НОСТАЛГИЯ В ИМПРЕСИЯ И СТИХ
Кънчо Кънев, Тодор Билчев
Разхождам се по тихите улици.Съзирам очи в пукнатините на всяко едно дърво и стена. Вдишвайки поемам топлината на измръзнало врабче, скрито в белотата.Сякаш единствената топлина в снежния двор е скрита в гърнето. Кога ли баба го е сложила там? Топлия му цвят топи падащите снежинки и дава силици на врабчето. Лондон тревожно лае на двора, навярно усеща какво ще се случи с веселия и угоен Гошо. Грухти си той нежно в кочинката и чака с нетърпение поредната порция бъркано-поднесено от зачервените димящи ръце на баба. Шумотевица е в къщи. Водата ври в котела. Греяната ракия в джезвето вече се мъдри до измитите съдове на масата. Всички са с приповдигнато настроение. Дядо, суетейки се по двора, тръгва да събира приятели, все здрави червендалести мъже. Като едното нищо ще заколят Гошо! Залисан в игрите по двора ще чувам ли гласът му?Жал ми е за него.Проблясва ми мисълта да отворя вратичката и го пусна да избяга.
Всичко е бяло. Къде е врабчето?Само стъпките по снега ми напомнят за нещо отминало.Къде е ореха?Къде са двете ароматни дюли?Мушмолата,смокинята?Къде е наи-бързата шейна –измайсторена с толкова любов от дядо?Къде са ските - направени от счупената бъчва?Татко ще се радва ли с приятели на новото люпило гълъби?
Искам да напълня с дърва печката и да забумти в стаята.Искам с братовчеда да чертаем бъдещето по цели нощи.Нека баба се кара,че не гасим лампата. Колко зачервени са кюнците.Неизброими са пакостите ни. Баба все ни гълчи.Ще преметем в събота двора и тя доволна –няма да ни наковлади.Неуморими са стрелките на стария будилник.Силните юнаци от ковьорчето на стената не спират подетото хоро.Едва се държат калпаците на главите им.Баба ги е везала бод по бод през дългите и мистични зимни нощи.Търсила е в тях своя бъдещ годеник... Ухае на дюли и чубрица.Сенки от мъждукащата лампа рисуват приказни картини по гредите на тавана.Смели момци се бият безмилостно с кръвожадни дракони.Дядо пак е замотал около пръстите си носни кърпи и на стената оживява приказен театър. Неуморими са двете борещи се момчета.
Кога ще отидем в баба Мария да ми отсипе в малката стъклена чинийка сладко от кайсии? Дребната и фигурка като на невестулка се совваше през дупката зад черджето и връщайки се стискаше скъпоценния буркан с кехлибареното вълшебство. Как блести сребърната лъжичка между пръстите и. Така светят само играчките по елхите.
Пуканките са големи и бели.Сгушен дряна чака зад вратата. Дали суровачката ми ще е най-маисторски стъкмена? ... Дано пак не забравя думичките като суровакам.
Лаят на моите верни другари, Лондон и Рита ме измъкват от унеса...май,че иде КОЛЕДА.
Телефонен звън
Баба си е отишла! Загубих човек, събрал цялата обич на вселената и кротко ми я поднесъл с детските приказки, нежни поучения. молитвите, току-що издоеното мляко от кравата и мистичните привечери край лятното огнище. Гласът и се смесваше с хора на щурците и закъснялото обаждане на самотни птици, с къкрещата гозба и нежния аромат на подправките сложени в нея. Пукаха горящи съчки събрани от мен и искрите се събираха в общ танц със светулките. Галех с поглед тези светулки, без да съм подозирал, че съм търсил близко общение с Божественото. Пламъчетата лизваха заоблените ръбове на старата тенджера, почти докосваха капачето - този верен страж на чудото къкрещо под нея.
Бабината гозба, бабината обич!
Какво може да добави човек?
Баба се роди отново, този път завинаги!
Кънчо Кънев
Хага, 08 август 2003
…..Полъхва вечерника ,събрал в себе си аромата на всичко от бабината градина. Сливат се мириса на дъхава чубрица и прясно окосена люцерина. Закачливо клонче си играе с бялата книжна лодка-тръгнала- незнайно къде. Дали ще я срещна отново,дали ще ми върне топлината на бабините длани?Дали ще се докосне до мечтите ми?
