Мечти,мечти-ако не бяхте вие,ще ли съм жив?

Тъпото,умните и фарисеите

                                                           Тъпото,умните и фарисеите                                                                                                                                                                                                                                                                                                                     Посвещавам на Самюел Бекет и всички братя абсурдисти,защото съм от тяхната кръвна група. Те ме научиха на литература.


Така ме знаят в градчето-тъпото.Бях се напил като мотика и влязох в кръчмата на умните.Така им викат,щото са умни-все даскали,доктори,философи,политици,полиглоти и какви ли не идиоти.Разликата между мен и тях е, че аз не се обиждам на прякора,а те се.Даже някой се бият.

   Та влизам аз,викам по едно и им казвам,че ги няма.                                                                            А те се нахвърлят срещу мен  и ми казват,че мен ме няма;        
   Е, върви,че спори с такива хора.Нищо не ми идва наум.                                                                         Пък аз съм сигурен,че не само ги няма,а не са и живи                                                                     -Вървете по дяволите,-казвам-вие сте тъпа сган.                                                                                -А,така не може-засягат се те  -философствай си колкото щеш,но не пред фарисеите! И без да обиждаш.Ние сме порядъчни хора и не обичаме да ни наричат сган.         
        Комунистическият атавизъм в моето мислене надделява-хрумва ми следното и им го ка
звам:         Щом сте порядъчни хора,вие не сте никакви хора- и мисля си,че сега ще ме разберат. Ама не би.Пак не щат и се обиждат още повече.                                                                                            -Ти-викат -си шопар,а ние сме хора с принципи,ние знаем кои сме,а ти не знаеш.Ние се виждаме и се гледаме,разбираме се,споделяме,замезваме с копърка и си пием ракийката,че и  с бира разреждаме.Върви,нали-върви. Разправяй ги на някой друг,че ни няма.Ние сме си ние,а ти си въздух,въздухар,балон.Само ни разваляш кефа.                                                                                             Но нали съм твърд,безпрнципен и неотстъпчив,пак им казвам:                                                 -С цялата си отговорност твърдя и се кълна в опашката на дявола,                                                                                                                              че вас ви няма,защото ви няма.                                                 Някой се замислят,а други съвсем униват.                                                                                                                                                                                                                                                     Ето например-продължавам аз,чувайки гласа си отвън-да вземем този часовник,най обикновен будилник,но жив,по-жив от вас,защото само си тиктака и е във времето,а не си мисли ,като вас,че може да мисли.Той съществува.                                                                                      -Тъй ли?-наскачат те-ще ни сравнява с будилник.                                                                                                               -Може и с риба да ни сравни                                                                                                                                  -и с рибя опашка                                                                                                                                              -с червей                                                                                                                                                          -мравка                                                                                                                                                            -кокошинка                                                                                                                                                            -къща                                                                                                                                                              -СЛОН.                                                                               -Не-прекъсвам ги аз-изплашен за слона.                                                                                     -А ти жив ли си?-сеща се някой да ме попита.                                                                                                            И сега аз съвсем забуксувам.                                                                                         Разликата е съществена,но е почти нулева.Тоест може да съществува,а може и да не съществува.Особено,ако приемем,че мисленето е признак,свойство,субстанция без предмет или явление.                                                                                                                                                                                                              Объркан съм.                                                                                                      -Да, и аз съм като вас-смотолевям разколебан-но за разлика от вас,аз не съм тъй убеден в своята реалност,а в...тоест...А тая разлика е съществена по отношение на мен и вас,но не и по отношение на...                                                                                                                                  
            -Вие сте фанантазьор господине,-смее се една девсвена,около деветдесет годишна госпожа и пита-Спите ли с жени?                                                                                                                    -Те не мислят-отвръщам аз.                                                                                                                    -А мъжете?-хваща ме съвсем на тясно тя.                                                                                           - Пространството,което е реално недоказуемо и времето,което е идвън нас-подхваща някакъв самобитен гений,любител на Хегел,но без Кант.-се побира само в божествената частица ...И пуска три копърки наведнъж в гърлото си.                                                                               Тук аз съзирам грешката си.Просто подходих глупаво.Но те не ми дават време да се поправя.                                                                                                                                                            -Пръждосайте го тоя!                                                                                                                                                    -Дайте бира,водка,нож.                                                                                                           Някой заби вилица между ребрата ми,а двама мъжаги ми помогнаха да избягам през прозореца.                                                                                                                                                            Докато летях, ми просветна,че няма нищо смешно във вица за врабчето и моста...                                     

