Намираме се в края на една епоха-епохата на модерната цивилизация
и високи технологии.Насочихме се към Космоса и други светове,ала обърнахме
гръб на ДУХА,морала и достойнсвото.Забравихме Бога.Опознахме най-
малките частици от които сме създадени ,до големия свят,в който живеем,
но не познахме душите си,които са същността на живота. А най-големите и
истински неща се обезсмислят от липсата на перспектива,от липсата на
добро,което,в края на краищата ражда смисъла на нещата.И още нещо
по-лошо,когато думите и нещата се обезсмислят,ние не губим не само
същността си,а и всичко се обръща наопаки.И тогава губим смисъла,
справедливостта и в края на краищата не знаем кое е правото,къде е
истината.Стига се до разрив във всяка област на живота от собствения,
семейния,политико социалният,та до смъртния одър. И се превръщаме
в аутсайдери, социопати,психопати и изобщо мразещи хора.
В БълГерия вървим с бързи крачки към това състояние,най-напред
поради тоталната безпросветност,сбърканото образование и опростач-
ване.Съзнателно и целенасочено.Изгубиш ли смисъла на думите,ти
изгубваш собствената си самоличност.Това е ментален проблем,кой-
то води до хаос и подсъзнателно нищо вече не ти е забранено.Най-прекия
път да станеш слуга на дявола,който ще те завлече в ада.
А изгубването смисъла на нещата,на всичко,което ни заобикаля и не сме
ние е психо-соматичен проблем,който се наблюдава при 90процента
от българите.Това са хора,които за пари,власт и жени/мъже/ са готови
да се продадат за цял живот.Психиката им се превръща в тяло/ за това
толкова много се татуират/,не виждат нищо освен една "гола" материя
предназначена да удовлетворява долните им страсти.Те постепенно
изгубват въображението си/което със сигурност са имали като малки/
изгубват любовта/която са имали като младежи/, и накрая и себе си,
с объркани хормони,от които не могат да се спасят.И вместо удовле-
творение и щастие това ражда болести и страдания.
И все пак това е само предвестник,но не и края на света.От това със
тояние има поне два начина да се излезе.Първит е да се научим да се
смеем над себе си ,а втория,да приемаме светът като мистерия и въ-
прос.Тоест да се научим да го разказваме,за да задаваме въпроси,
а не да даваме отговори.Защото тоталитарния свят и Системите
ни учеха да даваме отговори,а задавайки въпроси ни биеха през
пръстите и ни хвърляха на прасетата.И до днес е така в нашия
Картаген-"Милата ни родина",само че малко по-метафорично,което
понякога боли още- повече.Но в края на краищата ,човека, за когото
нещата имат смисъл може да се чувства цялостен,макар и разкъсан,
защото въображението прокарва разделителна линия между истината
и фалша.И тогава нещата започват да ти се струват толкова смешни и
нелепи,че човек се пита: Аз ли бях този,който написа тези нелепи
глупости? Има ли смисъл,когато никъде не го откриваш? И все пак...,
все пак разказа,романа,притчата,гротеската?....Макар за миг!!!........
С.М. Аврелиев