сряда, 5 декември 2018 г.

Извън брачно стихотворение




Шуми и се пени реката под моста.
Сам гълъб чертае окръжност в небето.
Два лъча подсказват на росния троскот,
че скоро от изток зората ще светне.

Тих вятър подобно на майчина ласка,
едва доловимо житата разрошва.
Потропват каруците - прости каляски
и моето село прилича на кошер.

Бай Петър с пръскачка от мед и на босо,
към своето лозе закрачил - попържа.
Ще пръска. А после, узрялото просо
ожънал, на снопи прилeжно ще върже.

Ще легне на сянка под трите горуна,
рисувани сякаш от младия Шишкин.
И нейде в душата му тънката струна
на младост далечна ще рони въздишки.

Бай Петър е всъщност метафора ясна.
На хляба изпечен суровата песен.
Провинция казвате? - ресто и баста!
Това е животът. От Господ по-честен.

ПРИЗНАНИЕ

В тишината на вечните истини,
в полумрака на всички заблуди,
зреят болки които осмисляме,
чак когато без нея се будим.

Не от вчера на ум го пресмятам -
бе живота ми с хиляди ъгли...
Всяка обич до днес ми е свята,
но най-святата вчера си тръгна.

Че вината е моя - не крия.
Не със жестове фини се славя.
Наранявал съм, биха ме, пия -
тиха нежност и кипнала лава.

Не да хленча съм седнал да пиша -
тези думи сами се подреждат.
Като стара обувка - излишен,
ще старея под синята прежда.

Неразтребена маса за гости -
бе живота ми с хиляди ъгли.
Любовта на душата ми снощи,
не с лилави пантофки си тръгна...

РАПСОДИЯ
Все някой ден ще врътна смело ключа
на този грохнал, сив апартамент.
И в къща с двор, асма и вярно куче –
ще заживея с ризница от лен.

И ръста на тревата ще пресмятам,
ще виждам как доматът сменя цвят.
На малко охлювче върху рогата
ще сричам болките на този свят.

Две рижи котки "никаква" порода,
две гъски, патица и млад петел –
без капка страх до мен ще се разхождат,
и аз до тях – старик – ще бъда смел!

Извитата коса – по икиндия
ще сядам да наточа с тънък брус
с павурче люта гроздова ракия,
на просото до алаброса рус.


В уют ще пукат цепеници сухи
и боб ще къкри – безобидно тих.
Далеч от градски шум и градски мухъл –
едно щурче ще ми напише стих.




ДАЛЕКОГЛЕД ЗА ОБРАТНО ВИЖДАНЕ
         на Любен Чаталов

Като сърца - огромни и червени,
със равен пулс доматите узряват.
И виждам как по тънките им вени
пристига ранна есен, златоглава.

Тревата с росен поздрав я посреща.
Петле извива глас и загълчава...
Денят заплита сръчно свойта мрежа,
по-бял от млякото на рижа крава.

Запяват в хор врабчета неспокойни
чиято песен утрото ни гали.
Животът има хиляди пробойни,
но не смъртта за пристан сме избрали.

Моряци сме - терасата е мостик,
но тази къща няма да отплава.
Тя дом е вече, с вратник незалостен,
като душата блага на Чаталов.

ТОЧКА НА КИПЕНЕ

Колко много кадърни поети измете
на бездарните ловки метлата стерилна!
И подобно на наниз от люти чушлета
мойте думи висят в тази снобска сушилна.

Аз умея, обаче, на глас да разплитам
всяка пошлост в която метафори няма.
Без да крия лицето си мога да питам
и да чистя словесното зърно от слама.

Ще ме лаят, наясно съм, кучета бесни,
дето дъвчат на смисъла кокала постен.
И ще стискат юмруци в ръкавите тесни
на балтон от клишета, неловко тропосан.

Ще съм себе си в стих от кръвта ми белязан.
Не отстъпвам от своите думи и крачка!
Не под шумни аплаузи искам да лазя,
ни да крия глава под крилото на квачка.

Ще вървя по ръба на езиците остри,
дето с моето име ръцете си миха.
Многоликата смърт щом ми дойде на гости,
нецелунат от грозната слава ще стихна.

Стихове Димитър Никифоров – argonyk
















ПРИЗНАНИЕ

В тишината на вечните истини,
в полумрака на всички заблуди,
зреят болки които осмисляме,
чак когато без нея се будим.

Не от вчера на ум го пресмятам -
бе живота ми с хиляди ъгли...
Всяка обич до днес ми е свята,
но най-святата вчера си тръгна.

