DEJA VU

                                                 КАТО  ФАНТАЗИЯ

                 Знае ли човек кога фантазира,кога е реалист и изобщо жив ли е? Дали ако се обек-

      тивира щастието,то не се превръща  в нещастие или пък във висше щастие?...Въпроси на

      които ортодоксалната философия никога не е имала и едва ли ще има отговор.Може би

     само самонаблюдаващата се личност ,може да даде отговор,срещайки

   се,примерно,със себе си насред улицата или където и да било...." И СЕ ПОЗНАЕ"...А да се

  познаеш значи да си спомниш или мечтаеш...нали така казват...Да станеш повече от себе си...

   Спомням си един ден, един прекрасен пролетно зелен ден. С дъщеря ми се разхождахме

 с велосипеди и бяхме се отдалечили доста от града,преминавахме покрай някаква махала,

 за името на която ме запита дъщеря ми,но аз така и не можех да се сетя.

    И докато въртяхме педалите,а дъщеря ми задаваше безброй въпроси,аз зърнах с перифер-

  ното си зрение една полусрутена къщурка, с няколко изгнили от старост дървета и рущящ се

 праг ,на който стояха две гумени обувки обрасли,както и целия праг с трева, тръни и

коприва.И аз ги познах.Това бяха моите гумени цървули от преди много време

 от други  и времена,които бях забравил.Но сега те блеснаха пред мен с кристална 

 яснота.Те бяха по-живи от мен и сякаш добиха някаква свръх естествена стойност.А аз

не бях ги забелязвал никога,навличайки ги от време на време на краката си.Може ли

мъртвата,забравена вещ да оживее и да добие такова значение в душата на човека?

.Загубих управление и едва не се забих в шанеца,а дъщеря ми продължаваше да пита .

Дъщеря ми бе седемгодишна,но владееше колелото до съвършенство.Помисли,че ми става

лошо,спря и ми помогна да сляза от велосипеда.

     "СЕГА ТЕ СА МОИ-казах аз-КАКТО НЯКОГА-тя,разбира се,не знаеше за какво гово-

  ря,но повече не ми задаваше въпроси.И въпреки,че никога не бях /и не съм  жи-

  вял/ в тази махала и гумените обувки не са мои,не са били и няма да бъдат,в този миг

  аз ги ПРИПОЗНАХ и бях наистина щастлив..В някакво непостижимо щастие между минало,

 настяще и може би бъдаще.Прегърнах дъщеря си и се просълзих. ОБИЧАХ Я ДО БОЛ-

 КА,ДО ПРИМАЛА И ДО СМЪРТ.  Не и го казах,но и тя едва  ли щеше точно сега да си

  спомни,че тя ми бе казала/веднъж когато я приспивах с приказка за сляпото момичен-

 це,което прогледнало малко преди да умре/ "ЧЕ И Е ТЪЖНО,че си спомня нещата ПРЕДИ

 ДА СЕ РОДИ и МНОГО ИСКА ВСИЧКО ДА ПРОДЪЛЖИ." Аз я разочаровах,като и ка-

  зах, че това  е сън.Тогава ми се разсърди,а после сякаш ми прости,но не съвсем.

      Та от този ден разбрах,че тя е неотменима и неизличима част от мен и я обичам още

   повече. От този ден знаех,че тя и аз сме едно "ЦЯЛО".Също както,този неповторимо

  зелен ден,както тези никому ненужни цървули и изобщо с всичко наоколо сме едно цяло.

     Дъщеря ми е вече далеч от мен/в чужбина/,но за мен ще си остане мъничкото моми-

  ченце,което не само обичам,а и Боготворя.То винаги е било и ми напомня за моите

  тъжно гумени обувки,които знам,че никога не ще обуя повече,но те са по-добрата част

  от мен-тази,която ме свързва с миналото и света и тази,която ми дава надеждата,че и

  на този свят има Вечност.

     И ако искате вярвайте ми,но до този миг аз бях в "съмнението",в самата същност на

   живота "незнанието",смятах,че нищо не е постижимо/всичко е непостижимо/ в този

  свят,ала тази случка обърна възпрятията ми.Осъзнах,че ние можем да бъдем "ЦЕЛИ",то-

  ест щастливи,ако се помирим със себе си и се приемем.

      И тук съм дълбоко съгласен с Анаксемандър, Платон и Плотин,че "Ние сме атоми

  излезли от ЕДИННОТО.Само като се върнем в него можем да почувстваме щастието.

  Дали бях умрял или жив-Аз бях аз -и бях щастлив.

      Забележката ми към Плотин е ,че и на този Свят можеш да се слееш с ЕДИННОТО,

 макар за миг и да бъдеш щастлив дори и жив...А и има ли нещо по-дълго от МИГА?...