Животът ме боли

                                         Животът ме боли                                                                                                                                            /имлресия/                                                                                                                                           Боли ме,че не случих на държава                                                                                                                          Не случих на жена
                       Боли ме,че х ората около мен са болни,

                            

                     Боли ме за комунистите,седесарите и
                          царистите,че не им  признахме,че не те,,а
                     ние сме виновни за тяхните вини.                                                                                                            
                                          Боли ме кутрето,коено отрязах,
                                      в знак на отказана любов от едно момиче
                                            и сега  го няма,но ужасно боли.                                                                                                                                                                                                                                                                       Боли ме,че децата ми порастнаха и сега са далеч от мен.                                                                           Дано са като лястовичките                                                                                                                    да носят гнездото  в сърцето си.                                                                                     Боли ме  кръста,гърба и черния дроб , и белия ме боли.

                                   Боли ме сърцето за всичко,което ми се случи в този живот,
                     и за всичко,което не ми се случи.                                                                                                                       Погледнеш ли назад няма нищо и боли
 
                                  Погледнеш ли напред -зее дупка и боли.
                                                                                                                                                                                          Боли ме за баба,щото я болеше глава,
                             а и мен ме боли, щото съм кръстен на нея.

                         Боли ме  за  гората,дето бандитите изсякоха и продадоха на гърците.

                          Боли ме,че сме продажници,а уж не сме лоши хора.
                                                                       пък все нещо/всичко не е тъй/
                        Ние,сякаш сме  хора сбъркани в "остатъка"
                               в изконното си намерение да бъдем люде без Бог.
                          а тъй не бива,щото рано или късно боли.Боли от нищото,
                              че си предател, не не на себе си,Бога си предал .

                                    Свободният човек не е предател! И той е в Бога.                                                                                                                                                                                                                                                                 Боли ме,че съм аз и  се срамувам от това.                                                                                        Боли ме,че птиците не пеят като някога      А кой ли ги и слуша                                                                     
Призивните на щурците са някак унили и не безсмъртни- преди да умрат./мъжките, умират  след любов,буквално,- а не като мъжа след- еякулация-духовно./                                                        И Жабокрякането на жабите не е ТО.  ,то те буди,а не жадува Самоизядохме се не от болки,а от лъжи л   А от това ужасно боли . То е като  да те карат насила да мислиш,че си жив, А ти не си.                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                  Боли ме за ручеите,които пресъхнаха и за рибата която живееше в тях                Превърнаха  всичко в модерен еко/псевдо -бизнес /за да  оправдават крадените европейски пари-а.и от това боли.                                                                

                              Боли ме за "морето и неговите хора". За дивото безкрайно море,което опитомявахме с младжката  си сила и бездумсвво и бяхме щастливи,,а сега ни е страх да се докоснем до него    Боли ме,че нацията ни е болна  ,а болестите вече не са   същите и няма кой да ни лекува..   Боли ме и за поповете.Няма кой да  ни опее като хората,щото не им       дават заплати..      Боли ме за неродените деца,които ще пораснат    големи и ще разберат как                 жестоко боли ЖИВОТЪТ БЕЗ МЕЧТИ.                                                                                                                                                                                                                                                            Боли ме за моето куче,което ме обича,а е старо и скоро ще умре.                                                                Боли ме за хората ,които са родени в болка за да ги боли.                                                        Боли ме за приятелствата,които загубих.                                                                                                    Боли ме/с вина и ненавист/любовта към жената която обичах.                                                   Но най много ме боли  за тези които обичах и обичам. Те никога                                                       няма да разберат за това.   Не ме разбирайте погрешно,не ме боли за себе си.За живота ме боли.    Този,който мислим,че притежаваме,и ни принадлежи,а той изобщо                                            не ни припознава.                 .

(((((((((((((((((((((((((((((((

Пъстървата

                                                        Пъстървата                                                                                                                                 или "Златната река"


                   Пъстървата има характерна перка ,така наречената мазна перка.Гърбът и е  с маслиненозелен цвят,а страните и са златистожълтокафяви.По тялото и има дребни,кръгли,оранжеви или червени петна,заобиколени със светла ивица. От двете страни на тялото има широка лента с цветовете на небесната дъга,откъдето носи и името си. Коремните и перки са наситено червени,с хармонична бяла или черна ивица.

