Mimento mori
/ Това не е апология на смъртта /
Преди няколко дни почина мой близък приятел. Беше силен,здрав мъж и сигурен съм,че никога не е мислил за смъртта.Обичаше живота.И затова докато пристъпвах към ковчега за да му запаля свещ и да си вземем сбогом,аз помислих,че той ще е застинал в маска на страдалец-имам впредвид,че се е борил и мъчил за живота си докато е умирал.
Нищо подобно.На лицето му бе изписано освобождение,а в краищата на устните му прочетох ирония,която сякаш казваше:" Какво чакаш още?"
И аз реших за себе си-"Завиждам на мъртвите,защото те вече ЗНАЯТ."
Жалкото тяло,което лежи в ковчега,а след малко под тонове пръст-е вече СВОБОДНО. И никой не може да му стори зло,както и то никого не ще обиди или озлочести.
Макар със стонове и плач да си изгубил живота си,ти вече си СВОБОДЕН...Не се ли отдели човек/ душата/ от себе си-той е роб.Независимо дали е най-низвергнатия човек или е цар на всички светове. А между впрочем,така е и в самия живот.Не се ли дистанцираш от себе си,не съомееш ли да се погледнеш от страни,ти никога няма да се познаеш.Единствения начин да разбереш кой си,къде си и за къде пътуваш е да променяш душатата си всеки миг.Не,това не означава предателство,а свободна воля.Не да продадеш своята душа,а да умееш да влезеш в чуждата .И от там да се погледнеш.Защото нещата не са такива каквито са,а такива,каквито ги възприемаме,усещаме и чувстваме.И в края на краищата не можеш да знаеш нещо,без да го осъзнаеш,тоест,без да го направиш СВОЕ. Ние всички се променяме,но по-бързо телесно,отколкото душевно.За това в края на дните си,почти всички сме недоволни,нещастни и неудовлетворени от съдбата си,че не сме свършили нищо на този свят за което сме мечтали-защото душата ни е не само изостанала,но ни е и изоставила.Ако бяхме равни с нея щяхме,навярно,да си отиваме с усмивка и радост/като моя приятел и Траките/
Затова не съжалявайте.Всички си приличаме по способността да грешим ,да страдаме.А за съжаление и да убиваме- другите и себе си.Иначе,уверен съм,бихме били смъртно щастливи.
Думите на околните ни лъжат,както и огледалата в които се взираме винаги са "други"...Другият ъгъл на зрение също не е съвсем обективен.То е нашето "друго аз",но то ни прилъстява,а не отговаря. А след смъртта на моя приятел,все по често си мисля,че човек трябва да бъде чужд на самия себе си,за да изживее не само спокойно земните си дни,а и да се познае.Абсурд,ще кажете,до сега какви ги говори,ала не е.Жизнерадостния и положителен човек не му е нужно самопознанието-той го носи,нито всезнанието-то ще дойде.На него не му е нужно нито самопознание,нито метафизическо чувство за света и вселената.Смиреността пред съдбата е най -добрия лек да преживееш в добруване земните си дни,а ако има ПОСЛЕ,уповавай се на Бога.А може би Боговете също страдат от неразположение.Така че тази хартийка я сложи в задния си джоб.Някой път може да ти потрябва. Въпроса е не да умираме час по-скоро,за да бъдем свободни,а да накараме роба в нас да стане приживе бог,за да се освободим от своите зависимости и заблуди.Та нали за това сме тук-да спасим душите си.Защото ако ти отнемат част от тялото,ти можеш да продължиш да живееш,но ако ти отнемат духа/при него няма части/,могат да ти отнемат и ВЕЧНОСТТА...