Привечер е.Най тегавото ,протяжно време на денонощието.
Разхождам се по" булеварда на спасените." Не знам защо се казва
така,но не ме и интересува.
Някъде отляво,току на трамвайните релси,наведен над контейнера
клошарът ми казва:."Животът е прекрасен".Дали иронизираше себе
си,мен, или говореше сериозно.Познавам тяхната психика-те не мразят
живота,те го преодоляват по необходимост.Погрешно е да стра-
даш.Когато нещата приключат,когато тялото те предава,а душата
ти крее,какво му е нужно на човека.Всичко е равно и нищо.А дали
пък не е щастие?
Такива мисли не ме успокояват.Изпитвам как през тялото ми
минава лека конвулсия превръщайки се в страх.Забързвам надолу
покрай светещите витрини.
На първата пряка,една въртяща се на токчетата си красива жена
ми казва: "Ужасно трудно е да се живее".После хлътва в някакво
открито "Ламборджини" и изчезна във витрините.
Мисля си,че когато осъзнаем отчаянието си ние го обикваме
още повече.А може би чувството за нашето нещастие сега,в
този миг,носи в себе си бъдещото ни щастие.
И тогава тъмната нощ светна,небето сякаш се разтвори и аз
видях всички светове-възможни и невъзможни,реални и
полу...Всички едновременно...Съществуваше улицата,бу-
леварда,градинката,малките продавачи на сладолед и
пуканки.И аз съществувах.Заедно с тях.С всичко наоколо
от небето до последния клошар и тъжната красавица.
Като по чудо бяхме живи.Тук и сега.Оживяли от "Нищото".
С.М.Аврелиев