      Когато бях дете реката течеше бистра,като детско око.Рибите играеха кротко и бяха щастливи.Особено есента,когато намаляваше водата и те се събираха в клиновидна редица,като птиците,и прецеждаха водата срещу течението на реката.  Едва помръдваха с перките и опашките,за да се задържат на едно място и бяхя толкова уязвими и истински,че аз се прехласвах с часове да ги гледам.Реката беше малка, но бистра и хладна,високо в планината.Сред пъстървите имаше и златни рибки.Не са плод на моето въображение.Бяха истински,със златни перки,златни опашки и изобщо целите бяха от злато.Хранеха  се само с клей и малки златинки, не бяха хищници, но   пъстървите не ги закачаха..Дори им разрешаваха да се подредят в тяхния клиновид.Рибешка им работа,това го няма сред хората.

      Те ми откраднаха реката.Моята златна река.

       Незнам кой дявол ме накара да споделя с най - големия мошеник на  Априлци-Бедния,че реката носи злато.Тогава съм бил наивник и най вероятно съм се надявал ,че той ще ми помогне с пари и ние заедно ще работим.Тоест,да направим "специалното" корито,което беше доста скъпо за времето си/коритото на Язон/ което бях измислил,констроирал и начертал/ не без помоща на Библията/,но в различен вариант. Бях убеден,че с него могат да се улавят  люспите на златинките,които се носеха по коритото на "Моята река".Даже му казах,че ако инвестира  две трети са за него ,останалото за мен.Той се съгласи,поклати глава и рече че ще видим. .Още докато му обяснявах усетих как нещо се обръща в него.Очите му светнаха,стана нервен,започна да се върти на стола  и обърна разговора в друга посока  Все едно нищо не е чул.              
          Месец след този случай отидох да видя реката.Имах лоши предчувствия,но това което видях надмина всичките ми въображаеми страхове.От нея/реката/ не бе останало нищо.Бедния се съюзил с друг богаташ/зер го е страх да направи нещо сам/ ,щото нали знаете ,че" краставите магарета през девет баира се надушват". И започнали работа..Ама ,наистина сериозна работа!
   Накупили техника/най -модерната за тази цел,ала забранена,не като" рухото на Язон""/ моето безобидно корито/ и започнали да търсят злато. Коритото на горката река бе превърнато в неузнаваем ,лунен пеизаж.Булдозерите бяха изринали не само пясъка и чакъла,а и камъните бяха натрупали на огромни камари на 200метра от реката. Дърветата наоколо бяха набутани все едно е минало торнадо.Бяха мобилизирали цяля армия от цигани да претърсват с драги и сита всяка дупка по скалите,а и да изсмукват водата и да я прецеждат.Драгите бяха толкома мощтни,че изсмусваха почти всичката вода от реката и я прекарваха през сита.Но и това не им бе стигнало, в ужасяващащата лакомия,ами след ситата бяха вкарали цялата река в тръби,които на около 20-тина  метра бяха поставили различни мрежи/сита с различни размери на пропускливост и улавяне/.                                                                                                                                      Осъзнах колко съм наивен и глупав,но със някакво хладно спокойствие.Все едно нищо не се отнасяше до мене.Болеше ме само за реката.                                                                                        След малко пристигнаха с джиповете си и Бедния и Пумчо и без да се церемонят ме изгониха и ми забраниха да стъпвам повече на това място.                                                                         Тръгнах бавно надолу по реката и ми се ревеше,ама аз пък не изках да рева. Тя.течеше бавно,унило и без желание да бъде река.Не беше мътна,а кална.Въздух в нея нямаше и рибите бяха обърнали коремчетата си.Някой още се мятаха,мъчеха се да поемат вэздух,но скоро и те умираха..                                                                                                                                                       Измряха и златните рибки,защото вече нямаше златинки с които да се храняг.                                        Проклети да са-казах си на глас,докато вървях и даже май вече тичах-ала не го почувствах истински,щото в този миг бях убеден ,че те са нещастни хора.Че природата или Бог, рано или късно ще им въздаде заслуженото/мразя думата отмъщение.Бог не мрази,следователно не отмъщава/                                                                                                                         А ми хрумна и друго,че те ме гонят и мразят,не за друго,а защото съм беден.Те не обичат бедните като мен,защото мразят всичко,което са били или им напомня за това.Това са били най бедните х ора,очари,свинари,неуки,без занаят,щото нямат и идеи,ала комунизма им даде шанс да крадат,да лъжат и да убиват.некъдърниците станаха новите владетели на държавата.Така за съжаление е и до ден днешен.Котират се лицемерите,мошениците и безкрупулните хора,за които светът е злато и пари.Жалки са.Обаче са силни.Избиха рибата,изловиха златото и забогатяха неистово.Направиха къщи,фабрики,накупиха си най-скъпите коли и яхти.Кораби купиха и умни хора си купиха да им служат.Сега всички сме им измекяри и слуги.Къде да идеш.Железният закон на живота,в държава на предатели и сътрапи живеят само подобните ИМ.                                                                                                                                                  Реших да не се занимавам с тях,макар,че сънувах  "Моята река" всяка нощ..По -късно чувах,че и двамата били нещо превъртели.Единият бил в лудница,а на другият му изсъхвала душата.                                                                                                                                                                   И макар,че им бях простил,всяка нощ,несъзнателно им пусках по един куршум,но те не умираха.Щото няма какво да убиеш освен душата.А те я нямаха.И никога не са я имали.                                    Аз убивах себе си и моята река.                                                                                                      И въпреки всичко,тя си остана  МОЯ.Вътре в душата ми.Те я използваха,аз я обичам.                                                                                                                                     