Че вината е моя - не крия.
Не със жестове фини се славя.
Наранявал съм, биха ме, пия -
тиха нежност и кипнала лава.

Не да хленча съм седнал да пиша -
тези думи сами се подреждат.
Като стара обувка - излишен,
ще старея под синята прежда.

Неразтребена маса за гости -
бе живота ми с хиляди ъгли.
Любовта на душата ми снощи,
не с лилави пантофки си тръгна...












ГРОБАРЯ,ОСТАВИ,НА,МЕН
от Димитър Никифоров
На Камелия Кондова
Къде ли ветрове не ме пиляха,
преди като дирек да се оголя.
На твоя дом под чамовата стряха,
седни да поговорим, мила моя.

За мъртвите по чаша да изпием.
За живите - по братски да поплачем.
Защото ти все още си от тия,
които с много обич гонят здрача.

Обръгнал съм на рози и коприва,
че всичките си дати съм препатил.
От стомната на дните ми наливай,
живот се пие само със приятел.

Преди съвсем да мръкна от умора,
аз всяка твоя дума ще опазя.
Когато тишината изговориш,
с една тесла на двора ще изляза.

Ще ида да поправя коневърза,
че хан без коневръз... нали се сещаш?
Ще кажа на гробаря да не бърза.
Ти още дълго гости ще посрещаш.







Недодялан бастун

От,славата,порочна,не,отпил–
отдавна,само,с,гроздова,препивам.
До,мене,лесно,се,показва,стил
пред черните дула на обективите.

Зад,порти,не,залостих,своя,гняв.
Не,чакайте,пред,вас,да,се,покая!
Юмрукът,ми,остава,свит.Корав.
След удар как се удря – още зная.

Гръбнакът,ми,,извит,като,бастун–
уви!–не,е,удобна,прощъпалка.
И,в,пъстри,строфи–цигански,катун–
аз сам самичък кръста си ще дялкам.

Ни,Юда,ще,дочакам,,ни,Пилат.
А,Брут,е,знам,един,,страхливец,,само.
На,всяка,завист,грозният,разврат
постила в яслите ми остра слама.

Живея,без,досада,и,без,грим,
макар,да,знам,,това,че,ви,тревожи.
Към,себе,си,пътувам–пилигрим,
лавиращ в суетата каталожна.


Чешит си падам

Не,съм,от,лесните-чешит,си,падам.
Не,случих,на,орисници,добри.
Уж,мога,да,летя,,,а,все,пропадам,
и все за нещо някой ме кори.



Прозорците,ми,светят-все,са,будни.
Пилея,се,във,глупави,мечти.
Любовите,ми,до,една,са,трудни-
заключени със катинар врати.

Надявах,сесъс,теб,да,е,различно-
иконно,в,мен,се,вряза,твоя,лик.
Изгаряща,реакция,химична,
но видимо е, че съм слаб химик...

Навярно,доживотно,съм,обречен,
над,формулата,да,гадая,сам.
Нали,съм,се,родил,чешит,изпечен-
за своя гордост ли... или за срам...

И,няма,как,сега,любов,да,прося-
останки,бледи,на,изчезващ,вид...
Като,сълза,в,окото,си,те,нося,
и като трън, в сърцето ми забит.





















Казано по мъжки

Не хулете след третата чаша,
аз от първата още разбрах,
че вината изцяло е наша
и не можем минута без тях.

Стига с тези страхливи закани,
от разбридано его и чест!
Любовта е причина да станеш
на разсъмване утре във шест.

И додето зората се спуска,
над града като розов воал,
да направиш кафе и закуска,
за онази, с която си спал.

И вселенската нежност събрало,
да ти бъде сърцето компас –
че жената не е само тяло,
да си кажеш самичък на глас.

Нека в кръчмата други да пъшкат,
от измислени в чаша вини –
да обичаш е повече мъжко
от хиляда и триста псувни!

Да обичаш русалка

Като биволско мляко е гъста
тишината от много въпроси
и настръхват в очите ми пъстри,
от бодлите на шипка по-остри.

Господ гледа отгоре чепато,
насред ято от ангели слаби…
В хор запяват от близкото блато,
нецелунати крастави жаби.
От вечерната лунна къделя,
само вятъра нишка заприда.
В небелязана с дата неделя,
сам по Млечния път ще си ида.

Като скрил се на сянка под клена,
всяка липса прилича на гущер.
Ще останат две ризи от мене
и с протрити подметки обуща.

Ще оставя пакет недопушен
и бензинова стара запалка.
Ще се помни, че бях непослушен,
в лудостта да обичам русалка…

Памет

Те с ангелски криле сега летят,
но аз ги нося в своите зеници:
сече дърва на двора моя брат,
а майка ми замесва за мекици.