Mimento mori

                                                              Mimento mori                                                                                                    
                                      / Това  не е апология на  смъртта /                                                                              
         Преди няколко дни почина мой близък приятел. Беше силен,здрав мъж и сигурен съм,че никога не е мислил за смъртта.Обичаше живота.И затова докато пристъпвах към ковчега за да му запаля свещ и да си вземем сбогом,аз помислих,че той ще е застинал в маска на страдалец-имам впредвид,че се е борил и мъчил за живота си докато е умирал.                                                      
       Нищо подобно.На лицето му бе изписано освобождение,а в краищата на устните му прочетох ирония,която сякаш казваше:"  Какво чакаш още?"                                                                    
      И аз реших за себе си-"Завиждам на мъртвите,защото те вече ЗНАЯТ."                                                  
      Жалкото тяло,което лежи в ковчега,а след малко под тонове пръст-е вече СВОБОДНО.              И никой не може да му стори зло,както и то никого не ще обиди или озлочести.
   
     Макар със стонове и плач да си изгубил живота си,ти вече си СВОБОДЕН...Не се ли отдели човек/ душата/ от себе си-той е роб.Независимо дали е най-низвергнатия човек или е цар на всички светове.                                                                                                                                             А между впрочем,така  е и в самия живот.Не се ли дистанцираш от себе си,не съомееш ли да се погледнеш от страни,ти никога няма да се познаеш.Единствения начин  да разбереш кой си,къде си и за къде пътуваш е да  променяш душатата си всеки миг.Не,това не означава предателство,а свободна воля.Не да продадеш своята душа,а да умееш да влезеш в чуждата .И от там да се погледнеш.Защото нещата не са такива каквито са,а такива,каквито ги възприемаме,усещаме и чувстваме.И в края на краищата не можеш да знаеш нещо,без да го осъзнаеш,тоест,без да го направиш СВОЕ.                                                                                                         Ние всички се променяме,но по-бързо телесно,отколкото душевно.За това в края на дните си,почти всички сме недоволни,нещастни и неудовлетворени от съдбата си,че не сме свършили нищо на този свят за което сме мечтали-защото душата ни е не само  изостанала,но ни е и изоставила.Ако бяхме равни с нея щяхме,навярно,да си отиваме с усмивка и радост/като моя приятел и Траките/

      Затова не съжалявайте.Всички си приличаме по способността да грешим  ,да страдаме.А за съжаление и да убиваме- другите и себе си.Иначе,уверен съм,бихме били смъртно щастливи.

    Думите на околните ни лъжат,както и огледалата в които се взираме винаги са "други"...Другият ъгъл на зрение също не е съвсем обективен.То е нашето "друго аз",но то ни прилъстява,а не отговаря.                                                                                                                                 А след смъртта на моя приятел,все по често си мисля,че човек трябва да бъде чужд на самия себе си,за да изживее не само спокойно земните си дни,а и да се познае.Абсурд,ще кажете,до сега какви ги говори,ала не е.Жизнерадостния и положителен човек не му е нужно самопознанието-той го носи,нито всезнанието-то ще дойде.На него не му е нужно нито самопознание,нито метафизическо чувство за света и вселената.Смиреността пред съдбата е най -добрия лек да преживееш в добруване земните си дни,а ако има ПОСЛЕ,уповавай се на Бога.А може би Боговете също страдат от неразположение.Така че тази хартийка я сложи в задния си джоб.Някой път може да ти потрябва.                                                                                            Въпроса е не да умираме час по-скоро,за да бъдем свободни,а да накараме роба в нас да стане приживе бог,за да се освободим от своите зависимости и заблуди.Та нали за това сме тук-да спасим душите си.Защото ако ти отнемат част от тялото,ти можеш да продължиш да живееш,но ако ти отнемат духа/при него няма части/,могат да ти отнемат и ВЕЧНОСТТА...