Творчество и еротика

                                                         Творчество и еротика

                     Човек се ражда в грях, живее в грях и грешен умира. Въпроса е дали и доколко във всичкото това нещо е имало любов/която реваншира/ греха ,или просто еротика,която осмисля греха.Любовта и еротиката са спомен за "друг живот",при всички положения по-истински, защото се реализира в нашите сэнища и мечти и тогава той добива плътност и смисъл,тоест, явява се в своята същност.Еротизма при човека,като "спомен-реалност" се появява/неосъзнато,но най -истинско/ след третата,четвъртата година,после известно време изчезва и идва със страшна сила в пубертета/твърде индивидуално/ след 13,14 година, и продължава до към 19,20-година. Пак повтарям,всичко това е твърде условно,защото при някой продължава до края на живота. Но все таки ,еротизма и желанието за секс са различни неща и не трябва да се смесват.И  едното и другото отпадат  бавно и естествено  с напредването на годините.Ала трябва да се знае,че те са от различни светове .Еротиката е от царството на сенките/спомени от друг живот/А секса от царството на времето.И колкото да не ви се иска- времето е убиец.От друга страна сенките и смъртта,често се срещат.Основно в нашите сънища .Остава в нас ,само онази част, като желание да любим,но не като сън и илюзия,а като  съпротива на нашата " химия на смъртта",самотата и нищото...Докато в тебе съществува еротика,значи ти си творец.Умре ли тя,умира твореца,умираш и ти.                                                                                                                                                                                                                                                                                             Отначало човек проектира света като огромен Ерос.Няма нищо по-велико и по-истинско от тази приумица на  Бога,а от друга ,нищо по унизително към човека,от страна на Бога,че постепенно ероса го изоставя,докато се слеят в едно Ерос и Танатос.   Е,сигурно господ се е пошегувал с нас ,но явно познавайки човешкия род е взел правилно решение.Та нали иначе земята ще се превърне в Содом и Гомор И отдавна да сме изгинали,като динозавритеИстинската любов е любовта към Бога .Тук,обаче, човек я заменя с любовта към  жената,,съответно към мъжа,децата и изобщо към ближния Ние-"долния свят" сме.архетип на Горния свят/.Ние,падналите души от долния свят трудно намираме смисъл да обичаме нещо което не виждаме,а нещо което е като нас от плът,кръв,чувства,страсти/грях-ерос.Да обичаш абстрактно не е нито любов,нито грях.То е отдаденост.И е дадено на малко хора.Ние,обикновените хора,можем само да си спомняме за Божествената любов.Но понеже не може да се живее без любов и на този свят,ние людете сме я проектирали върху себеподобните си Тази изгубеност на целостта ни кара да търсим себе си.Ражда се самосъзнанието.Тази божествена частица отнема донякъде греха от нас,припомня ни за себе си,в мигове,когато най- много ни  тежи изгубената цялост и ни кара да творим.                                                                          Творчеството е търсенето на целоста.Целостта е любов,а любовта е творчество.Без истинска еротика няма любов,та значи няма творчество.Ерос е свързващото звено между любовта и секса.Човек живее толкова,колкото дълго продължи любовта му,тоест  меччтите му.                  Спрях се на този въпрос, тъй като в един миг осъзнах,че и Горния и долния/паднал/  свят, са само две форми на нашето битие.Два свята ,безкрайно отдалечени,но и съвсем близки,в своята неотделимост.                                                                                                                                  Та още в древната книга Кабала е казано:" Вътре е тайната на Небесния човек.Като земния човек,Небесният Адам е вътрешен и всичко се извършва долу така,както и горе.Всяка форма в която няма мъжки и женски принципи не е висша и пълна форма..Човекът служи като посредник и връзка между Бога и природата.Когато светът е  нисш,-се казва Sohar-e-Одухотворен от желанието,от пламенната жажда на "висшия свят" да спаси "нисшия",той нисхожда към него."      И му дарява любов.С нейните безкрайни разновидности.От удоволствията на секса,през мечтите на Ероса,през тайнствата на танатоса,та чак до любовта към Бога.

