Казвам се Мартуш.Родил съм се в някаква "сляпа" нощ на 50 и някоя
година.Не знам /вече знам/защо с първата глътка въздух изпитах чувството,че
се разделям със свободата и влизам в царството на нищетата,невежеството и
пустотата.По-късно разбрах,че всъщност не съм поел достатълно въздух и съм
се задушил.Включили ме докторята на кислород и за радост или не, съм оживял.
Сега тътра едното краче,но то почти не личи.Само малките го забелязваха,щото
не можех да играя с тях мач,но се разминавах само с някой ритник в задника.
В казармата не ме взеха като негоден,а във висшето училище не ме обичаха,
щото четях много и знаех,докато те се занимаваха с жени и компании.Бях комп
лексиран от моята тайна/която никой не виждаше,а аз се опитвах да превърна в качество/.
Не се чувствах самотен,но винаги бях малко в страни от всички останали.
Това ми даваше чувството на свобода,но и на зависимост,че никога не ще
успея като тях,поради моето различие.
Завърших университета,но ме изпратиха да уча за магистър-социолог.
-Ти-каза декана -си умно момче,дори прекалено умно,но трябва да се со-
циализираш,за да не отпаднеш от обществото.Не го разбрах точно,но в
тоя миг почувствах,че аз наистина не искам да бъда част от това общество.
Почувствах го осезаемо,с петте си сетива,че то ще ми отнеме свободата.И
то сега, в този миг и завинаги.
Едни от състодентите станаха политици,други бизнесмени,трети просто го-
леми началници,но мен това не ме касаеше.Дори им се радвах.
До момента в който ми откраднаха портмонето с документите и парите
и най- вече личната карта и шоьфьрската книжка.Опирах до един,до втори
и трети от моите бивши колеги,но никой не можеше или не искаше да ми помогне
.Те бяха добили друго"значение",носеха друга аура.Причината,подозирах аз, е
в моя недоразвит крак/те вече знаеха всичко/и аз нямах право на шофьорска книжка.
Не знам с какво им пречех,но те сякаш изпитваха удоволствие да ме унижават.
.Подлагаха ме на какви ли не изпитания. Мисля че се справях и шофирах добре.
И колкото по-добре,толкова повече се озверяваха към мен и повече никога не пипнах кола.
Уж се държаха приятелски,а гледаха как да ме смажат.Мене смазания
и ощетения от природата.Те ненавиждаха всичко ,което излиза от техни
те глави за нормалност.И сигурно бяха прави.Получих си паспорта след
две години,съпроводен от декларация,че повече няма да го губя.Две
години не ми даваха работа,бях аутсайдер,и от този ден нататък останах та-
къв завинаги-в душата си.Всичко,което ме душеше и задушаваше/така
както бях предположил при първото вдишване се потвържждаваше
с абсолютна сигурност.Аз бях никой.И е трябвало да не се раждам.
Бях убедено решен да умра,когато срещнах Мартуша.Първоначално ми
слех ,че съм унесен в сън,но после прозрях,че е тя и ми се усмихва.Си-
гурно от съжаление,ала аз изпитах любов.
Запитах я за името
-Мартуша-аз я аз шашнах като рекох -Мартуш.
За миг помисли,че и се подигравам,но после ме прие и се здрависахме.
Истинската любов тогава настъпи в мен,сякаш кръвта от прозрачните и
венички се преля директно в мозъка ми и аз бях пленник.И осъзнах,
че не е толкова страшно да си пленник/не свободен/ако съществото срещу теб
те обича.
-Мартушка-рекох аз-ще се ожениш ли за мен?
-Да,Мартуш-отвърна тя.За винаги.
Родиха ни се деца.Марта и Мартин.Порастнаха.А ние с Мартушка все така
се обичахме,докато не дойде смъртта и при нас.Мартушка заболя от тежка болест.
Мъчи се горката цяла година.,докато смъртта я помилва.
Децата бяха поотраснали,но аз вече нямах средства да им помагам.Марта замина
за Франция,а Мартин за Авганистан-в някакви омиротворителни сили.Бях убеден,
че там ще намери смъртта си.Взривили го докото закусвал.Та нали той беше мое про-
дължение и съвсем съзнателно е потърсил края.
А аз какво правя на тази земя?...Нали с първото вдишване разбрах,че тя не
е за мен?
Аз ли?Аз може би съм страхливец,но се съпротивлявам на Системата,ситемата да
унижава и убива човека.Сега съм по-силен от всякога.Няма какво да губя.И докато не
видя сметката на тази същата Система,създадена от батковци,братковци и диви
Балкански субекти няма да се предам и не ще се върна във Вечността преди да въздам
правосъдие.Навярно за това съм изпратен.И това е моята мисия.Какво правосъдие ли?-
ще кажете вие:Ами това да остана човек ,преди да си отида/да се върна/ за да разберат моите
врагове,че доброто на тази земя винаги губи,ала злото никога не ще спечели битката.
То е само тук и тук ще си остане защото е "само",а доброто е "Всички и всичко"И някога ...
някъде ще победи.Трудно може да си го представим,но това е факт,неподлежащ на
обсъждане.Нашите представи стигат до там,докъдето се простира реалността.Дори
Вечността е проекция на земните ни представи.Жалко същество е човека,с въображение,
което стига до хоризонта.
Сигурно за това съм се запънал при раждането.И за това с единия крак съм оттатък,
с другия съм тук.За да бъда едновременно разпнат и жив.
С.М.Аврелиев