След малко ще ме вкарат в тъмницата.До живот.
Убих човек.Циганин ,който ме ограбваше,заплашваше и успя
да ме наръга два пъти с нож.Стрелях в краката му,но единия кур-
шум бе разкъсал главен кръвоносен съд и кръвта му изтече докато
го превързвах .Половината тълпа крещеше да се обеси изнасилвача-
крадец,а другата половина викаха да се обеси - убиеца.Те ми състрадаваха
и съчувстваха,мислейки,че ще ме спасят от страданието"до животен затвор"
Стори ми се странно,дори подло като предателство,докато
го осъзнах. В друг случай и аз бих мислил така,но сега,това
не бе спасение за мен.Осъзнах,че живота е ЕДИН и неповто
рим.Не бях безбожник,но за миг се осъмних, преди да потече
във вените ми ВЕЧНОСТ . И за пръв път се почувствах истински жив.
Бях готов да изпия всички земни болки до край,само тая Вечност да не
си отива.Да не ме напуска.Да бъде всеки миг в мен.За да издържа.И после...
Имам предвид усещането за Вечност не само в миговете на извънмерно,
нечовешко страдание,а такава каквато носим като част от себе си,в себе
си.Или по-скоро ти си част от нея.
И това те прави свободен,щастлил и търпелив до края на земните дни,
дадени ти от Бога,Системата ,а и от теб самия..Какво значение има
времето,когато ти вече не му принадлежиш?
Не принадлежиш и на себе си.Дори чувството на вина се е стопило.
Защото няма оправдание за стореното.Ти си част от цялото.И ако съумееш да
го запазиш ще го спасиш.В противен случай тълпата/без чувство за Вечност
е права/ "и ме хвърлете в обятията и ,за да ме разкъса".Без значение дали ме
мрази или обича.Можеш да бъдеш господар на себе си само далеч от това
общество,а и далеч от себе си. И за миг напусне ли те вечността,ти вече не
си жив.Ти ще умреш от вина.Без опрощение.
С.М.Аврелиев