Да сънуваш Ницше

   `            
                          Да сънуваш Ницше

                                                                        Философията трябва да бъде луда,като целия
                                                                        ни живот.                   Лев Шестов

        Нашият сънуващ герой се казвал Лев.Четял  и препрочитал десетки пъти Ницше. Отначало  под въздествие на разни  философи,които го считали за мизантроп/Ницше/ и едва ли не идеолог на фашизма.и все пак го ценяли и дори се страхували от  неговата мощна мисъл .. Той   ненавиждал академичното ,сухо и теоретично философстване. А и  не бил истински философ,в собсвения. смисъл на  думата/без титли и отличия от които бягал като  дявол от тамян/  Чувствал,че прочита,който правили на  Ницше до сега е неправилен и че , Ницше не  е  своя текст .Почти всички се впускали по тази плоскост идентифицирайки Ницше с неговото творчество.А за него,нашият сънуващ герой той-Ницше, винаги е бил нещо друго ,нещо ,което дори той не съзнавал. Та по име Лев си бил Лев,по призвание философ.а по фамилия Шестов.   Той отдавна бил стигнал до прозренито,че животът е болестно състояние на духа и затова твърдо вярвал,че Ницше иска  да го поправи.В текстовете си НИЦШЕ САМ ОПРОВЕРГАВА СЕБЕ СИ,опитвайки се да си самодокаже,че няма Бог.Това свръх напрежение ражда  "Свръх човека" и неговия побратим-"Антихриста"

