разхождам се по тихите улици. А на всяко едно дърво и стена във пукнатините съзирам очи. Тъй започва селската ми приказка. И, вдишвайки, поемам топлината, единствената във снежния ни двор, на зъзнещо врабче, сред белотата, на гърнето скрита в малкия отвор. Кога ли баба там го е стъкмила? Топлият му цвят снежинките топи, валящи от небето с нежна сила, даващ на врабчето нови силици. На двора Лондон лае разтревожен. Усеща как над Гошко зло витае. А в кочинакта той грухти спокоен, към неизбежната съдба нехаен. Вкъщи е голяма шумотевица. Ври вода в котела невъздържано. В джезве ракия грей, вино - в бъклица. Всички мислят си за нещо пържено. А дядо тръгва, шавайки по двора, да събира червендалести мъже. Те като нищо Гошко ще заколят. Ще чуе ли гласа му малкото дете?!... Скърбя. Ще му отворя да избяга. Тази мисъл във главата ми блести. Тъга безмилостна душата стяга. А Гошко все така грухти ли, грухти… Всичко е бяло. Къде е врабчето? Само стъпки по снега ми напомнят за нещо минало, нещо, което със умиление все ще си спомням. Где е орехът, дюлята ухайна? Къде са мушмулата, смокинята? И къде е тя, най-бързата шейна, с любов такваз от дядо майсторена? Къде са ските ми от бъчва стара? А на новото люпило гълъби ще се радва татко ми, или кара? Неизброими са пакостите ни. Искам да напълня с дърва печката. Огънят във стаята да забумти. Искам да чертаем със братовчеда бъдещето ни във звездните нощи/. Че свети лампа, баба да се кара. Че колко кюнците са зачервени. Пакостите ни приема, старата, независимо, отново, че гълчи. В събота ний двора ще го изметем. Тя, доволна, няма да ни ковлади. В игри с братовчеда ще се унесем. Не спират да цъкат старите стрелки. Юнаци от ковьора на стената не спират подетото вече хоро. Едва стои калпакът на главата. Извезала ги баба бод подир бод. Годеника си е търсила във тях. Сенките от лампата мъждукаща образи вълшебни рисуват сред прах. Ухае на дюли и на чубрица. С дракони смели момци се сражават. Дядо пак на пръстите си е увил кърпи и на стената оживява театър приказен, скуката убил. Кога ще идем у баба Мария, да ми отсипе в малката чинийка, която после сръчно ще измие, най-вълшебното сладко от кайсии? Сякаш невестулка, с фигура дребна, зад черджето през дупката се совва и, връщайки се, стискаше буркана със жълто-кехлибарено вълшебство. В пръстите й как лъжичката блести! Тъй свети само звезда на елхата. Пуканките са големи и бели. А, сгушен, дрянът чака зад вратата. А дали, а дали сурвачката ми най-майсторски ще бъде тя стъкмена? Дано пак не забравя мойте думи, сурвакайки във вечер вледенена. Моите другари Лондон и Рита ме измъкват с лая си от унеса. Вятърът в снега стъпките замита. И на село КОЛЕДА е, май, дошла!... С Б А Б А З А В И Н А Г И Телефонен звън.!...Баба си е отишла!.. Жена загубих, събрала обичта вселенска и на мене я поднесла с детски приказки и поучения, с молитви, с мляко, прясно издоено, с вечери мистични край огнището. Гласът й с хора на щурци споен е. И на птиците самотни песните. С гозба къкреща и нежен аромат на подправките, сложени във нея. Съчките пукаха, от мен събрани. Със светулките в танц искрите греят. Със нежен поглед галех светулките, не подозиращ, че тогаз съм търсил общението с Бога сред искрите – това, отдавна дето съм изгубил. Обли ръбове на тенджера стара блещукащите пламъци облизват. Капака лизват и онази пара - под тях от чудо къкрещо излезли. Бабината гозба! С нейната любов! Какво ли тука може да добавим? Баба се роди завинаги!!! Отново!!! Не! Няма никога да я забравим!!!... НОСТАЛГИЧНА ДУША Полъхва топлият, нежен вечерник, аромата на всичко в себе си сбрал от градината на бабиния делник. И таен, невидим край нас отшумял. Мирис на дъхава чубрица, слял се на прясно косено люцерна с дъха. А закачливо клонче си играе с книжна лодка, за никъде тръгнала. Дали отново ще се срещна с нея? На баба да ми върне топлината. С мечтите си в простора да се рея. На баба вечер да заспя в полата. Цял ден се е смяло слънцето с мене. С всичките мои лудории, бели/. А баба до мене сладичко дреме, събрала сълзите му в свойте очи. Погледа си протягам, вземам сълза. От слънце, радост и очи на баба. Цяла пълна е душата ми сега. Навред се сипе, вибрира радостта. Лястовичката дали ще ми прости, днес коя помилвах с обич бабина? И която волно пуснах да лети, живота ми да очертай в чужбина. Недосегаемо чувство броди в мен, във безмерите на моята душа. Причината не търся днес, в този ден. Нека с тази тайна стигна Вечността. Към Храма ли вървя, не знаещ това? Или пък бягам аз от самотата? За мястото в света търси причина. Категорично не отговаряй с “ДА”! Отговор търси, но не го намирай. Броди неуморно във твоето “Аз”. Навярно туй е начин да намериш сили за твоя път отново...Без компас!... Тодор БИЛЧЕВ Обретеник - Русе, 22 февруари 2018 г. ЕНИК – НОСТАЛГИЯ В ИМПРЕСИЯ И СТИХ Кънчо Кънев, Тодор Билчев Разхождам се по тихите улици.Съзирам очи в пукнатините на всяко едно дърво и стена. Вдишвайки поемам топлината на измръзнало врабче, скрито в белотата.Сякаш единствената топлина в снежния двор е скрита в гърнето. Кога ли баба го е сложила там? Топлия му цвят топи падащите снежинки и дава силици на врабчето. Лондон тревожно лае на двора, навярно усеща какво ще се случи с веселия и угоен Гошо. Грухти си той нежно в кочинката и чака с нетърпение поредната порция бъркано-поднесено от зачервените димящи ръце на баба. Шумотевица е в къщи. Водата ври в котела. Греяната ракия в джезвето вече се мъдри до измитите съдове на масата. Всички са с приповдигнато настроение. Дядо, суетейки се по двора, тръгва да събира приятели, все здрави червендалести мъже. Като едното нищо ще заколят Гошо! Залисан в игрите по двора ще чувам ли гласът му?Жал ми е за него.Проблясва ми мисълта да отворя вратичката и го пусна да избяга. Всичко е бяло. Къде е врабчето?Само стъпките по снега ми напомнят за нещо отминало.Къде е ореха?Къде са двете ароматни дюли?Мушмолата,смокинята?Къде е наи-бързата шейна –измайсторена с толкова любов от дядо?Къде са ските - направени от счупената бъчва?Татко ще се радва ли с приятели на новото люпило гълъби? Искам да напълня с дърва печката и да забумти в стаята.Искам с братовчеда да чертаем бъдещето по цели нощи.Нека баба се кара,че не гасим лампата. Колко зачервени са кюнците.Неизброими са пакостите ни. Баба все ни гълчи.Ще преметем в събота двора и тя доволна –няма да ни наковлади.Неуморими са стрелките на стария будилник.Силните юнаци от ковьорчето на стената не спират подетото хоро.Едва се държат калпаците на главите им.Баба ги е везала бод по бод през дългите и мистични зимни нощи.Търсила е в тях своя бъдещ годеник... Ухае на дюли и чубрица.Сенки от мъждукащата лампа рисуват приказни картини по гредите на тавана.Смели момци се бият безмилостно с кръвожадни дракони.Дядо пак е замотал около пръстите си носни кърпи и на стената оживява приказен театър. Неуморими са двете борещи се момчета. Кога ще отидем в баба Мария да ми отсипе в малката стъклена чинийка сладко от кайсии? Дребната и фигурка като на невестулка се совваше през дупката зад черджето и връщайки се стискаше скъпоценния буркан с кехлибареното вълшебство. Как блести сребърната лъжичка между пръстите и. Така светят само играчките по елхите. Пуканките са големи и бели.