До скоро.....

       До скоро бях убеден,че адът ,това съм аз,но вече си мисля,че

  "" адът,това са другиге" /по Сартр/ Не защото ги мразя,а защото сме в различни светове.

Смисълът на живота е никакъв,ако и в най-дребното не твориш.

                   Или най-малко така се отнасяш към него/ Живота/ Л.Ф. Селен твърди,че:.

          "Ако няма сърцето ти в болтчето,което завиваш ,или към ягодите,коите береш,

          ти никога не ще намериш себе си ,тоест смисъла на това защо си пратен на този свят".

             Съдбата,навярно ни е написана на Небето,още преди да се родим,но  пръкнем

         ли се на "Този свят",гледаме всячески да И изневерим. Просто защото не сме довол-

         ни от нея.Богати и бедни,щастливи или нещастни,много малко са тези,които в края на

         живота си биха казали:" Аз съм доволен от съдбата си. Аз бях щастлив."А и щастие-

         ето е такова едно чудо,което трудно се споделя и улавя.Във всеки миг от живота

        на човека то е нещо различно.И трудно обобщимо.За това нека не се вглеждаме

        драматично в миналото си,а да търсим пълнотата на миговете,които са сега.Под

        творчество, аз разбирам пълноценност на живеенето.Не да " изцеждаш" живота,

       а да храниш духа си с Нещата които обичаш и те карат да се забравяш в тях.

        Именно поради това мисля ,че ние не сме хаотични атоми в химията на "безу

         мието",и точно поради това имаме някакво предназначение/ и някой ден може да ни

          се случи/ .Да усетим Бога в себе си.Изпитвал съм го не веднъж,особено в детството

          но след това бързо се загубва.Да загубиш "Бога в себе си",означава,че ти си изгубил и

          себе си.Ужасно е.Но нали господ ни е пратил на тази земя за да се открием,за да

         намерим него,а после можем да се преоткриваме до  безкрай.В СЪ -творяване с Него,

         а и  сами ПРЕ-творявайки се.Стигне ли някога до тази фаза човечеството сигурно

         с право ще може да се нарече щасливо.Уви,не вярвам ,но се надявам.

          С творчеството си ние надмогваме себе си,собсвената нисша  природа.И може би,

        това е същесвен  аргумент за да се превръщаме   в "човеци"/от време на време/.

           Та ето какво казва по този повод Фридрих Ницсше:  "Аз обичам този,който иска да

         твори  надмогвайки себе си и така погива". Това е апологията на героическото

         съзнание,надмогнало земното,но и най-вече надмогнало себе си ,отчаянието и

         безсмислието на този свят и  оставайки му единсвения изход да ТВОРИ.

        За да не сме все пак не само поданици  на тази земя/по неведоми обстоятелства/човек

        трябва ако не на всяка цена щастливо,то да изживее достойно своя живот. А за да е

         такъв е необходимо много малко и ужасно трудно:Да се лиши от илюзиите си и

        да даде път на свободата.Свободата е "надмогване" .Надмогване на собственото его.
 
           Иначе всичко е затворено в къщичката на черепа ни и най-често там остава,

       докато се разделим с навиците, илюзиите,представите си и се сбогуваме с този

       свят.Тука пак сгрещих и излъгах,има само нива на илюзии,нива на познание и нива

       на на допир с  Бога.И все пак нека се опитаме да обективирамете тези нива,иначе ще

       останем самотни и заключени в себе си. Колкото и да си въобразяваме,това не е

       Тврорчество.
     
                                                                                     С. Марк Аврелиев

Измамен сън

И З М А М Е Н   С Ъ Н / Н А Я В Е   С Ъ Н

За последната гара

със влака пътувам.

Все с надеждата стара,

че още сънувам

как тръгвам от първата

и вечно пътувам,

но скъсал вървата.

Вече не сънувам.

Но още във влака съм.

Гарата няма я.

Пак ли наяве съм в сън?

Всичко измама е.

Че толкова последни

гари бяха първи.