        "Царството Божие не е нещо,което се очаква,то е без вчерашен и без утрешен ден,то не иде след хиляди години-то е опит на едно сърце: то е навсякъде и никъде".
    Лев обичал Ницше-Най вероятно, за това,че страдал като него,най-напред заради недоправения грешен и често безбожен свят,а после и той като  своя идол нямало болест с която да не се е борил.. Духът няма възраст ,нито персонализация,затова макар за миг в съня му- те  били едно цяло. Дори не знаел дали е  Ницше,или той .Нещо повече,може и Ницше да го е сънувал,Та и той е бил жив човек. От плът и кръв .Със своите слабости,Бездни и пропадания И той е сънувал.И него ,но най -често идеята за своя "свръх човек"Но запомнете, винаги в кавички и като идея.Той-Ницше,за разлика от своите събратя "ФИЛОСОФИ" никога не се е чувствал  "Свръх Човек"Това е била неговата мечта да промени човешкия род към по-добро.А мечтата често е по- истинска от всяка реалност.".Неговата сила,неговата      стихия във философията е иронията. И това го прави Велик.Кой разбра,че неговата сериозност е надсмиване над себе си и че неговото творчество е присмех над живота,над смъртта,боговете и хората.  А нима има друго изкуство овен ироничното.Да се взимаш на сериозно е поп       фолк. в недопечена  държава.нейде из Балканите.        Само веднъж взел,че се самоидентифицирал със своята измислица ,  за да се пробва като Разколников ,и го прибрали в лудницата.
 Пробудил се след миг,Лев осъзнал,че вече не сънува,а пише,нещо,което му диктува самия Ницше.Той сам не бил способен да измисли такива неща.Макар,че знае ли се?Нали до преди малко бяха едно и също."Ценността на живота се крие в различните люде/ДРУГИТЕ/,нестандартните,а и ""Много лудите",тоест свръх нормалните, там е скрита силата на страданието и изкуплениего..И макар тия люде да са твърде малко и да не са за този свят,те единствено го спасяват. _Спасяват го в своята безнадеждност и другост,защото масата е огрицание на доброто,красотата и всичко ценно на този свят..Като няма смисъл има ирония.Тя е тази,която спасява света и му предава някакво достойнство.А ирония плюс достойнство се нарича творчество.То може да спаси дори в безсмислието,дори да заблуди целия свят,че си част от него.И тогава Свръх човека ще се роди.Когато се откажем от себе си,когато осъзнаем ,че сме никой.За да съградим еди по-добър свят.Не в някакво "светло" и далчно бъдще,а сега."

    Тук спящия Лев се събуди изцяло и се замисли: Ето,например,червеите се приспособяват,делят/някой до безкрайност/та значи са вечни/.Но те нямат понятие нито за живот,нито за смърт.Границата е незначителна..А и защо им е да осъзнават нещо,щом ще го изгубят.
   Ето човек се опитал да познае себе си и се  изгубил безвъзвратно