Сгушен дряна чака зад вратата. Дали суровачката ми ще е най-маисторски стъкмена? ... Дано пак не забравя думичките като суровакам. Лаят на моите верни другари, Лондон и Рита ме измъкват от унеса...май,че иде КОЛЕДА. Телефонен звън Баба си е отишла! Загубих човек, събрал цялата обич на вселената и кротко ми я поднесъл с детските приказки, нежни поучения. молитвите, току-що издоеното мляко от кравата и мистичните привечери край лятното огнище. Гласът и се смесваше с хора на щурците и закъснялото обаждане на самотни птици, с къкрещата гозба и нежния аромат на подправките сложени в нея. Пукаха горящи съчки събрани от мен и искрите се събираха в общ танц със светулките. Галех с поглед тези светулки, без да съм подозирал, че съм търсил близко общение с Божественото. Пламъчетата лизваха заоблените ръбове на старата тенджера, почти докосваха капачето - този верен страж на чудото къкрещо под нея. Бабината гозба, бабината обич! Какво може да добави човек? Баба се роди отново, този път завинаги! Кънчо Кънев Хага, 08 август 2003 …..Полъхва вечерника ,събрал в себе си аромата на всичко от бабината градина. Сливат се мириса на дъхава чубрица и прясно окосена люцерина. Закачливо клонче си играе с бялата книжна лодка-тръгнала- незнайно къде. Дали ще я срещна отново,дали ще ми върне топлината на бабините длани?Дали ще се докосне до мечтите ми? Слънцето цял ден се е смяло на всичките ми лудории.Баба е събирала радостните му сълзи в краищата на очите си. Протягам погледа си, вземам една сълза-съчетала в себе си всичко. Пълно е в душата ми. Вибрира радоста и се посипва навсякъде. Ще ми прости ли лястовичката която днес милвах с бабината обич,.,.пуснах я да лети,.,сега чертае динамиката на живота ми........ Едно недосегаемо чувство броди в безмерите на моята душа. Не търся причината. Нека тази неопределеност ме терзае като недокосната тайна. Дали съм тръгнал към храма-незнаейки сам това? Нима всичко не е бягство от самотата? Търси причината за твоето място в този свят. Не си отговаряй категорично. Търси верния отговор, но не го намирай. Броди неуморно в дълбините на твоето аз. Това –може би е начина да намериш отново сили за пътя – предопределен за теб. СЕЛСКА ПРЕДКОЛЕДНА ПРИКАЗКА Разхождам се по тихите улици. А на всяко едно дърво и стена във пукнатините съзирам очи. Тъй започва селската ми приказка. И, вдишвайки, поемам топлината, единствената във снежния ни двор, на зъзнещо врабче, сред белотата, на гърнето скрита в малкия отвор. Кога ли баба там го е стъкмила? Топлият му цвят снежинките топи, валящи от небето с нежна сила, даващ на врабчето нови силици. На двора Лондон лае разтревожен. Усеща как над Гошко зло витае. А в кочинакта той грухти спокоен, към неизбежната съдба нехаен. Вкъщи е голяма шумотевица. Ври вода в котела невъздържано. В джезве ракия грей, вино - в бъклица. Всички мислят си за нещо пържено. А дядо тръгва, шавайки по двора, да събира червендалести мъже. Те като нищо Гошко ще заколят. Ще чуе ли гласа му малкото дете?!... Скърбя. Ще му отворя да избяга. Тази мисъл във главата ми блести. Тъга безмилостна душата стяга. А Гошко все така грухти ли, грухти… Всичко е бяло. Къде е врабчето? Само стъпки по снега ми напомнят за нещо минало, нещо, което със умиление все ще си спомням. Где е орехът, дюлята ухайна? Къде са мушмулата, смокинята? И къде е тя, най-бързата шейна, с любов такваз от дядо майсторена? Къде са ските ми от бъчва стара? А на новото люпило гълъби ще се радва татко ми, или кара? Неизброими са пакостите ни. Искам да напълня с дърва печката. Огънят във стаята да забумти. Искам да чертаем със братовчеда бъдещето ни във звездните нощи/. Че свети лампа, баба да се кара. Че колко кюнците са зачервени. Пакостите ни приема, старата, независимо, отново, че гълчи. В събота ний двора ще го изметем. Тя, доволна, няма да ни ковлади. В игри с братовчеда ще се унесем. Не спират да цъкат старите стрелки. Юнаци от ковьора на стената не спират подетото вече хоро. Едва стои калпакът на главата. Извезала ги баба бод подир бод. Годеника си е търсила във тях. Сенките от лампата мъждукаща образи вълшебни рисуват сред прах. Ухае на дюли и на чубрица. С дракони смели момци се сражават. Дядо пак на пръстите си е увил кърпи и на стената оживява театър приказен, скуката убил. Кога ще идем у баба Мария, да ми отсипе в малката чинийка, която после сръчно ще измие, най-вълшебното сладко от кайсии? Сякаш невестулка, с фигура дребна, зад черджето през дупката се совва и, връщайки се, стискаше буркана със жълто-кехлибарено вълшебство. В пръстите й как лъжичката блести! Тъй свети само звезда на елхата. Пуканките са големи и бели. А, сгушен, дрянът чака зад вратата. А дали, а дали сурвачката ми най-майсторски ще бъде тя стъкмена? Дано пак не забравя мойте думи, сурвакайки във вечер вледенена. Моите другари Лондон и Рита ме измъкват с лая си от унеса. Вятърът в снега стъпките замита. И на село КОЛЕДА е, май, дошла!... С Б А Б А З А В И Н А Г И Телефонен звън.!...Баба си е отишла!.. Жена загубих, събрала обичта вселенска и на мене я поднесла с детски приказки и поучения, с молитви, с мляко, прясно издоено, с вечери мистични край огнището. Гласът й с хора на щурци споен е. И на птиците самотни песните. С гозба къкреща и нежен аромат на подправките, сложени във нея. Съчките пукаха, от мен събрани. Със светулките в танц искрите греят. Със нежен поглед галех светулките, не подозиращ, че тогаз съм търсил общението с Бога сред искрите – това, отдавна дето съм изгубил. Обли ръбове на тенджера стара блещукащите пламъци облизват. Капака лизват и онази пара - под тях от чудо къкрещо излезли. Бабината гозба! С нейната любов! Какво ли тука може да добавим? Баба се роди завинаги!!! Отново!!! Не! Няма никога да я забравим!!!... НОСТАЛГИЧНА ДУША Полъхва топлият, нежен вечерник, аромата на всичко в себе си сбрал от градината на бабиния делник. И таен, невидим край нас отшумял. Мирис на дъхава чубрица, слял се на прясно косено люцерна с дъха. А закачливо клонче си играе с книжна лодка, за никъде тръгнала. Дали отново ще се срещна с нея? На баба да ми върне топлината. С мечтите си в простора да се рея. На баба вечер да заспя в полата. Цял ден се е смяло слънцето с мене. С всичките мои лудории, бели/. А баба до мене сладичко дреме, събрала сълзите му в свойте очи. Погледа си протягам, вземам сълза. От слънце, радост и очи на баба. Цяла пълна е душата ми сега. Навред се сипе, вибрира радостта. Лястовичката дали ще ми прости, днес коя помилвах с обич бабина? И която волно пуснах да лети, живота ми да очертай в чужбина. Недосегаемо чувство броди в мен, във безмерите на моята душа. Причината не търся днес, в този ден. Нека с тази тайна стигна Вечността. Към Храма ли вървя, не знаещ това? Или пък бягам аз от самотата? За мястото в света търси причина. Категорично не отговаряй с “ДА”! Отговор търси, но не го намирай. Броди неуморно във твоето “Аз”. Навярно туй е начин да намериш сили за твоя път отново...Без компас!... Тодор БИЛЧЕВ Обретеник - Русе, 22 февруари 2018 г. ЕНИК – НОСТАЛГИЯ В ИМПРЕСИЯ И СТИХ Кънчо Кънев, Тодор Билчев Разхождам се по тихите улици.