Белеят некролози. Гроб до гроб.
И мъката в сърцето зъб е впила,
но баба пак вари в гърнето боб,
а дядо впряга черната кобила.

Дали си в дрипи или в скъп костюм –
живота си не можеш да пресрочиш.
По снимките от прашния албум
с баща ми се познаваме задочно.

Смъртта не различава млад и стар…
Без дим осъмват селските комини,
че не един ли скъп за мен другар,
прибързано от този свят замина.

Но щом черешата ще върже плод
и сок на гроздето лозата влива,
то всяка светла памет е живот
и мъртвите от мен не си отиват.

Писмо

Едно такова ми е – доживотно,
щом с поглед срещна погледа маслинен
и ще ми се във него да се кротна –
до всяка клетка влюбен и безсилен…

Ръката ми да стоплиш с малки длани,
да ми говориш думи кадифени
и с устни да закърпиш всички рани,
все още незараснали по мене…

Без смешното обричане и клетви,
с една първична нежност и безгласно…
Залъгват се бездарните поети –
не сме си първа китка, то е ясно…

За другото ще слушаме сърцата,
от мигове поезия ще ваем –
един безкраен пир за сетивата
и няма на любов да си играем…

Написано без фалш и без измама,
подписвам го с маслинена надежда,
то другo, да ти кажа – нищо нямам,
по-беден съм отколкото изглеждам…

Сибирски бръснар

Всички смешни твърдения тъжно разбрал,
вярвам само във този живот.
Вярвам, че никога никой не е вървял
по водата дълбока без брод.
За какво ми е вяра от кръст разкован
сред неверници в свят от лъжи,
щом мечтите умират под черен саван,
а под белия мама лежи.

Бих натирил търговците с ярост и гняв –
да продават икони на друг,
а камбаните тежки от бронзова сплав
ще разбия словсено и с чук…

Сам на дявола черен опашката с яд
ще откъсна с изтънчен замах.
И ви казвам, че всеки свещеник брадат
носи расо от похот и грях.

Нямам църква с кубета и дъбов олтар,
на небето под гьола дълбок
и подобно на сръчен сибирски бръснар
ще отрежа брадата на Бог.



















А „Извънбрачно стихотворение“ звучи като реплика и продължение на Ивайло-Балабановите „Очи“ и „Жена в дъжда“.
Жената е загадка и любов, икона и езичница ведно!

Тя тaнцувa по топлaтa жaр нa сърцето
и от огъня в мене нaдничa.
Нестинaркa ли кaзaх? Объркaх, простете —
този тaнц е нa огън-момиче!

И ако в Пеньо-Пеневото „Признание” любимата е милоока, белонога и белоръка, то и в Никифоровото „Уравнение с много неизвестни” нейният облик е на милолико, светлокосо и нежноръко създание. Ето че Поетът с ватенката бе наследен, в поетичен и житейски смисъл, от Поета с каскета:

С поизносен каскет и елек,
с цигаре и писалка —
нищо повече от човек
,
нито йота по-малко.






















Мъжко хоро 

5.0 / 41
 770  26  29  Добави в "За по-късно"

Прибраха стадата – не нàйдоха пàша.
В хамбарите тичат уплашени мишки.
Гайдарят допива поредната чаша
и козия мях ще надуе с въздишка.

Два чана – за дългото нямане знаци –
висят над вратата на кръчмата бедна.
Мъжете си бършат с ръкави мустаците
след тежките глътки от менчето медно.

Съдбата им – плява, баластра и трици.
Змия пепелянка ли нейде се гуши!...
Но писне ли гайдата с глас на вдовица,
на пода ще паднат и скръб, и кожуси.

Забравили вече на лятото зноя,
небръснати девет недели и груби –
те здраво се хващат за тънките пояси
с ръце като клони на стари горуни.

Земята под тежките стъпки изпъшква.
Гърми по тавана пъдаринът Кото.
Хорото е бавно, псувнята е мъжка:
"Ех, твоята мамица мръсна, животе!"...















Ръжда на времето 

4.5 / 8
 555  0  14  Добави в "За по-късно"

на Ники Комедвенска

Нямам броня, захвърлих си шлема,
мечът в ъгъла кротко ръждяса...
Всички битки са в минало време –
вече даже не помня врага си...

И ми липсва звъна на стомана,
онзи тропот на конски копита...
Свободата, със кръв увенчана,
само в хроники стари се скита...

Днес обрасват местата със тръни,
дето някога слава кълнеше.
Светла диря от огнени мълнии –
всяка битка в душите ехтеше...