ИМПУЛС да УБИВАШ

От някое време пиех обедното си кафе в едно малко барче, близо до службата. Сядах винаги на една и съща маса, до вратата. Този път тя бе заета от две млади госпожици и някакъв офицер, затова отидох на съседната. Поръчах си кафе със сандвич. В барчето нямаше никой освен съседите, окупирали моята маса, и моя милост. Не им се сърдех, разбира се, откъде да знаят, че са нарушили статуквото. Аз съм улегнал човек и доколкото се познавам – компромисен. Тук му е мястото да спомена, че аз съм още и в известна степен повърхностен, тоест не се познавам. Не се задълбочавам в нещата и не си задавам излишни въпроси. Искам да кажа, че животът ми не е от трудните и нямам грижи със себе си. Само понякога в мен изплуват неясни спомени от детството, които трудно се помиряват с представата за сегашния ми образ, но аз бързо ги задушавам. Мога да задуша всичко, което не ми е нужно и от което не мога да се възползвам. Отгоре, сякаш от тавана на заведението, се носеше тиха музика, която се задушаваше отвреме-навреме от внезапния смях на моите съседи. Офицерът им разказваше нещо почти шепнешком, а когато си поемаше въздух, двете момичета изпадаха в неистово откровен смях. Какво ли толкова им разправя? Нададох ухо, но не успях да доловя и думичка. На масата им нямаше никакъв алкохол. Изглеждаха свежи и щастливи млади хора, без предразсъдъци и задръжки. Смехът им идваше отвътре и не беше никак пресилен. Сервитьорката размести станциите на радиото и го усили. Вървяха разпалени предизборни дебати, а след това съобщиха за огромен ядрен взрив  на слънцето. Това не застрашавало живота на земята, но щяло да има силни магнитни бури. После гръмна дрезгавият глас на Тина Търнър. Ония пак се заляха в смях... И тогава се случи нещо, което промени живота ми за известно време. Внезапно офицерът се изправи, дори ми се стори, че изпъна куртката си, извади пистолета си и съвсем хладнокръвно застреля двете момичета. Насочи пистолета и към мен, но в последния момент му хрумна нещо и се отказа. Сервитьорката изписка и се скри. Офицерът остави пистолета, извади белезници и сам си ги постави. Заповяда на бармана да извика полиция и седна отново на стола си. Аз стоях изправен и не и не можех да се помръдна. Всичко ми се струваше нереално, сякаш не се е случило, или пък е станало много отдавна и съм го забравил. Момичетата лежаха мъртви, а лицата им бяха замръзнали в усмивки. От устата на едната се стичаше тънка струйка кръв, а по другата нямаше никакви следи. Все едно бе щастливо заспала. Сетих се за сектите, но защо не се бе застрелял и той? През главата ми мина нелепата мисъл за ревност, за несподелена любов. Отгоре Тина Търнър продължаваше да се дере и това засилваше чувството, че нищо не се е случило. Отвън хората продължаваха да вървят насам-натам, та значи светът беше същият и не се беше променил. По лицето на убиеца не помръдваше нито едно нервче. Гледаше спокойно момичетата и сякаш малко им завиждаше. След малко дойдоха полицаите, завиха момичетата с найлонови чували, очертаха около тях кръгове с тебешир и зачакаха да дойде линейка. Когато ги натовариха, полицаите отидоха до убиеца, хванаха го от двете страни и го натъпкаха в полицейската кола. Държанието им даже ми се стори малко грубо към човек, на когото ръцете са завързани. Накараха ме да се кача и аз, както и бармана, и сервитьорката. Докато ни откарваха, а сирената виеше над главите ни, убиецът ме гледаше в очите, сякаш ме халюцинираше и аз започнах да се питам дали не е станала грешка не е искал да убие мен вместо тях? Но това бяха само догадки. Те нямаха нищо общо с това, което ставаше. В полицията ме разпитаха и ме пуснаха. Предупредиха ме да не напускам града. Прибрах се вкъщи и заспах моментално. Когато се събудих, се бях превърнал в кълбо от ужас. Но не от снощната случка, а от това, което бях сънувал през нощта. Сънувах, че самият аз бях убил двете красиви момичета. Нямах причина да го правя, а и нямах пистолет. Опитах се да си