Съзирам очи в пукнатините на всяко едно дърво и стена. Вдишвайки поемам топлината на измръзнало врабче, скрито в белотата.Сякаш единствената топлина в снежния двор е скрита в гърнето. Кога ли баба го е сложила там? Топлия му цвят топи падащите снежинки и дава силици на врабчето. Лондон тревожно лае на двора, навярно усеща какво ще се случи с веселия и угоен Гошо. Грухти си той нежно в кочинката и чака с нетърпение поредната порция бъркано-поднесено от зачервените димящи ръце на баба. Шумотевица е в къщи. Водата ври в котела. Греяната ракия в джезвето вече се мъдри до измитите съдове на масата. Всички са с приповдигнато настроение. Дядо, суетейки се по двора, тръгва да събира приятели, все здрави червендалести мъже. Като едното нищо ще заколят Гошо! Залисан в игрите по двора ще чувам ли гласът му?Жал ми е за него.Проблясва ми мисълта да отворя вратичката и го пусна да избяга. Всичко е бяло. Къде е врабчето?Само стъпките по снега ми напомнят за нещо отминало.Къде е ореха?Къде са двете ароматни дюли?Мушмолата,смокинята?Къде е наи-бързата шейна –измайсторена с толкова любов от дядо?Къде са ските - направени от счупената бъчва?Татко ще се радва ли с приятели на новото люпило гълъби? Искам да напълня с дърва печката и да забумти в стаята.Искам с братовчеда да чертаем бъдещето по цели нощи.Нека баба се кара,че не гасим лампата. Колко зачервени са кюнците.Неизброими са пакостите ни. Баба все ни гълчи.Ще преметем в събота двора и тя доволна –няма да ни наковлади.Неуморими са стрелките на стария будилник.Силните юнаци от ковьорчето на стената не спират подетото хоро.Едва се държат калпаците на главите им.Баба ги е везала бод по бод през дългите и мистични зимни нощи.Търсила е в тях своя бъдещ годеник... Ухае на дюли и чубрица.Сенки от мъждукащата лампа рисуват приказни картини по гредите на тавана.Смели момци се бият безмилостно с кръвожадни дракони.Дядо пак е замотал около пръстите си носни кърпи и на стената оживява приказен театър. Неуморими са двете борещи се момчета. Кога ще отидем в баба Мария да ми отсипе в малката стъклена чинийка сладко от кайсии? Дребната и фигурка като на невестулка се совваше през дупката зад черджето и връщайки се стискаше скъпоценния буркан с кехлибареното вълшебство. Как блести сребърната лъжичка между пръстите и. Така светят само играчките по елхите. Пуканките са големи и бели.Сгушен дряна чака зад вратата. Дали суровачката ми ще е най-маисторски стъкмена? ... Дано пак не забравя думичките като суровакам. Лаят на моите верни другари, Лондон и Рита ме измъкват от унеса...май,че иде КОЛЕДА. Телефонен звън Баба си е отишла! Загубих човек, събрал цялата обич на вселената и кротко ми я поднесъл с детските приказки, нежни поучения. молитвите, току-що издоеното мляко от кравата и мистичните привечери край лятното огнище. Гласът и се смесваше с хора на щурците и закъснялото обаждане на самотни птици, с къкрещата гозба и нежния аромат на подправките сложени в нея. Пукаха горящи съчки събрани от мен и искрите се събираха в общ танц със светулките. Галех с поглед тези светулки, без да съм подозирал, че съм търсил близко общение с Божественото. Пламъчетата лизваха заоблените ръбове на старата тенджера, почти докосваха капачето - този верен страж на чудото къкрещо под нея. Бабината гозба, бабината обич! Какво може да добави човек? Баба се роди отново, този път завинаги! Кънчо Кънев Хага, 08 август 2003 …..Полъхва вечерника ,събрал в себе си аромата на всичко от бабината градина. Сливат се мириса на дъхава чубрица и прясно окосена люцерина. Закачливо клонче си играе с бялата книжна лодка-тръгнала- незнайно къде. Дали ще я срещна отново,дали ще ми върне топлината на бабините длани?Дали ще се докосне до мечтите ми? Слънцето цял ден се е смяло на всичките ми лудории.Баба е събирала радостните му сълзи в краищата на очите си. Протягам погледа си, вземам една сълза-съчетала в себе си всичко. Пълно е в душата ми. Вибрира радоста и се посипва навсякъде. Ще ми прости ли лястовичката която днес милвах с бабината обич,.,.пуснах я да лети,.,сега чертае динамиката на живота ми........ Едно недосегаемо чувство броди в безмерите на моята душа. Не търся причината. Нека тази неопределеност ме терзае като недокосната тайна. Дали съм тръгнал към храма-незнаейки сам това? Нима всичко не е бягство от самотата? Търси причината за твоето място в този свят. Не си отговаряй категорично. Търси верния отговор, но не го намирай. Броди неуморно в дълбините на твоето аз. Това –може би е начина да намериш отново сили за пътя – предопределен за теб. СЕЛСКА ПРЕДКОЛЕДНА ПРИКАЗКА Разхождам се по тихите улици. А на всяко едно дърво и стена във пукнатините съзирам очи. Тъй започва селската ми приказка. И, вдишвайки, поемам топлината, единствената във снежния ни двор, на зъзнещо врабче, сред белотата, на гърнето скрита в малкия отвор. Кога ли баба там го е стъкмила? Топлият му цвят снежинките топи, валящи от небето с нежна сила, даващ на врабчето нови силици. На двора Лондон лае разтревожен. Усеща как над Гошко зло витае. А в кочинакта той грухти спокоен, към неизбежната съдба нехаен. Вкъщи е голяма шумотевица. Ври вода в котела невъздържано. В джезве ракия грей, вино - в бъклица. Всички мислят си за нещо пържено. А дядо тръгва, шавайки по двора, да събира червендалести мъже. Те като нищо Гошко ще заколят. Ще чуе ли гласа му малкото дете?!... Скърбя. Ще му отворя да избяга. Тази мисъл във главата ми блести. Тъга безмилостна душата стяга. А Гошко все така грухти ли, грухти… Всичко е бяло. Къде е врабчето? Само стъпки по снега ми напомнят за нещо минало, нещо, което със умиление все ще си спомням. Где е орехът, дюлята ухайна? Къде са мушмулата, смокинята? И къде е тя, най-бързата шейна, с любов такваз от дядо майсторена? Къде са ските ми от бъчва стара? А на новото люпило гълъби ще се радва татко ми, или кара? Неизброими са пакостите ни. Искам да напълня с дърва печката. Огънят във стаята да забумти. Искам да чертаем със братовчеда бъдещето ни във звездните нощи/. Че свети лампа, баба да се кара. Че колко кюнците са зачервени. Пакостите ни приема, старата, независимо, отново, че гълчи. В събота ний двора ще го изметем. Тя, доволна, няма да ни ковлади. В игри с братовчеда ще се унесем. Не спират да цъкат старите стрелки. Юнаци от ковьора на стената не спират подетото вече хоро. Едва стои калпакът на главата. Извезала ги баба бод подир бод. Годеника си е търсила във тях. Сенките от лампата мъждукаща образи вълшебни рисуват сред прах. Ухае на дюли и на чубрица. С дракони смели момци се сражават. Дядо пак на пръстите си е увил кърпи и на стената оживява театър приказен, скуката убил. Кога ще идем у баба Мария, да ми отсипе в малката чинийка, която после сръчно ще измие, най-вълшебното сладко от кайсии? Сякаш невестулка, с фигура дребна, зад черджето през дупката се совва и, връщайки се, стискаше буркана със жълто-кехлибарено вълшебство. В пръстите й как лъжичката блести! Тъй свети само звезда на елхата. Пуканките са големи и бели. А, сгушен, дрянът чака зад вратата. А дали, а дали сурвачката ми най-майсторски ще бъде тя стъкмена? Дано пак не забравя мойте думи НОСТАЛГИЯ В ИМПРЕСИЯ И СТИХ