От гледна точка на вечността/Sub spesia aeternetatas**

                              От гледна точка на вечността

              Понякога един час ,един ден,сто или хиляда години са по-кратки от  един миг.Мигът най-често е наситен с любов,отчаяние или страдание.А може и мига да е прозрение,без никакъв външен или вътрешен подтик.Мигът,когато се видиш и осъзнаеш,такъв ,какъвто си--без илюзии и лъжи.                                                                                                                                                                                                                                                        
Един приятел-художник ми каза,че изпитва метафизичен глад от празнотата на битието Е тоя направо ми бръкна в окото,в момента аз изпитвах стохиляден глад за битие,но характера ми е кофти и не си признавам.И по логиката на абсурда започвам да споря,най-вероятно опонирайки на себе си.А той,сиромаха, търсеше някакъв отговор,дори бих казал помощ да му дам ,някакъв сносен съвет  ,макар,че добре съзнаваше,че с нищо не мога да му помогна.                              Беше наистина отчаян:
-Всички сме уверени в своето безсмъртие,макар да знаем,че утре ще умрем.Кой ни дава право да отнемаме миговете на другите?Кой ни дава право на щастие?Нашето щастие е за сметка на другите.                                                                                                                                           Опитах се да му възразя,но той беше непреклонен.                                                                                     -Вижте-каза той-аз имах кон,расов кон,който обичах,а мисля,че и той ме обичаше,не се състезавах с него/не обичам състезанията/,ала в почивните дни,скитахме до полуда  ,яздейки го по поля и  планини.Сами,само двамата.И бяхме едно цяло.Тогава бях щастлив.Докато един ден моя кон не го откраднаха цигани.След няколко дни разбрах,че го заклали  и  изяли.Тогава се почувствах безсилен,сам и празен.Не можех да го заменя нито с друг кон нито с каквото и да е друго.В мен зейна пустота-космическа.Това,което запълваше дните ми,бе потънало безвъзвратно в нищото.Обхвана ме страшната скука на ежедневието.Има ли смисъл да  живея  живота в празнота?                                                    
-Чакай малко-спрях го аз-всички имаме по едно червейче в главата и най-малко по едно дявоче в тялото.Защо не се помирим с тях,за да минават дните ни по-леко?Защо търсим ветрогоните/които най-често са измислени/ за да запълваме дните си?Твоят кон е в твоята глава. И той се нарича изкуство.Ти не помниш името на коня.Не го помниш ,нали?                                            Той мълчеше...мълча дълго...после рече:                                                                                               Не обичам "Високите" речи,както не обичам да ми  бъркат в душата.-Не случайно споделям с теб-Знам,че всяко изкуство е по -живо от нас,но моят кон не е измилица.Той бе от плът и кръв. А те болят,ужасно болят.Сънувам всяка нощ неговото предсмъртно изцвилване,сред изцапаните с кръвта му цигански ръце.Опитал се да стане,ала не успял и те озверели го довършили.За теб и мен изкуството е истинския ни живот ,но ние сме само абзац персонажи на догонващите мигове ,докато не ни сполети истинската смърт. Всички мигове са празни,ако са лишени от смърт.
Моя приятел за втори път ме застрелва с тоя разказ,сякаш  вземаше моите мисли и настроение.                                 
-Значи,говорим за едно и също -едва успявах да удържам гласа си-но как да ги запълним?Аз също имах любимо куче, за което плаках когато умря,така,както не съм плакал за никой човек.Когато си тръгнах от гроба му,в миг осъзнах,че моите мигове до този час са били запълвани от любимото ми куче,при което няма празнота.В неговия живот живееше смъртта,без самото то да го знае.Разбрах го,когато умираше..То страдаше не за себе си,а за това,че няма да ме види повече.То,както и твоя кон живеят и продължават,защото са живи-по-истинската част от нас.Естествено,че и моето куче е измислено/страх ме е от кучета/,ала те са мигът,който предава стойност на нищото-а то няма друго име,освен изкуство.Това няма да ни спаси,но ще ни дава надеждата да издържим в празните мигове,надеждата,че има и други,различни,пълни с любов  смърт и надежда мигове-един на хиляда години - до безкрайност....

Ще умра невежа

                                 Не искам нищо друго,освен миризмата на оцет и туршия в късна есен.Да легна в градината с избояли треви,скрит от себе си и чужди погледи,да гледам небето и вдъхвам уханията на здравец,джоджен и мащерка.                                                                                       Не искам нищо друго,освен това за малко да се върне детството за да усетя телесно миризмите,да почувствам душевно свободата в градината и да помечтая в небето.
            Докато ме сепне гласа на майка ми,че съм ненормален да лежа там и за това съм винаги болен.        Не искам нищо друго,освен да продам всичкото си последвало/натрупано /знание,за миг от моето детство.Което бе изпълнено с ухания/различавах миризмата на всяко цвете,билка или бурен/,с чувството за вечност и илюзията,че няма смърт.                                                                        Родих се знаещ,ще умра невежа.                     

Бих искал,бих искал...

                              Винаги става,това,което става,а не това което трябва                                                         Бих искал да живея другаде,в непознати градове и държави.Бих искал да съм аз,но без мен.Да не се помня,за да нямам скруполи,да не мечтая за да не се разочаровам. Бих искал да се влюбя наяве,не само в момичето от съня ми.Бих искал някоя жена да ме обича като момичето от съня ми.Уви,аз не го заслужавам,защото тя няма да знае кого обича.Бих искал да мога да страдам като някога по изгубения свят,но не мога,защото открих света,ала чувствата ми се изхабиха..Бих искал,бих икал....Ако знаех какво икам!...