внуша, че наистина не съм аз, ала някакво късче, много малко късче в мен се съпротивляваше и натякваше: „А ако имаше!? Ако имаше пистолет, не би ли ги...?” И се сетих, че когато баща ми почина /бях в пети клас/ аз зарових пушката му в градината и тайно си правех сметки как ще застрелям даскала по математика, когато му дойде времето. Да, учителя, но защо тези две красиви девойки!? Наложих си да стана от леглото и краката ми ме отведоха отново пред същото кафене. За моя изненада то бе пак отворено. И барманът си беше същия, и сервитьорката.... И с нищо не подсказваха, че вчера тук, на това място, се бе разиграла трагедия. Дали пък не са им направили някакъв инструктаж от полицията и искаха да ме заловят. Докато си поръчвах, се опитах да заговоря за вчерашната случка, но сервитьорката се врътна и останах сам. И отново ме обхвана безразличието. Този път то беше примесено с някакво всеобхватно безсмислие. По-страшно от смъртта. Отварях и затварях очи, опитвах се да се съсредоточа върху нещо много важно, но напусто. Единственото реално чувство в мен бе, че съм изгубен. Но не както се изгубва. да речем, човек в гората или в голям град, а както се изгубва в космоса. Наоколо ти няма нищо и теб също те няма. Само някаква тънка нишка на мисъл, която те кара да усещаш, че си жив. В това състояние осъзнах, че няма никакво значение кой е убиецът. Два човешки трупа се бяха преселили в небитието и толкова. Наблюдавах хората, които минаваха отвън. Забързани, делови, последователни и нереални. Те можеха да тръгнат с главите надолу и пак щеше да си бъде същото. Както и дърветата, и къщите, и комините на къщите можеха да бъдат обратно, защото нямат нищо общо с мен и аз с тях.Те бяха измислени. И ги видях как се обръщат и тръгват.. Едва се добрах до тоалетната и повърнах. Когато се върнах, разбрах, че майките на двете момичета са дошли да видят лобното място на дъщерите си. Нито плачеха, нито се тръшкаха. Приемаха го съвсем нормално. - Поне да ги беше познавал! – рече едната. - Или пък да се е припознал – додаре другата. - Нещастен случай – намеси се отговорно полицаят, който ги съпровождаше. - Не е – едва тогава се обади барманът – той е изпитал импулс за убиване! - И защо, защо точно нашите дъщери? – не се сдържа едната майка. - Защото е имал пистолет – отвърна полицаят и се удари по кобура. Тогава аз за втори път отидох и повърнах в тоалетната. Дойде ми наум, че това място е омагьосано и мазето му е пълно с трупове. Не че бях развълнуван, но ми светна, че в края на краищата бъдещето винаги носи смърт както и миналото, но от това не произтича тъга, ако не е в настоящето. А то единствено има смисъл. Да де! И още ми светна, че аз сигурно съм мъртъв, оня ме е застрелял. Но не това е важното, а това, че съм умрял приживе. И за да се довърша, аз се хванах за гушата и се опитах да се удуша. Оказа се, че тялото предава богу дух  по-трудно, защото бях сигурен, че тялото няма душа. Поне в тоя миг. Не успях и си тръгнах. Пред къщи се качих на колата, включих фаровете и настъпих газта. Хвърчах с безумна скорост, на която бе способна една стара кола, докато дори без да знам как и без да подозирам защо, се озовах в моето родно село, до моята родна къща. Щом спрях, моментално се залових да търся пушката, която бях закопал в градината. То каква градина – ама нали така му викахме някога. Тогава в нея растяха рози, лалета, хортензии, а сега – тръни и бурени. Само на едно място бе останал стрък момини сълзи и аз разбрах, че там трябваше да е пушката. Намерих лопата и се залових да копая. Щурците, които някога, когато я закопавах, бях слушал, ме заливаха в звуци и изпълваха топлата нощ с призивните си. Идваха от всички страни и сякаш искаха да ме предупредят да не го правя. Не след дълго лопатата закачи пушката и аз я извадих. Цялата беше ръждясала, но вътре бяха останали двата патрона. Спомних си за даскала по математика, за двете красиви момичета, които уби оня кретен, вдигнах я и стрелях два пъти във във въз