Пак съм стиснал до болка юмруци,
но живея сред мъртвите живи,
та децата на моите внуци
да растат вероятно щастливи.

Всички войни са днес ветерани,
уморени от истини тъжни.
Няма доблест! И времето – рана
все ме стяга във мрачна окръжност...














... разговор за Нея... 

5.0 / 40
 1504  12  20  Добави в "За по-късно"
... очите ù... очите ù да видиш, брат...
несрещани до днес очи със топъл цвят...

звучи от погледа мелодия не чута...
Очите ù - очите на кошута...

И с устни щом усмивка очертае,
повярвай, брат, самия Дявол ще омае...

Жена ли? Не, приятелю, не е жена...
Начало е, и край... и много светлина...

Отдавна в тоя скапан свят живея –
жените са подобие на нея...

Ще трябва да я видиш, брат – ще видиш –
натръшкани от завист самодиви...

Жена, ти казвам, брат, жена и половина –
адамово ребро не е, не е от глина...

Жена е с главно Ж, жена-коприна...
Животът ми да беше с нея минал...




Живот без обич е е възможен, 
единствено в очакване на любовта. 












Февруарски валс 

5.0 / 26
 416  17  9  Добави в "За по-късно"

Отдавна няма в селото ми поп
и църквата отколе се руши.
Тук изгревът – малинов гъст сироп –
с мълчание над мъртвите крещи.

Под бели преспи сняг лозята спят
и духовата музика мълчи.
Към празника не води вече път,
по който битието не горчи.

Припламва само спомен избледнял –
за грейнали моми по гроздобер,
за оня снажен момък с поглед бял,
изпратил ми по Бог и днес хабер.

Забравата над мене няма власт –
не се забравя лесно образ мил.
Допивам си мавруда с вкус на валс,
а сякаш чаша мъка съм изпил.

Смъртта коварно всекиго грози,
развяла плащ по-черен от катран,
но брат ми сред небесните лози
празнува с мама Трифон Зарезан.
© Димитър Никифоров Всички права запазени

Бакърени отблясъци 

4.6 / 11
 451  0  11  Добави в "За по-късно"
В съмнения - дантелената нощ
разпъваме с псувни и със закани,
с една непрекипяла дива мощ,
която помнят селските казани.

Какви казани бяха! - чист бакър
и място дето муза не припарва.
Опашка свива всеки зъл кахър,
щом лъхнеше на джибри и цигари.

Разчупеният хляб и пресен лук
не будеха погнуса и капризи.
Забивахме се в дните като плуг,
раздали се до втората си риза.

Сега ехтят псувни сред сив панел,
нарочили живота в кражба стара,
че не един любим ни е отнел
и мъката като първак ни пари.

Под вежди сключени в минорен знак
несбъднало се щастие кротува... 
Какво, че ни изпраща сетен влак - 
Той всеки градус в гърлото си струва!
© Димитър Никифоров Всички права запазени
 Добави в "Люби














Ювелирно 

3.7 / 3
 440  0  7  Добави в "За по-късно"
Колко много любов разпиляна
в този град с окадèно небе.
Само месецът плътската пяна
с ведрото си звездно гребе.

Като къртици слепи копаем
свойте делници спечена глина
и забързани вечно нехаем
за мига, стегнат в плът от коприна.

Любовта в бързината изтича
по асфалта на мръсните улици.
Ювелирно изящни момичета!
Всичко друго е просто безумица.


Светкавица 

4.6 / 11
 533  1  9  Добави в "За по-късно"
Като светкавица в очите ми проблесна,
макар че аз не бях планувал да те срещна...

Светкавица... и то каква?! - от тези дето,
след ярък плам раздират сякаш с гръм небето

и ехото не ще да глъхне със години 
и се търкаля  между старите комини,

вибрира по стъклата прашни и боботи
със някакви неизмерими обороти...

... но някой ден, когато съмне, мила моя,
ще има друго измерение покоят...

Подвиват крак желанията уморени -
светкавицата стихва в две очи зелени...

Посоките ще спрат във ъгъла на стая,
в която споменът за мене ще витае,

и може би ще ти напомня някой кичур,
че никой друг не те е като мен обичал...
© Димитър Никифоров Всички права запазен



Ако само за миг... 

5.0 / 4
 599  0  6  Добави в "За по-късно"
Ако само за миг ме напусне
тази усмихната мисъл за теб,
Луната с юзди изпуснати
ще утъпка небесната дреб.

Ако само за миг си помисля,
че може без тебе да съмне,
Слънцето вяло ще висне,
вятърът в клон ще се спъне.