Слънцето цял ден се е смяло на всичките ми лудории.Баба е събирала радостните му сълзи в краищата на очите си. Протягам погледа си, вземам една сълза-съчетала в себе си всичко. Пълно е в душата ми. Вибрира радоста и се посипва навсякъде. Ще ми прости ли лястовичката която днес милвах с бабината обич,.,.пуснах я да лети,.,сега чертае динамиката на живота ми........
Едно недосегаемо чувство броди в безмерите на моята душа. Не търся причината. Нека тази неопределеност ме терзае като недокосната тайна. Дали съм тръгнал към храма-незнаейки сам това? Нима всичко не е бягство от самотата? Търси причината за твоето място в този свят. Не си отговаряй категорично. Търси верния отговор, но не го намирай. Броди неуморно в дълбините на твоето аз. Това –може би е начина да намериш отново сили за пътя – предопределен за теб.
СЕЛСКА ПРЕДКОЛЕДНА ПРИКАЗКА
Разхождам се по тихите улици.
А на всяко едно дърво и стена
във пукнатините съзирам очи.
Тъй започва селската ми приказка.
И, вдишвайки, поемам топлината,
единствената във снежния ни двор,
на зъзнещо врабче, сред белотата,
на гърнето скрита в малкия отвор.
Кога ли баба там го е стъкмила?
Топлият му цвят снежинките топи,
валящи от небето с нежна сила,
даващ на врабчето нови силици.
На двора Лондон лае разтревожен.
Усеща как над Гошко зло витае.
А в кочинакта той грухти спокоен,
към неизбежната съдба нехаен.
Вкъщи е голяма шумотевица.
Ври вода в котела невъздържано.
В джезве ракия грей, вино - в бъклица.
Всички мислят си за нещо пържено.
А дядо тръгва, шавайки по двора,
да събира червендалести мъже.
Те като нищо Гошко ще заколят.
Ще чуе ли гласа му малкото дете?!...
Скърбя. Ще му отворя да избяга.
Тази мисъл във главата ми блести.
Тъга безмилостна душата стяга.
А Гошко все така грухти ли, грухти…
Всичко е бяло. Къде е врабчето?
Само стъпки по снега ми напомнят
за нещо минало, нещо, което
със умиление все ще си спомням.
Где е орехът, дюлята ухайна?
Къде са мушмулата, смокинята?
И къде е тя, най-бързата шейна,
с любов такваз от дядо майсторена?
Къде са ските ми от бъчва стара?
А на новото люпило гълъби
ще се радва татко ми, или кара?
Неизброими са пакостите ни.
Искам да напълня с дърва печката.
Огънят във стаята да забумти.
Искам да чертаем със братовчеда
бъдещето ни във звездните нощи/.
Че свети лампа, баба да се кара.
Че колко кюнците са зачервени.
Пакостите ни приема, старата,
независимо, отново, че гълчи.
В събота ний двора ще го изметем.
Тя, доволна, няма да ни ковлади.
В игри с братовчеда ще се унесем.
Не спират да цъкат старите стрелки.
Юнаци от ковьора на стената
не спират подетото вече хоро.
Едва стои калпакът на главата.
Извезала ги баба бод подир бод.
Годеника си е търсила във тях.
Сенките от лампата мъждукаща
образи вълшебни рисуват сред прах.
Ухае на дюли и на чубрица.
С дракони смели момци се сражават.
Дядо пак на пръстите си е увил
кърпи и на стената оживява
театър приказен, скуката убил.
Кога ще идем у баба Мария,
да ми отсипе в малката чинийка,
която после сръчно ще измие,
най-вълшебното сладко от кайсии?
Сякаш невестулка, с фигура дребна,
зад черджето през дупката се совва
и, връщайки се, стискаше буркана
със жълто-кехлибарено вълшебство.
В пръстите й как лъжичката блести!
Тъй свети само звезда на елхата.
Пуканките са големи и бели.
А, сгушен, дрянът чака зад вратата.
А дали, а дали сурвачката ми
най-майсторски ще бъде тя стъкмена?
Дано пак не забравя мойте думи,
сурвакайки във вечер вледенена.
Моите другари Лондон и Рита
ме измъкват с лая си от унеса.
Вятърът в снега стъпките замита.