Където да погледнеш,

все нещо не върви…

25.08.2016 г. 17.51 ч. – Самуил – влак Варна - Русе

                                             Т.Билчев

. Предчувствия за зима Т. Билчев

ПРЕДЧУВСТВИЯ   ЗА   ЗИМА

Маршируващи старци с бастуни

в градинките тъжно ситнят.

Остават далеч летните дюни.

Дойде, с есента, и дъждът.

И мрачно. И тъжно. Студено е.

На тялото. И в душата.

Но да се хленчи – забранено е.

Чезне Духът в небесата…

5.10.2016 г. 8.27 ч.

Русе                     Т.Билчев

641-72

ЗА   ДЯВОЛА   НА   АНГЕЛА

Всеки свой Ангел си има.

А Дяволът всекиго гони.

И в тази борба незрима

гении гаснат,…милиони.

Който единствен успее

Дявола в Ангела да убий,

той само ще да посмее

гения светъл, свой, да разкрий.

5.10.2016 г. 8.59 ч.

Русе

                                    Т. Билчев

КОЧИНАТА Е ЗА ПРАСЕТАТАыСВЕТЪТ Е ЗА ЛУДИТЕV

                              Народе Български,осъзнай се или просто ичезни! На там отиват нещата.Ви-

                    зантийско,па Турско,после и Советское комунистическо робство,не ти ли стига?!?..

                    А сега и тия неосъщесвени комунисти/защото ламтежат за власт е комунистичес-

                    ки нагон/ ГЕРБ,които се преструват на дясно мислещи,хора с  идеи,а се оказаха

                    едно бледо копие,креатури на комунистите и техни достойни заместители.

                  По -страшно от комунист облечен във власт е само късно осъществения-такъв.

                   Чеч. Чачева е типичния пример и символ на Комуноида облечен във власт

                 Тя /благодарение на своя благодетел Ботко/няма нищо общо с живота в БълГе-

                  рия.Самозабравила се властоманка,готова да олиже цялото тяло на "СвЕтей-

                 шия",та дори и мощите му , само и само да е на власт.Сто и петдесет годи-

                  ни откакто Ботев се самоуби/ съвсем съзнателно/,а Алеко  самоубиха,няма и кап-

                ка промяна в достойнството на тия самозабравили се влъхви.Не влъхви,а плъхове.

                   Наречени още наши "Вождове"-"Елита на нацията"Вършили само бели и га-

               дости,заради които достойните хора са си отивали винаги без време.


                 И много ви моля! Елате ме убийте,но не давайте такива "хора" като Цв.Цв.

              по телевизията,защото след това повръщам.Ще кажете:не го гледайте,

                но аз ви питам :От къде на къде ще ми вземате времето/макар и телевизионно,

                да ни занимавате с такива плъшоци?1?

                     И вече рефренът е "Не комунизмът си отива",а напротив се завръща със страш-

                на сила" Силата на простотията.

                 И Бог да пази БълГерия от умните и щастливите!

Нищо не съществува ако няма ум,който да го възприема

                           Дали времето е толкова "реално" колкото вечността,никой за сега

               не е отговорил/доказал/ категорично.Но нас людете ни касае съдбовно.

               Защото ако двете са антиподи,то означава,първо,че ние сме обречени

               трагично на смърт/безкрай във времето/ и второ,ако няма вечност,наша-

               та обреченост е още по-голяма/обречени на безнадеждност в самото

               време/.

                  Ето какво казва по този повод едно будистко съчинение от преди

              25 века: "Строго погледнато животът на едно същество трае колкото една

              идея. Както едно колело на каруца търкаляйки се,докосва земята само

             в една точка,животът трае толкова,колкото трае една-единсвена идея."

                И още:"Човекът от един минал момент е живял,ала не живее и не ще

            живее,:човекът от един бъдещ  момент ще живее, ала не е живял,нито

            живее".И продължението при Плутарх:" Вчерашния човек е умрял в днешния,

           днешният  умира в утрешния."