НОСТАЛГИЯ В ИМПРЕСИЯ И СТИХ

Кънчо Кънев, Тодор Билчев

Разхождам се по тихите улици.Съзирам очи в пукнатините на всяко едно дърво и стена. Вдишвайки поемам топлината на измръзнало врабче, скрито в белотата.Сякаш единствената топлина в снежния двор е скрита в гърнето. Кога ли баба го е сложила там? Топлия му цвят топи падащите снежинки и дава силици на врабчето. Лондон тревожно лае на двора, навярно усеща какво ще се случи с веселия и угоен Гошо. Грухти си той нежно в кочинката и чака с нетърпение поредната порция бъркано-поднесено от зачервените димящи ръце на баба. Шумотевица е в къщи. Водата ври в котела. Греяната ракия в джезвето вече се мъдри до измитите съдове на масата. Всички са с приповдигнато настроение. Дядо, суетейки се по двора, тръгва да събира приятели, все здрави червендалести мъже. Като едното нищо ще заколят Гошо! Залисан в игрите по двора ще чувам ли гласът му?Жал ми е за него.Проблясва ми мисълта да отворя вратичката и го пусна да избяга.
Всичко е бяло. Къде е врабчето?Само стъпките по снега ми напомнят за нещо отминало.Къде е ореха?Къде са двете ароматни дюли?Мушмолата,смокинята?Къде е наи-бързата шейна –измайсторена с толкова любов от дядо?Къде са ските - направени от счупената бъчва?Татко ще се радва ли с приятели на новото люпило гълъби?
Искам да напълня с дърва печката и да забумти в стаята.Искам с братовчеда да чертаем бъдещето по цели нощи.Нека баба се кара,че не гасим лампата. Колко зачервени са кюнците.Неизброими са пакостите ни. Баба все ни гълчи.Ще преметем в събота двора и тя доволна –няма да ни наковлади.Неуморими са стрелките на стария будилник.Силните юнаци от ковьорчето на стената не спират подетото хоро.Едва се държат калпаците на главите им.Баба ги е везала бод по бод през дългите и мистични зимни нощи.Търсила е в тях своя бъдещ годеник... Ухае на дюли и чубрица.Сенки от мъждукащата лампа рисуват приказни картини по гредите на тавана.Смели момци се бият безмилостно с кръвожадни дракони.Дядо пак е замотал около пръстите си носни кърпи и на стената оживява приказен театър. Неуморими са двете борещи се момчета.
Кога ще отидем в баба Мария да ми отсипе в малката стъклена чинийка сладко от кайсии? Дребната и фигурка като на невестулка се совваше през дупката зад черджето и връщайки се стискаше скъпоценния буркан с кехлибареното вълшебство. Как блести сребърната лъжичка между пръстите и. Така светят само играчките по елхите.
Пуканките са големи и бели.Сгушен дряна чака зад вратата. Дали суровачката ми ще е най-маисторски стъкмена? ... Дано пак не забравя думичките като суровакам.
Лаят на моите верни другари, Лондон и Рита ме измъкват от унеса...май,че иде КОЛЕДА.

