От малък имам чувството,че мога да бъда видим и невидим.Не,разбира се,
по мое желание,а защото така се наложи или просто боговете си играт с мен.Не можех,
примерно да си обясня факта,че докато играем на народна топка,изведнъж топката се озовава
връцете ми,никой не я вижда,докато аз убивам противника си.Или пък,че немската овчарка
скача върху ми,но аз изчезвам и тя се връща при стадото.А и после,когато застрелях жена
си,защото тя не ме обичаше,но никой и никога не успя да ме осъди щото бях невидим.
Много неприятности ми е струвала моята невидимост,много бели бях сторил,но и
често ми е "помагала." Примерно хората след тежка скръб/загубили близък човек или
просто любимо същество/,да се "сберът" в себе си и да продължат напред.Тежък е живо-
та на видимите хора,но и на невидимите на такива като мен, не е лек.Уж ни няма,ала
присъстваме и ни боли.Боли ни за нещата като тяло.
Станах овчар. И дали се разхождах със стадото по билото на планината или покрай море-
то/,то беше близо/,така или иначе не привличах ничие внимание.Съмнявах се дори в овцете
ми дали са истински , прозрачни или както им викаха там-он лайн.И моят прост овчарски
акъл започна да заприличва на не съвсем истински.Дори на Велик ден и Гергьовден,кога
то колехме агнета,печахме и ядяхме,на мен ми се струваха някак безвкусни и кухи.
Дори гостите викаха:
-Еи,бай Иване,ти да не си ги хранил тия хайванчета с въздух бе.Чи те са като изкуствени,
а преди какви бяха....Мръвка,чирек да отхапеш..,с вино да се олееш,жена ти да те изнасили.
Не им се сърдя,съжалявам ги,че те направиха да стигнем до тук.Но си трая,мълча и
пак потъвам в моята невидимост.Щом аз не се виждам ,никой не може да ме открие.
Скучно ми е с тези големци и тъпо.Стадото ми е по-живо от всички тях.И бягам.Бягам
в невидимото.Там се чувствах неуязвим и спокоен,дори моят упорит спътник- съня ,не
бе в състояние да ме уплаши повече,защото ако умра ,не аз ще изчезна,а светът просто
ще престане да съществува.Моето АЗ беше недосегаемо,то беше единственото реално нещо
сред морето на "идеалноно" и виртоалното.Всичко останало беше измама,която само аз
можех да унищожа.Виждам как вървят хора,котки,кучета в редици и маршируват
вървят по улиците ,из хотелите, коридорите на големите фирми,едни се споглеждат
любовно,други с омраза,но всичко това няма нищо общо с моето съществуване.
Съществувах само аз в противовес на всичко останало..
Някакъв плешив тип ме пита защо пия без да ме вижда.
Отговарям му съвсем коректно
-За да стана като вас-видим и тъп.
Той като,че не ме разбира,но леко се обижда и си тръгва.Походката му е педерастка.
Чаках келнерите да дойдат,но те така и не ме забелязваха.Чувствах се изцяло
затворен в своята невидимост.Не изпаднах в депресия,по скоро в някаква
еуфория на самота.Приятна,несмущавана самота.Чувствах се щастлив и отчаян.
По едно време ме заболя злъчката и аз си тръгнах,но пътьом си взех алкохол
от малко магазинче за да я успокоя.
После се размислих и си казах:Добре, щом аз съм невидим ,та значи ме
няма,защо ще ме боли една скапана злъчка.Тя част ли е от мен?
Не,не е част-отвърна ми някакъв вътрешен глас-но тя е най-уязвимата
от твоята видима същност-злобата.
-Ала аз-опитах се да възроптая-не злобея
-Не,недей-това е твоята истинска същност ,тук на земята,твоя дявол,а
невидимата е твоя Бог.Познай кой ще победи.
-Естествено невидимата-рекох аз.
-Прав си,Ала преди това ще трябва да умреш.Запомни:И СМЪРТТА е раждане.
Още в евангелието на Йоана е речено:"Истина,Истина ви казвам,ако житното
зърно паднало в земята не умре,остава си само,ако ли умре пренася много
плод".
Невидимият си рече:Добре,аз ще се скрия под земята,ще бъда все така невидим,
но дано за плода най -после настане време да бъде Видим.А,всъщност какво ли зна-
чи Видим и Невидим?.И Двете са халюцинации.
На този свят всичко е болестно състояние на духа,преди да "Предаде Богу дух".
С.М. Аврелиев