                И все пак и все пак-казва Борхес-"Да се отрича  времевата последователност,

           да се отрича Азът,да се отрича астрономическата вселена,това са очевидни

           отчаяности и тайни утехи.Нашата участ не е ужасяваща поради недействител-

           ността си,:тя е ужасяваща,защото е невъзвратима и желязна.Времето е суб-

          станцията от която съм направен.Времето е река,която ме грабва,но реката съм аз:
,
         то е тигър,който ме разкъсва,но аз съм тигърът:,то е огън,който ме изгаря,но аз

         съм огънят.Светът,за нещастие е действителен, аз,за нещастие, съм Борхес".
:
            Човек се самовъплащава и самотрича в думите,ала съзнанието,което възприема


        непосредственно или пък опосредстванно нещата,никога не ще узнае/в грани-

        ците на този свят/ кое същесвува и кое не/времето или вечността/,кое е дей-

        свителността и откъде започва реалността? Всичко около нас е игра на светло-

        сенки,илюзии,измами и хормони.

           И дали е прав древния будистки монах или пък Борхес,ние  не можем да зна-

       ем.Може би ще го узнаят хората след нас след милион години.Макар,че и в

       това се съмнявам.

         Ако има вечност,то защо ТЯ трябва да се разделя на вчера и утре/ да се раз-

       деля от "идеята за време"/? Или пък може би има две вечности/преди да се

       родим/ и след смъртта?

         А най-вероятно Траките са били прави,че след смъртта започна истинския

      живот.

          Знам само,че в момента моя ум и моите очи и уши виждат и чуват как го-

     ре в небето пърха чучулига.А славеят "изпива времето" .



        Ползвана литература:

                                   Будиско съчинение от пети век преди Христа "Път на чистотата"

                                   Плутарх

                                   Борхес          ,     

Плътта на думите

                       Чудих се доста време дали е редно да споделя едно мое преживяване,

          което е трудно описуемо и до голяма степен "интимно",но в края на краищата,

         реших да го направя,защото съкровените неща трябва да се споделят с хората,

         за да се разбираме по-добре,пък и да знаем "жестоката" цена на думите.

           Стана  съвсем не случайно в един късен следобед, който баба ми наричаше

        / икиндия/.Изкачих се с усилие  високо в планината, за да видя отново пещера-

         та от където извира река Жеравица.Постоях вътре известно време,наслаждавай-

        ки се на извора откъдето бликаше водата .Беше доста студено, а имаше и приле-

       пи,от които се страхувах и аз излязох навън.Под пещерата се разстилаше огромно

       плато, през което течеше "моята река "-Жеравица .Вярвате ли, че една река може

      да се обича  повече от жена.Ще кажете,тоя пък си прави майтапи.Да сравнява

      несравними неща. Който иска да вярва.Тя ми даваше всичко/говоря в духовен план/,

      което не ми е давала нито една жена.Тя ме  изпълваше с  чувството на вечност.Една

      жена може  само да ти отнеме това чувство.И да се отдадеш на тленното и преходно-

      то .И макар че реката тече  във времето, тя ти дава спомена и надеждата ,че всичко

      изтича ,но-ти и тя  сте "цялото",което ще продължи накъсаните мигове в океана на

     Вечността.

         Зад мен бълбукаше извора  в ритъма на живота и Възкресението,а реката в осмотич

       ни меандри се носеше към гората..Беше пролет.Моята лична теория за вечността е

       възкресението.И то не непременно в Христа,а моето възкресение.Лично.Не вярвам

       във във вечния живот без той да се персонализира,тоест и на оня свят всеки да има

      своя съдба.Но свободна.Истински свободна,която да не зависи от никакви земни и

      извън земни зависимости,които те правят роб и "престъпник".В най-добрия случай

      предател на собственото его.:Тук попрекалих.Не знам защо влязох в това откровение.

      Това не беше плътта на думите:.

         Спомням си всичко ясно : Времето нямаше никакво предназначение.То беше спря-

     ло в мен. Беше/било е/ пак по икиндия ,пак ранна пролет.

     Въздухът трепти прозирен .Малко преди да се впие в мрачните вирове на гората,ре-

     ката се превръщаше в нещо като езеро.Синьо-зелено езеро,което за миг укротяваше

    буйните води, коите се спускаха почти отвесно надолу с тътен и грохот  И  отново

    всичко ми се струва недействително, /както   преди двадесет години/а може би тога-

   ва е било просто истинско?. Виждам отразеното   в езерото небе,дърветата забили се

   в бездната на дълбината и всичко наоколо  "загубило стойност" се превръща в "себе си"

   .И аз отново ставам  АЗ.