Телефонен звън

Баба си е отишла! Загубих човек, събрал цялата обич на вселената и кротко ми я поднесъл с детските приказки, нежни поучения. молитвите, току-що издоеното мляко от кравата и мистичните привечери край лятното огнище. Гласът и се смесваше с хора на щурците и закъснялото обаждане на самотни птици, с къкрещата гозба и нежния аромат на подправките сложени в нея. Пукаха горящи съчки събрани от мен и искрите се събираха в общ танц със светулките. Галех с поглед тези светулки, без да съм подозирал, че съм търсил близко общение с Божественото. Пламъчетата лизваха заоблените ръбове на старата тенджера, почти докосваха капачето - този верен страж на чудото къкрещо под нея.

Бабината гозба, бабината обич!
Какво може да добави човек?
Баба се роди отново, този път завинаги!

Кънчо Кънев

Хага, 08 август 2003

…..Полъхва вечерника ,събрал в себе си аромата на всичко от бабината градина. Сливат се мириса на дъхава чубрица и прясно окосена люцерина. Закачливо клонче си играе с бялата книжна лодка-тръгнала- незнайно къде. Дали ще я срещна отново,дали ще ми върне топлината на бабините длани?Дали ще се докосне до мечтите ми?
Слънцето цял ден се е смяло на всичките ми лудории.Баба е събирала радостните му сълзи в краищата на очите си. Протягам погледа си, вземам една сълза-съчетала в себе си всичко. Пълно е в душата ми. Вибрира радоста и се посипва навсякъде. Ще ми прости ли лястовичката която днес милвах с бабината обич,.,.пуснах я да лети,.,сега чертае динамиката на живота ми........

Едно недосегаемо чувство броди в безмерите на моята душа. Не търся причината. Нека тази неопределеност ме терзае като недокосната тайна. Дали съм тръгнал към храма-незнаейки сам това? Нима всичко не е бягство от самотата? Търси причината за твоето място в този свят. Не си отговаряй категорично. Търси верния отговор, но не го намирай. Броди неуморно в дълбините на твоето аз. Това –може би е начина да намериш отново сили за пътя – предопределен за теб.




































СЕЛСКА ПРЕДКОЛЕДНА ПРИКАЗКА


Разхождам се по тихите улици.
А на всяко едно дърво и стена
във пукнатините съзирам очи.
Тъй започва селската ми приказка.

И, вдишвайки, поемам топлината,
единствената във снежния ни двор,
на зъзнещо врабче, сред белотата,
на гърнето скрита в малкия отвор.

Кога ли баба там го е стъкмила?
Топлият му цвят снежинките топи,
валящи от небето с нежна сила,
даващ на врабчето нови силици.

На двора Лондон лае разтревожен.
Усеща как над Гошко зло витае.
А в кочинакта той грухти спокоен,
към неизбежната съдба нехаен.

Вкъщи е голяма шумотевица.
Ври вода в котела невъздържано.
В джезве ракия грей, вино - в бъклица.
Всички мислят си за нещо пържено.

А дядо тръгва, шавайки по двора,
да събира червендалести мъже.
Те като нищо Гошко ще заколят.
Ще чуе ли гласа му малкото дете?!...

Скърбя. Ще му отворя да избяга.
Тази мисъл във главата ми блести.
Тъга безмилостна душата стяга.
А Гошко все така грухти ли, грухти…

Всичко е бяло. Къде е врабчето?
Само стъпки по снега ми напомнят
за нещо минало, нещо, което
със умиление все ще си спомням.

Где е орехът, дюлята ухайна?
Къде са мушмулата, смокинята?
И къде е тя, най-бързата шейна,
с любов такваз от дядо майсторена?

Къде са ските ми от бъчва стара?
А на новото люпило гълъби
ще се радва татко ми, или кара?
Неизброими са пакостите ни.

Искам да напълня с дърва печката.
Огънят във стаята да забумти.
Искам да чертаем със братовчеда
бъдещето ни във звездните нощи/.

Че свети лампа, баба да се кара.
Че колко кюнците са зачервени.
Пакостите ни приема, старата,
независимо, отново, че гълчи.

В събота ний двора ще го изметем.
Тя, доволна, няма да ни ковлади.
В игри с братовчеда ще се унесем.
Не спират да цъкат старите стрелки.

Юнаци от ковьора на стената
не спират подетото вече хоро.
Едва стои калпакът на главата.
Извезала ги баба бод подир бод.

Годеника си е търсила във тях.
Сенките от лампата мъждукаща
образи вълшебни рисуват сред прах.
Ухае на дюли и на чубрица.

С дракони смели момци се сражават.
Дядо пак на пръстите си е увил
кърпи и на стената оживява
театър приказен, скуката убил.




Кога ще идем у баба Мария,
да ми отсипе в малката чинийка,
която после сръчно ще измие,
най-вълшебното сладко от кайсии?

Сякаш невестулка, с фигура дребна,
зад черджето през дупката се совва
и, връщайки се, стискаше буркана
със жълто-кехлибарено вълшебство.

В пръстите й как лъжичката блести!
Тъй свети само звезда на елхата.
Пуканките са големи и бели.
А, сгушен, дрянът чака зад вратата.

А дали, а дали сурвачката ми
най-майсторски ще бъде тя стъкмена?
Дано пак не забравя мойте думи,
сурвакайки във вечер вледенена.

Моите другари Лондон и Рита
ме измъкват с лая си от унеса.
Вятърът в снега стъпките замита.
И на село КОЛЕДА е, май, дошла!...



















С Б А Б А З А В И Н А Г И


Телефонен звън.!...Баба си е отишла!..
Жена загубих, събрала обичта
вселенска и на мене я поднесла
с детски приказки и поучения,

с молитви, с мляко, прясно издоено,
с вечери мистични край огнището.
Гласът й с хора на щурци споен е.
И на птиците самотни песните.

С гозба къкреща и нежен аромат
на подправките, сложени във нея.
Съчките пукаха, от мен събрани.
Със светулките в танц искрите греят.

Със нежен поглед галех светулките,
не подозиращ, че тогаз съм търсил
общението с Бога сред искрите –
това, отдавна дето съм изгубил.

Обли ръбове на тенджера стара
блещукащите пламъци облизват.
Капака лизват и онази пара -
под тях от чудо къкрещо излезли.

Бабината гозба! С нейната любов!
Какво ли тука може да добавим?
Баба се роди завинаги!!! Отново!!!
Не! Няма никога да я забравим!!!...











НОСТАЛГИЧНА ДУША


Полъхва топлият, нежен вечерник,
аромата на всичко в себе си сбрал
от градината на бабиния делник.
И таен, невидим край нас отшумял.

Мирис на дъхава чубрица, слял се
на прясно косено люцерна с дъха.
А закачливо клонче си играе
с книжна лодка, за никъде тръгнала.

Дали отново ще се срещна с нея?
На баба да ми върне топлината.
С мечтите си в простора да се рея.
На баба вечер да заспя в полата.

