Къде остана вечността,времето къде е?
на мечовете остри,които на войните Самоилови
се присъниха.
Къде са стените на Царевец,които времето изравни,
споменът ги забрави или ги сринаха татарите?
Къде е дървото на Адама и другото на Бога?
С.М.Аврелиев
------------------------------------------------------------------------
Нещата нека не събираме в шепи
и истините,а и думите.
Не можем вече да мечтаем ,нито да сънуваме
останаха ни саждите на някой влак,
случайно времето прорязал
остана ни метафората на брега,
вълните на една река ,
едно море от слънце набраздено.
Не,това е лудост.
На секунди е нашето щастие,
проблем на светлинни години е.
Какво ни пречи:
Мътилката от нерви вечно будни,
или пък ужасът от простите неща.
Да бъдеш себе си-то значи да те унищожат
Или самоунищожиш..
Ей тъй ,без много да се вайкаш.....
С.М.Аврелиев
Сами дълбаем свойто минало и настояще
и никога с мечтите си не срещаме се.
Суета е скрита и без Еклисиаста във дните ни
прочетени в стрелките.Навик и измамама.
Във времената,тъй както и в историите грешни
Е скрита цялата ни тъмна същност.Системата отвън!
която е прояла и душите и на свестните.Горко за живите
и за зрящите-горко. За тез които им повярваха.Горко!
В огледалото щом се погледнем съзираме
мимолетната същност на нашата райска природа
И осъзнаваме ,че всичко е шега.
Ни Рай ни чака,нито Ад ще ни направи по щастливи.
С.М.Аврелиев
--------------------------------------------------------------------------------------------------
Рибата се хлъзва между пръстите ми
и в тъмните води стопява се.
Остава ми само белега от перките на акулите.
Те властват и в океаните и моретата
И НА СУШАТА .
--------------------------------------------------------------
Само мечтата без надежда
може да превърне страданието в радост
от живота.
Умеят го само животните.
Те нямат претенциите за мечта,
нито за радост.Те са живи....
С.М.Аврелиев
----------------------------------------------------------
При толкова любов
защо не се обичаме?
Вечер чувствам полъха на вятъра в косите и
познававам парфюма и до възбуда
и освобождение.
но тя и аз не се обичаме.
Дали защото прекалено много се обичахме
Прекалено много свобода ни смачкваше.
И искахме това,което май си давахме?
Но туй,което нас ни свързва е нишка тънка
от паяк изплетена
По-здрава е от корабно въже,
но гордостта,страхът че ще се скъса
ни прави все едно и също ЦЯЛО.
ЧУвствам вечер полъха на вятъра в косите и
усещам и парфюма и как ме задушава
Защото се обичаме.
С.М.Аврелиев