събота, 21 юли 2018 г.

Ако всичко е ТУК,значи е нищо.



                  Привечер е.Най тегавото ,протяжно време на денонощието.

          Разхождам се по" булеварда на спасените." Не знам защо се казва

          така,но не ме и интересува.

            Някъде отляво,току на трамвайните релси,наведен над контейнера

         клошарът ми казва:."Животът е прекрасен".Дали иронизираше себе

         си,мен, или говореше сериозно.Познавам тяхната психика-те не мразят

         живота,те го  преодоляват по необходимост.Погрешно е да стра-

         даш.Когато нещата приключат,когато тялото те предава,а душата

        ти крее,какво му е нужно на човека.Всичко е равно и нищо.А дали

        пък не е щастие?

                 Такива мисли не ме успокояват.Изпитвам как през тялото ми

        минава лека конвулсия превръщайки се в страх.Забързвам надолу

        покрай светещите витрини.

           На първата пряка,една въртяща се на токчетата си красива жена

        ми казва: "Ужасно трудно е да се живее".После хлътва в някакво

        открито "Ламборджини" и изчезна във витрините.

          Мисля си,че когато осъзнаем отчаянието си ние го обикваме

     още повече.А може би чувството за нашето нещастие сега,в

     този миг,носи в себе си  бъдещото ни щастие.

        И тогава тъмната нощ светна,небето сякаш се разтвори и аз

     видях всички светове-възможни и невъзможни,реални и

      полу...Всички едновременно...Съществуваше улицата,бу-

     леварда,градинката,малките продавачи на сладолед и

     пуканки.И аз съществувах.Заедно с тях.С всичко наоколо

    от небето до последния клошар и тъжната красавица.

       Като по чудо бяхме живи.Тук и сега.Оживяли от "Нищото".


                                                                    С.М.Аврелиев