Цял ден се е смяло слънцето с мене.
С всичките мои лудории, бели/.
А баба до мене сладичко дреме,
събрала сълзите му в свойте очи.

Погледа си протягам, вземам сълза.
От слънце, радост и очи на баба.
Цяла пълна е душата ми сега.
Навред се сипе, вибрира радостта.

Лястовичката дали ще ми прости,
днес коя помилвах с обич бабина?
И която волно пуснах да лети,
живота ми да очертай в чужбина.

Недосегаемо чувство броди в мен,
във безмерите на моята душа.
Причината не търся днес, в този ден.
Нека с тази тайна стигна Вечността.

Към Храма ли вървя, не знаещ това?
Или пък бягам аз от самотата?
За мястото в света търси причина.
Категорично не отговаряй с “ДА”!




Отговор търси, но не го намирай.
Броди неуморно във твоето “Аз”.
Навярно туй е начин да намериш
сили за твоя път отново...Без компас!...


Тодор БИЛЧЕВ

Обретеник - Русе, 22 февруари 2018 г.


Кънчо Кънев, Тодор Билчев




































СЕЛСКА ПРЕДКОЛЕДНА ПРИКАЗКА


Разхождам се по тихите улици.
А на всяко едно дърво и стена
във пукнатините съзирам очи.
Тъй започва селската ми приказка.

И, вдишвайки, поемам топлината,
единствената във снежния ни двор,
на зъзнещо врабче, сред белотата,
на гърнето скрита в малкия отвор.

Кога ли баба там го е стъкмила?
Топлият му цвят снежинките топи,
валящи от небето с нежна сила,
даващ на врабчето нови силици.

На двора Лондон лае разтревожен.
Усеща как над Гошко зло витае.
А в кочинакта той грухти спокоен,
към неизбежната съдба нехаен.

Вкъщи е голяма шумотевица.
Ври вода в котела невъздържано.
В джезве ракия грей, вино - в бъклица.
Всички мислят си за нещо пържено.

А дядо тръгва, шавайки по двора,
да събира червендалести мъже.
Те като нищо Гошко ще заколят.
Ще чуе ли гласа му малкото дете?!...

Скърбя. Ще му отворя да избяга.
Тази мисъл във главата ми блести.
Тъга безмилостна душата стяга.
А Гошко все така грухти ли, грухти…

Всичко е бяло. Къде е врабчето?
Само стъпки по снега ми напомнят
за нещо минало, нещо, което
със умиление все ще си спомням.

Где е орехът, дюлята ухайна?
Къде са мушмулата, смокинята?
И къде е тя, най-бързата шейна,
с любов такваз от дядо майсторена?

Къде са ските ми от бъчва стара?
А на новото люпило гълъби
ще се радва татко ми, или кара?
Неизброими са пакостите ни.

Искам да напълня с дърва печката.
Огънят във стаята да забумти.
Искам да чертаем със братовчеда
бъдещето ни във звездните нощи/.

Че свети лампа, баба да се кара.
Че колко кюнците са зачервени.
Пакостите ни приема, старата,
независимо, отново, че гълчи.

В събота ний двора ще го изметем.
Тя, доволна, няма да ни ковлади.
В игри с братовчеда ще се унесем.
Не спират да цъкат старите стрелки.

Юнаци от ковьора на стената
не спират подетото вече хоро.
Едва стои калпакът на главата.
Извезала ги баба бод подир бод.

Годеника си е търсила във тях.
Сенките от лампата мъждукаща
образи вълшебни рисуват сред прах.
Ухае на дюли и на чубрица.

С дракони смели момци се сражават.
Дядо пак на пръстите си е увил
кърпи и на стената оживява
театър приказен, скуката убил.




Кога ще идем у баба Мария,
да ми отсипе в малката чинийка,
която после сръчно ще измие,
най-вълшебното сладко от кайсии?

Сякаш невестулка, с фигура дребна,
зад черджето през дупката се совва
и, връщайки се, стискаше буркана
със жълто-кехлибарено вълшебство.

В пръстите й как лъжичката блести!
Тъй свети само звезда на елхата.
Пуканките са големи и бели.
А, сгушен, дрянът чака зад вратата.

А дали, а дали сурвачката ми
най-майсторски ще бъде тя стъкмена?
Дано пак не забравя мойте думи,
сурвакайки във вечер вледенена.

Моите другари Лондон и Рита
ме измъкват с лая си от унеса.
Вятърът в снега стъпките замита.
И на село КОЛЕДА е, май, дошла!...



















С Б А Б А З А В И Н А Г И


Телефонен звън.!...Баба си е отишла!..
Жена загубих, събрала обичта
вселенска и на мене я поднесла
с детски приказки и поучения,

с молитви, с мляко, прясно издоено,
с вечери мистични край огнището.
Гласът й с хора на щурци споен е.
И на птиците самотни песните.

С гозба къкреща и нежен аромат
на подправките, сложени във нея.
Съчките пукаха, от мен събрани.
Със светулките в танц искрите греят.

Със нежен поглед галех светулките,
не подозиращ, че тогаз съм търсил
общението с Бога сред искрите –
това, отдавна дето съм изгубил.

Обли ръбове на тенджера стара
блещукащите пламъци облизват.
Капака лизват и онази пара -
под тях от чудо къкрещо излезли.

Бабината гозба! С нейната любов!
Какво ли тука може да добавим?
Баба се роди завинаги!!! Отново!!!
Не! Няма никога да я забравим!!!...











НОСТАЛГИЧНА ДУША


Полъхва топлият, нежен вечерник,
аромата на всичко в себе си сбрал
от градината на бабиния делник.
И таен, невидим край нас отшумял.

Мирис на дъхава чубрица, слял се
на прясно косено люцерна с дъха.
А закачливо клонче си играе
с книжна лодка, за никъде тръгнала.

Дали отново ще се срещна с нея?
На баба да ми върне топлината.
С мечтите си в простора да се рея.
На баба вечер да заспя в полата.

Цял ден се е смяло слънцето с мене.
С всичките мои лудории, бели/.
А баба до мене сладичко дреме,
събрала сълзите му в свойте очи.

Погледа си протягам, вземам сълза.
От слънце, радост и очи на баба.
Цяла пълна е душата ми сега.
Навред се сипе, вибрира радостта.

Лястовичката дали ще ми прости,
днес коя помилвах с обич бабина?
И която волно пуснах да лети,
живота ми да очертай в чужбина.

Недосегаемо чувство броди в мен,
във безмерите на моята душа.
Причината не търся днес, в този ден.
Нека с тази тайна стигна Вечността.

Към Храма ли вървя, не знаещ това?
Или пък бягам аз от самотата?
За мястото в света търси причина.
Категорично не отговаряй с “ДА”!