И на село КОЛЕДА е, май, дошла!...
С Б А Б А З А В И Н А Г И
Телефонен звън.!...Баба си е отишла!..
Жена загубих, събрала обичта
вселенска и на мене я поднесла
с детски приказки и поучения,
с молитви, с мляко, прясно издоено,
с вечери мистични край огнището.
Гласът й с хора на щурци споен е.
И на птиците самотни песните.
С гозба къкреща и нежен аромат
на подправките, сложени във нея.
Съчките пукаха, от мен събрани.
Със светулките в танц искрите греят.
Със нежен поглед галех светулките,
не подозиращ, че тогаз съм търсил
общението с Бога сред искрите –
това, отдавна дето съм изгубил.
Обли ръбове на тенджера стара
блещукащите пламъци облизват.
Капака лизват и онази пара -
под тях от чудо къкрещо излезли.
Бабината гозба! С нейната любов!
Какво ли тука може да добавим?
Баба се роди завинаги!!! Отново!!!
Не! Няма никога да я забравим!!!...
НОСТАЛГИЧНА ДУША
Полъхва топлият, нежен вечерник,
аромата на всичко в себе си сбрал
от градината на бабиния делник.
И таен, невидим край нас отшумял.
Мирис на дъхава чубрица, слял се
на прясно косено люцерна с дъха.
А закачливо клонче си играе
с книжна лодка, за никъде тръгнала.
Дали отново ще се срещна с нея?
На баба да ми върне топлината.
С мечтите си в простора да се рея.
На баба вечер да заспя в полата.
Цял ден се е смяло слънцето с мене.
С всичките мои лудории, бели/.
А баба до мене сладичко дреме,
събрала сълзите му в свойте очи.
Погледа си протягам, вземам сълза.
От слънце, радост и очи на баба.
Цяла пълна е душата ми сега.
Навред се сипе, вибрира радостта.
Лястовичката дали ще ми прости,
днес коя помилвах с обич бабина?
И която волно пуснах да лети,
живота ми да очертай в чужбина.
Недосегаемо чувство броди в мен,
във безмерите на моята душа.
Причината не търся днес, в този ден.
Нека с тази тайна стигна Вечността.
Към Храма ли вървя, не знаещ това?
Или пък бягам аз от самотата?
За мястото в света търси причина.
Категорично не отговаряй с “ДА”!
Отговор търси, но не го намирай.
Броди неуморно във твоето “Аз”.
Навярно туй е начин да намериш
сили за твоя път отново...Без компас!...
Тодор БИЛЧЕВ
Обретеник - Русе, 22 февруари 2018 г.
Кънчо Кънев, Тодор Билчев
СЕЛСКА ПРЕДКОЛЕДНА ПРИКАЗКА
Разхождам се по тихите улици.
А на всяко едно дърво и стена
във пукнатините съзирам очи.
Тъй започва селската ми приказка.
И, вдишвайки, поемам топлината,
единствената във снежния ни двор,
на зъзнещо врабче, сред белотата,
на гърнето скрита в малкия отвор.
Кога ли баба там го е стъкмила?
Топлият му цвят снежинките топи,
валящи от небето с нежна сила,
даващ на врабчето нови силици.
На двора Лондон лае разтревожен.
Усеща как над Гошко зло витае.
А в кочинакта той грухти спокоен,
към неизбежната съдба нехаен.
Вкъщи е голяма шумотевица.
Ври вода в котела невъздържано.
В джезве ракия грей, вино - в бъклица.
Всички мислят си за нещо пържено.
А дядо тръгва, шавайки по двора,
да събира червендалести мъже.
Те като нищо Гошко ще заколят.
Ще чуе ли гласа му малкото дете?!...
Скърбя. Ще му отворя да избяга.
Тази мисъл във главата ми блести.
Тъга безмилостна душата стяга.
А Гошко все така грухти ли, грухти…
Всичко е бяло. Къде е врабчето?
Само стъпки по снега ми напомнят
за нещо минало, нещо, което
със умиление все ще си спомням.
Где е орехът, дюлята ухайна?
Къде са мушмулата, смокинята?
И къде е тя, най-бързата шейна,
с любов такваз от дядо майсторена?
Къде са ските ми от бъчва стара?
А на новото люпило гълъби
ще се радва татко ми, или кара?