   От тук нататък си спомням само детайлите,които са обликът на моето чувство. Не

   само спомен,а повече от реалност. Така потопен в гледката ,изведнъж в мен прозву-

  чаха акордите на някаква Божествена музика.Дали беше Павароти или славеят,"поглъщач

  на времето".Незнам. Било е отдавна. Но как удивително се вплитаха  високите тонове с

  ромона на Жеравица? Абсурд, но  и сега зазвуча в мен  и аз се почувсвах не щастлив-

  Божествен .За това Ви казвам,няма Божество,което да ви направи  щастлив,ако  "Ти" и

 твоята същност не присъстват там. Не е твърде христянско и учтиво.Но аз не си предста-

 вям вечността като "маса" ,превърнала се в едно и прозряла всичко,а по -скоро като

 СЪЗНАНИЕ, което в крайния/или безкрайния си път/ е намерило себе си.

    "Аз ненавиждам мухите и дребните насекоми- казваше един приятел-,особено бълхите

,които правят живота ми ад,но благославям стършелите,пчелите и осите,защото като ме

ужилят, ме правят жив. Алергичен съм , подувам се и боли,но съм жив".Сега го разбирам.

     Гледката беше неповторима,но дали я правеше недействителна моята умора?

Помислих си,че за пръв път съм жив или се раждам наново.На хоризонта ,на запад легна

огромния диск на  слънцето и всичко почервеня  Злачните полета на платото около езерото

  леко потъмняха, сякаш предчувствайки хладната нощ.Около езерото се разхождаха дълго-

 краки птици-рибари.От време на време прелитаха от единия към другия бряг подозирайки,

   че ще дойде тяхния час.Сенките им бяха издължени почти до безкрайност и опираха във

    върхарите на последните мури.

     Пренасях се неусетно и съвсем несъзнателно ту тогава /преди двадет години/,ту сега,и

   се питах кой съм Аз? Този някога,или тоя сега?.Не,нямаше нищо общо.Общото беше само

   гледката.Тогава беше емоция,сега навярно увредено от емоции и живот съзнание? Всич-

   ко се събира и складира "някъде"-помислих- преди да избухне някога...Мисъл на която

   нямаше да повярвам никога,ако не бях тук, точно на това място.Всичко се бе складирало

  в особен порядък за да се върна след двадесет години.

  Не само любовта ми към тази река,а и нелепото предчувсвие,че нещо ще промени тъпия

  и скучен живот долу. Първичният ми мотив да се изкача до тук бе да се удавя в езерото.

 Мисълта  за езерото и реката ,които са ме  спасявали не веднъж, ми върна ужаса,че аз

 се занимавам със себе си.

   Над главата ми запя птиче/сигурно съм си въобразил/,но аз почувсвах обич към него,

  а след малко/почти се смрачяваше/ чух безнадеждните призивни на щурците.Това е

  толкова очарователна музика ,да речем колкото "белкантото" на Павароти,от "Mamma

  sentanto felithe".И после изведнъж нахалната мисъл: "намирам се на 1800 м.надморска

  височина,това променя възприятията и чувствата на  човека ,но не съм убеден,че съм

  луд."И с това престават  да бъдат просто думи/от преди двадесет години/,а се превръщат

   в действителност. Истинската плът на думите.Те изхождаха и бяха в .ДУХА.Духа на

  реката,на езерото,на извора,на платото...

    Чувствах се като наблюдател на света. Знаех,че в мен живее метафизика,но бях живял в

   свят,който не обича "нормалните".Бях се възкачил не само до върха на планината,

   ,но и до върха на времето.Което предполага  колизия със себе си Въпреки всичко аз

  бях щастлив. Дали защото се "намерих" или защото се "изгубих"?Не знам? Но бях убеден в

едно:  В този миг аз познах непознаваемата дума "ВЕЧНОСТ". Каква по-голяма плътност

 на думите?  Думите,които предшестват живота и са само в БОГА?



                                                                                 С.М.Аврелиев