Отговор търси, но не го намирай.
Броди неуморно във твоето “Аз”.
Навярно туй е начин да намериш
сили за твоя път отново...Без компас!...

Кънчо Кънев, Тодор Билчев

Просякът на Бога

1046 – 477

ПРОСЯКЪТ НА БОГА

На дядо Добри от Байлово

От селото в разблудения град,
беловлас, немощен, дългобрадат,
просеше един старик с паничка,
да спаси човешката душичка.

Всеки ден трохичка по трохичка
просеше той мръсните парички,
не за свое обогатяване,
да ни научи да даряваме.

Както той даряваше на Бога,
учеше и мене тъй да мога.
Нямащ нищо, всичко да получиш,
щом на доброта се ти научиш.

И сам душата на България
спасяваше със таз лотария.
Че мъртва бе народната душа,
разядена сега от алчността.

В паничката не дрънкаха пари.
Надяжда, Вяра и Любов сами
заключени врати отваряха
и с Бога вече разговаряха.

А Той протегна бащински ръце,
Светеца Благ при Себе си Го взе.
За земя измолил най-доброто,
успя ли да ни спасиш от злото?!...

19.02.2018 г. 9.03 ч.
Русе





1047 – 478

ЧЕСТВАНЕТО НА АПОСТОЛА 2018 - та


От барелефа гледаш ни със съжаление
и с поглед, сякаш, даваш ни ти опрощение.
А под теб доволните и тлъсти политици
пак редят се и нареждат в правилни редици.

За храма на истината и на свободата,
но не за оня, единствения, във сърцата,
говори президентът в приветственото слово,
в което всичко бяха думи, думи без слова.

Но тържеството свърши. Всички си отидоха.
Така почели го, отново го обидиха.
А Левски на площада, единствен, сам остана.
И потекоха кърви от старата му рана...


19.02. 2018 г. 18.27 ч.
Русе




















1048 – 479

ОТ СЕБЕ СИ СПАСЕНИ

На дядо Добри от Байлово


Защо ли патриархът се разплака,
когато дядо Добри погреба/ха?
За себе ли Светейшеството плака
или за тез, до него дето бяха?

Дядо Добри проси за България.
Всички други кра/доха за себе си.
И в тоз сценарий ти позна ли я
България, светци която беси?!

А убийци, мафиоти и крадци
на почит са и славят се в страната.
В този път догде България върви,
ще й се стичат все така нещата.

Даже папи, патриарси и царе
сълзи горчиви тука да пролеят,
политикът наш все тъй ще си краде.
А птички...тъжни песнички ще пеят...

Не може дядо Добри да ни спаси,
в лъжи и грях, когато омотани
са всичките наши български души.
“Спаси се сам!” – светецът призова ни!!!...

19.02.2018 г. 18.37 ч.
22.02.2018 г. 21.05 ч.
Русе








1049 – 480

БАРАБАНЪТ ВЕЧЕН НА ЖИВОТА


И както на часовника стрелките,
барабанът на живота все кънти.
Как неусетно се изнизват дните.
Колко място, без тях, в нощта боли.

Но удрят пръчките на барабана.
И миг след миг убиват светлината.
Душата с нощ е пълна до тавана.
А барабанът удря тъмнината.

Докато той и нея я изгони.
И пак забие под слънчеви лъчи.
Така без време, санкции, закони,
вечен, барабанът жизнен ще ехти!...

22.02.2018 г. 21.59 ч.
Русе Т.Билчев

Дядо Добри

ОТ СЕБЕ СИ СПАСЕНИ




Защо ли патриархът се разплака,
когато дядо Добри погреба/ха?
За себе ли Светейшеството плака
или за тез, до него дето бяха?

Дядо Добри проси за България.
Всички други кра/доха за себе си.
И в тоз сценарий ти позна ли я
България, светци която беси?!

А убийци, мафиоти и крадци
на почит са и славят се в страната.
В този път догде България върви,
ще й се стичат все така нещата.

Даже папи, патриарси и царе
сълзи горчиви тука да пролеят,
политикът наш все тъй ще си краде.
А птички...тъжни песнички ще пеят...

Не може дядо Добри да ни спаси,
в лъжи и грях, когато омотани
са всичките наши български души.
“Спаси се сам!” – светецът призова ни!!!...

Тодор БИЛЧЕВ - Русе

Лъжеживот

Проста работа:Лъжеживот е липсата на Вечност-

И до тук трябва да спра.Но как да останеш на това

ниво/макар и вербално/като от тук/на земята/надни-

ча само смъртта.Тя е видима и ужасно спасителна,

единствена,непроницаема,превръщаща живота в част

от себе си.Всякакви чудеса могат да се случат на

този свят,само смъртта не е чудо,тъй като е по-ре-

ална,от всичко видимо.

На повърхността живеем уж пълнокръвно,ала това не е вярно.

Забавата може,ала забравата не е живот.

Пробвайте да спрете да мислите и ще разберете живота

в неговата дълбинност.Без да се насилвате и без дори да го

желаете.

При първия по-сериозен трус,при първия шок,осъзнаваме,че

това е било само заблуда,ефимерен живот,в който сме били

до вчера,а днес вече не съществува.Днес никога не е вчера,

а още по-малко вероятно е днес да стане утре.Ние присъс-

тваме и се бием като мухи в стъкло.Защо? Ако случайно оживеем

Системата ще ни наложи да тръгнем по вертикалата на нашето


битие.В противен случай ще се "срещнем с нея" за да ни върне

в руслото на правия път /докато не ни превърне в "правилните хора"/

в кълбо от парцали и глинени човечета,които никога не прощават.

Там ще се срещнем отново и със себе си/щом сме живи сме

част от системата/.Ще видим отново очите на страха,ще се

отчайваме и безумстваме,докато смъртта ни покоси или БОГ ни прюти.

Никога не ме е вълнувала земната вечност,/що за безумие/ като,слава,

богатство,та дори и памет.За мен е от значение само

другата,/някой я наричат "абстрактна"/,а за мен единстве-

но съществуваща вечност ,където няма време,пространство,надежди,само-

та,та дори и мечти и любов.Тъй като тя,сама по себе си

е мечта и любов.Но плътна и истинна,а не сянка на собстве-

ните си илюзии.

Не случайно се дивим на нашите блянове в детството

/то е най-близо до Вечността/.И въпреки всичко,това което сме

видяли или почувствали тогава,остава само като пеизаж на

случилото се.Това не е копнежът "По изгубеното време/по Пруст/,

а по изгубената Вечност.

А "ТЯ ТРЯБВА"на всяка цена да не прилича на изгубения живот.

Да бъде "друго",различно и разказано до край.Без запетаи,точки и

удивителни.Жива вечност.Обратното е вечна смърт и безна-

деждност.А жалкия ни животец се крие зад някой ъгъл,хили

се ехидно на напъните ни да разберем и осъзнаем "нещото",

което ни е забранено "Изначално".