духа. Секна песента на щурците, само ехото дълго се връщаше ,дълго от отсрещния баир. Запалих колата и се върнах кротко вкъщи. Към моя заспал живот.

"Пуси райт" или свободата срещу властта

Русия е вселена. Всичко има, само едно нещо си няма: „Смъйсли”, а смъйсли означаят справедливост. Без нея накъде? Без нея всичко се превръща в хаос.И понеже никъде по земята няма съвършена справедливост в чист вид,ще си позволя да сравня Русия с космоса.Та нали те първи излязоха извън орбита, нали руската душа е необятна и необяснима като космоса.Но в случая няма да се занимаваме с нея,с душата, а с държавата Рус и нейните управници.Не вчерашни,бъдещи ,а днешни,наши съвременници. Във вселената/или поне видимата част от нея/, като част от цялото владее съвършения ред.Други казват,че всичко това е хаос и едната случайност ни пази от катаклизми.По теорията на вероятностите Айнщайн е доказал,че това не може да бъде вярно Тогава именно е повярвал в бог.От гледна точка на вечността вселената е хаос,но подреден.Всъщност всичко е хаос от една гледна точка и всичко е строго закономерно от друга. Нали е казано,че това, което е горе, е и долу, и обратно/само,че на друго архетипно ниво/.И веднага идва въпросът,щом горе има висш ред/справедливост/,за да не изгинем всеки последващ момент,защо тук долу няма поне подобие на този ред/ Напротив, тук владее анархията,деспотизма,антилогиката и антиреда. И поради това несъвпадение на горния и долния свят,в последния ще властват некадърниците и негодниците,ще владеят и богатеят подлеците,хората потънали в материалното,далеч от духа на „Горния свят”. Ако искате, всичко това го приемайте не на сериозно,дори на майтап,но има една логика,която не искам да произнасям,но до която май стига всеки поживял повече или по-малко на тази земя.И тя е, че земята е царството на дявола. Но ако наистина Бог е добър и всемогъщ,защо не ни е дал поне малко от „ГОРЕ”,а ни е оставил в лапите на лукавия? Защо ни е изоставил без посока ,цел и надежда. Нима хаоса е равен на зло и съответно на смърт? Много въпроси без отговори. Макар че и ние сме част от тази вселена на разума, Бог сякаш ни е забравил покрай милионите си задачи с такива подобни на нас. Може би ние сме най маловажните..Но нали е вестдесъщ и му се молим. И ако всичко дотук се отнася за нашия свят изобщо, то в Русия всичко е добило своя хиперболизиран и гротесков вид.Там всичко е в повече и сякаш крещи,че Светът не само,че не става по-добър, а напротив върви от лошо към по-лошо. Еманацията на този свят, разбира се. е гаспадина Путина,батюшка спасител. Та този господин взел,че осъдил три момичета на по две години затвор. Формално човекът си имал право,от къде на къде ще сквернят църквата,и ще искат да спасят Русия от Путин и путинизацията.Е не ги е осъдил той пряко,а неговия съд,което е едно и също.Само,че той не се е сетил веднага,а и в последствие,че -първо, не е безсмъртен,второ,че не е Бог и трето,че свободата е по-силна от тиранията и тиранина. А трите момичета били свободни.Най малко в себе си. Да вкараш за свободомислие три невръстни деца в затвора,това не си го е позволявала и Светата инквизиция.Тя просто режела глави,за несъгласие с правата вяра,,а на Путин/респективно съда и неговите подметки/ не им е минало през ума,че трябва да намерят поне подходящи аргументи-сквернили църквата-та нали църквата е свобода ,молитва и волеизлеяние. Браво на тия момичета, за тяхната смелост да се изправят срещу тиранина.Ще кажете,че той не е тиранин,а е избран свободно на свободни избори.Да но ако познавахте мужишката душа,не бихте мислили така.Тя обича да бъде тъпкана,мачкана и унижавана.Тя обича силната ръка,тъй както обича водката, обича да воюва,така както обича да умира „в имени Родене”Е как няма да бъде избран тогава съвместно с лъжите и апаратните игрички на неговите лалугери верноподаници. Тук накратко ще спомена и казуса Чечня,тъй ката нещата са аналогични.В единия случай три момичета/те не са три,а триста хиляди/и в другия една малка /колкото нокът/ държавица,в сравнение с мастодонта Русия на която не и се дава право да се самоопредели.Явно там живеят свободни люде.Това дразни всички диктатори/страхът от свободния човек, свободната държава/ Иначе защо и е на Русия това джудже и защо трябва да избиваш собствените си деца,заради нещо което е обречено и няма бъдеще. Отговора е един единствен: На диктаторите им трябва смърт,смърт и пак смърт.Защото те искат да имат целия свят,вселената в шепите си.Между впрочем,макар да се изживяват като вечни,те знаят,че утре ще умрат и после идва „нищото”.Тук и сега е тяхното царство-убивай и затваряй свободните,защото после ще бъдеш никой.Този свят е единственото спасение за тях,друг няма.От друга страна,дълбоко в себе си се страхуват,че има Бог и той ще им въздаде.Затова си отмъщават за всичкото зло,което са сторил тук и сега.Нещастни са.Да отмъщаваш на света,означава да отмъщаваш на себе си.И още знаят,че трите момичета от ПУС и РАЙТ ще останат в историята, а Путин и путевците/каква прекресна дума/ ще бъдат забравени като средновековни мъчители през 21.век.

     


             Обичам да обичам!