Неизброими са пакостите ни.
Искам да напълня с дърва печката.
Огънят във стаята да забумти.
Искам да чертаем със братовчеда
бъдещето ни във звездните нощи/.
Че свети лампа, баба да се кара.
Че колко кюнците са зачервени.
Пакостите ни приема, старата,
независимо, отново, че гълчи.
В събота ний двора ще го изметем.
Тя, доволна, няма да ни ковлади.
В игри с братовчеда ще се унесем.
Не спират да цъкат старите стрелки.
Юнаци от ковьора на стената
не спират подетото вече хоро.
Едва стои калпакът на главата.
Извезала ги баба бод подир бод.
Годеника си е търсила във тях.
Сенките от лампата мъждукаща
образи вълшебни рисуват сред прах.
Ухае на дюли и на чубрица.
С дракони смели момци се сражават.
Дядо пак на пръстите си е увил
кърпи и на стената оживява
театър приказен, скуката убил.
Кога ще идем у баба Мария,
да ми отсипе в малката чинийка,
която после сръчно ще измие,
най-вълшебното сладко от кайсии?
Сякаш невестулка, с фигура дребна,
зад черджето през дупката се совва
и, връщайки се, стискаше буркана
със жълто-кехлибарено вълшебство.
В пръстите й как лъжичката блести!
Тъй свети само звезда на елхата.
Пуканките са големи и бели.
А, сгушен, дрянът чака зад вратата.
А дали, а дали сурвачката ми
най-майсторски ще бъде тя стъкмена?
Дано пак не забравя мойте думи,
сурвакайки във вечер вледенена.
Моите другари Лондон и Рита
ме измъкват с лая си от унеса.
Вятърът в снега стъпките замита.
И на село КОЛЕДА е, май, дошла!...
С Б А Б А З А В И Н А Г И
Телефонен звън.!...Баба си е отишла!..
Жена загубих, събрала обичта
вселенска и на мене я поднесла
с детски приказки и поучения,
с молитви, с мляко, прясно издоено,
с вечери мистични край огнището.
Гласът й с хора на щурци споен е.
И на птиците самотни песните.
С гозба къкреща и нежен аромат
на подправките, сложени във нея.
Съчките пукаха, от мен събрани.
Със светулките в танц искрите греят.
Със нежен поглед галех светулките,
не подозиращ, че тогаз съм търсил
общението с Бога сред искрите –
това, отдавна дето съм изгубил.
Обли ръбове на тенджера стара
блещукащите пламъци облизват.
Капака лизват и онази пара -
под тях от чудо къкрещо излезли.
Бабината гозба! С нейната любов!
Какво ли тука може да добавим?
Баба се роди завинаги!!! Отново!!!
Не! Няма никога да я забравим!!!...
НОСТАЛГИЧНА ДУША
Полъхва топлият, нежен вечерник,
аромата на всичко в себе си сбрал
от градината на бабиния делник.
И таен, невидим край нас отшумял.
Мирис на дъхава чубрица, слял се
на прясно косено люцерна с дъха.
А закачливо клонче си играе
с книжна лодка, за никъде тръгнала.
Дали отново ще се срещна с нея?
На баба да ми върне топлината.
С мечтите си в простора да се рея.
На баба вечер да заспя в полата.
Цял ден се е смяло слънцето с мене.
С всичките мои лудории, бели/.
А баба до мене сладичко дреме,
събрала сълзите му в свойте очи.
Погледа си протягам, вземам сълза.
От слънце, радост и очи на баба.
Цяла пълна е душата ми сега.
Навред се сипе, вибрира радостта.
Лястовичката дали ще ми прости,
днес коя помилвах с обич бабина?
И която волно пуснах да лети,
живота ми да очертай в чужбина.
Недосегаемо чувство броди в мен,
във безмерите на моята душа.
Причината не търся днес, в този ден.
Нека с тази тайна стигна Вечността.
Към Храма ли вървя, не знаещ това?
Или пък бягам аз от самотата?
За мястото в света търси причина.
Категорично не отговаряй с “ДА”!
Отговор търси, но не го намирай.
Броди неуморно във твоето “Аз”.
Навярно туй е начин да намериш
сили за твоя път отново...Без компас!...
Кънчо Кънев, Тодор Билчев