С.М.Аврелев

Добрият човек

На Добрият човек от Байлово,дядо Добри.


Ако светът струваше една молекула от същността на

този човек,би бил поносим и прекрасен.Защото той

би пренесъл Царството Божие тук на земята.

Бог да те прости,Човеко!
---------------------------------------------------------

Не изпълвайте сърцата си със злъч,

макар да сте отчаяни,изгарящи и ничий.

И днес злината с дявола да властват,

не за тях светът е тъй създаден.


И казват ви "светът е ням" светът е в тупик,

и изход няма -"светът е пушек."


Не вярвайте-след милион години ще дойде

гарвана на Едгар По и ще ви каже "Невер мор",

"Доброто дире добро""А изкуството ще се пре-

върне във живот".


С.М.Аврелиев

Невъобразимото

Винаги съм желаел само най-непостижимото и

най-невъобразимото.Никога не ме е вълнувал живота

такъв какъвто е.Постоянно се стремях да надникна

зад него,не само за да го узная и предам смисъл,а

най-вече да намеря надежда и упование.

Тук всичко ми се струваше живяно и невълнуващо.

Винаги трябва да е "първо",макар само в теб-самия.

Принадлежало ми е само това,което не съм аз,това,

което е "извън". И само към него съм се стремял.

Най-малкото,защото никога не съм бил там,където

съм.Защо животът не можеше да преминава през мен

без да го усещам,без да е мой?В такъв развой от

мигове,навярно бих намерил себе си.

С.М.Аврелиев

Дъжд от дървесата

ДУШАТА НА ДУХА


Невидима връвчица е душата,
Духа, с която връзват за земята.
Но скъса ли се тя във тишината,
ти чуваш плясъка им на крилата,

със който литват те към небесата.
А съда, където само двамата
стояха, да го спасят за Вечността,
в пръстта остава вечен на земята...

Тодор БИЛЧЕВ - Русе




























ДЪЖД ОТ ДЪРВЕСАТА


От дърветата огромни
дъжд сребрист сега вали.
Падат капчиците скромни
върху смълчаните треви.

И тревичките израстват
буйни, свежи и прекрасни.
А душите ни порастват.
Стават те звездици ясни.

Сребристи, капките блестят.
Цялата земя луна е.
Стъпват, по звезди вървят
всички. Днес при нас така е...


Тодор БИЛЧЕВ - Русе























БОРОВИ ИГЛИЦИ


Борово – на младостта ми грейналият пламък.
Борово – на любовта ми срутеният замък.
Борово – възход ти бурен, но и падение.
Прозрение. Презрение. И вдъхновение.

Кален във битки, от тебе аз потеглих смело.
И в разблуден град прославих българското село.
Черняев, бай ти Ради и другите герои,
те към Вечност призоваха моите устои.

И днес, когато нижа тези звездни редове,
земята боровска ме вика, плаче и зове.
И целувам аз пръстта, гражданинът твой почте/н.
Със сълзи/ я напоявам, на Сиври тепе качен...


Тодор БИЛЧЕВ - Русе























СВЕТИЦАТА НА ДВАТА СВЯТА


Светица, майко, си ти на земята.
Със тебе раждат се, растат децата.
И ги отглеждаш ти във двата свята –
в света на робството и свободата.

Родени в робство – свобода им даваш.
От тях самите ги освобождаваш.
Светице, ти на всичко се решаваш,
децата Божии щом възпитаваш.

Целувам грубите ръце свещени,
от любовта на Бога вдъхновени.
И други, сигурно, са впечатлени
от тях. Но аз...припадам на колене...


Тодор БИЛЧЕВ - Русе

Как расте тревата

ДА ЧУЕШ КАК РАСТЕ ТРЕВАТА


Ти чувал ли си как расте тревата
през пролетта, направо от земята?
По нея виждал ли си как децата
безумно тичат...чак до небесата?!

И как едно дете се тук не върна,
да можем заедно да го прегърнем.
Селото си любимо пак да зърнем.
Нагоре със краката да обърнем.

Във пепелта да тичаме пак боси,
с дрешките изкърпени, износени.
Със мечти, големи като колоси,
скрити във джобовете им скъсани.

А вечер, легнали върху тревата,
да гледаме звездите и луната.
Когато пак огрее ни зората,
да бъдем най-щастливи на земята!...

Тодор БИЛЧЕВ - Русе


















ДРУГАТА ПЪТЕКА


Капка по капка снегът си отива.
И миг подир миг човекът загива.
Кому ли е нужно туй страдание,
от миг, що е жив, човекът призван е?

И миг подир миг, и капка по капка
човекът пораства и става велик.
За миг той не спира да мисли това,
че вечен ще бъде на тази земя.

Но миг идва, като този, когато
потъва човекът в земното блато.
И миг подир миг желае Съдбата
да си го възвърне пак в Небесата.

Но “Късно е, чадо!”, викат Отгоре.
Капка по капка отлита просторът.
И идва тоз миг, във който човекът
отново е сам…По друга пътека…


Тодор БИЛЧЕВ - Русе


















ЧОВЕК ?!...


Какво си ти - реалност и съмнение?
Божествено ли, ти си, вдъхновение?
Или си вяра само и търпение?
Душа и Дух ли? Друго измерение?

Ти любов не си ли, силна и голяма?
Дето все е тук и дето все я няма?
Не онази, глупавата, между двама.
А любов към Теб, Единствения...Само!...

Нали си ти Божествено творение,
от кал и пръст, което сътворено е?
И вечен на земята с поколение,
което е и твое продължение?...

Какво си ти – и вяра и безверие?
Не само Дух. Не само и материя.
Но в теб любов щом няма и доверие,
на Рая ще си в хладното преддверие...


Тодор БИЛЧЕВ - Русе


















ПРОЗОРЦИ


Прозорци всякакви, прозорци разни.
Затворени. И отворени дори.
А зад тях какви ли безобразия
стават от човеци, даже и добри.

Прозорци пълни. И прозорци празни.
От лудост празни. Но пълни със цветя.
Мечтая за прозорци не омразни,
със любов изпълнени, а не с тъга.

Прозорци, които гледат към света.
Не себе си единствено оглеждат.
Във които има само светлина,
с която хората добри зареждат...

Тодор БИЛЧЕВ - Русе

























ЗАЛЕЗ НАД ДУНАВА


Дунавът мига с влажни клепачи.
Огнена грива в тях залез измива.
Младо юначе по кея там крачи.
Нещо тук идва. И пак си отива.

Тъгата ми тежка, буйна, голяма,
що не убива вода, ни жарава,
за един много, а малко за двама,
във реката мътна бавно се дави.

Гларуси само над мене витаят.
Крясъкът техен се носи над мене.
Влюбени двойки, щастливи, мечтаят.
Нощта идва…светлината да вземе…



Тодор БИЛЧЕВ - Русе