Ако само за миг съм без думи,
листа бял без теб ще се смачка.
Кръстопътно всички друми
ще завърже някоя баячка.

Затова във строфи те изписвам.
И е утрото ми къдрокосо.
И е всеки миг полиран бисер -
скътана в сърцето ще те нося.

На Ана 

4.8 / 13
 559  0  10  Добави в "За по-късно"
НА АНА

Красива!
Тя е толкова много красива,
че спирам да дишам, дори и немеея...
И сякаш небето над мене се срива,
и аз над небето безплътен се рея...
Изтънявам до сянка и думите бягат...
И мигът ме препъва във поглед лъчист.
И минутите сякаш на възел ме стягат,
и от толкова много красиво - мълча...
Онемяло от случване, Времето спира.
Тишината утихва в малки кристали.
И Вселената свойте загадки полира,
и подрежда звездите - жълти опали...
Красива! Красиво! Красотата е с име -
теменужена нежност в образ събрана.
И макар да не маха с криле от коприна,
най-земният ангел е моята Ана...




Ковачът на лунния сърп 

4.9 / 37
 689  24  26  Добави в "За по-късно"

Нито на изток от рая съм бил,
нито на запад от пъкъла чер.
В двора ми пее синигер в дактил,
свири щурче до лехите с пипер.

Стъпил на босо в росата до мен,
слънчеви плитки заплита денят.
В унес лиричен над хълма зелен,
облаци с бяло вретено предат.

Шепне реката на рибите стих,
писан със върбова клонка нощес.
С дума човешка и ласка отмих
тъжния поглед на стария пес.

Житени ноти с кокошия хор,
срича петле пъстроперо на глас.
Бие с копито в кирпичен обор
риж и обязден от мене Пегас.

Нищо библейско не нося на гръб.
Къдраво агне е този живот.
Аз съм ковачът на лунния сърп,
дето съдбата прегази без брод.
© Димитър Никифоров Всички права запазени




Не беше дъжд 

5.0 / 15
 501  0  18  Добави в "За по-късно"
Не беше дъжд.
То бяха стъпки на
една жена, която е далеко.
По хлъзгавата хладна светлина,
по мокри листи, покриви, пътеки,
отмина като облак - чист и бял.

Недейте хич поглежда към небето!
Тя търси мене.
Тя не ме видя!
Една жена, която е далеко.





Песен за двама 

4.9 / 36
 1047  15  20  Добави в "За по-късно"

Броднице, в съня ми дето боса
скиташ в некосената тревица,
искаш ли до гроб да те износя –
тежка обич под крило на птица?

Знаеш ли венец от болки живи
да заплиташ, щом изтлее здрача?
В трънено легло да си щастлива,
ако от любов по теб изплача.

Девет дена огън да те пали,
девет нощи после люта зима.
Мойта обич само да те гали,
три пъти от тебе по-ранима.

В сламена колиба с черги тесни
две ръце за мен да имаш само?
Но щурците, щом засвирят песни,
да са песни, писани за двама.

Виж луната как самичка плува,
как разбрида черното на мрака.
Ако този влюбен вик си струва –
ти ела наяве! Аз те чакам.

© Димитър Никифоров Всички права запазени




Хулиган 

4.6 / 9
 543  0  12  Добави в "За по-късно"
Навярно от лятната скука обзет,
голи хълмове вятърът брули.
И флиртува със жълтите дюли 
този вятърничав хулиган проклет.


Ще затръшне порта, ще събори плет,
иззад ъгъла ще се изсули
с кипнали от лудост молекули...
Поп ще се прекръсти, ще ругае кмет.


В клоните с врабчетата ще пее,
по написаните ноти от белù.
Шумата събрана ще пилее.


Прах немирникът ще вдига, и поли,
чак додето в повей изтънее,
селото на шир и длъж обиколил...

© Димитър Никифоров Всички права запазени
 Добави в "Любими"




Размазани звуци... 

4.6 / 11
 538  0  17  Добави в "За по-късно"
Размазани звуци от нощно пиано.
Луната е златна пара без покритие.
Вехто одеяло - небето раздрано -
из облачни дупки сънят ми се скита.

Всички посоки са вече износени.
А пък аз съм с отдавана протрити обуща.
Все се пилея в слова нескопосани,
изгубил билета за своето връщане.

Бягат улици дълги от мръсен асфалт.
Силуетна тълпата забързано крачи.
И всеки поглед сив тежи като кобалт -
тук никой за никого нищо не значи.

Избледнява нощта във звук от пиано
и звездите брои  като дребни монети.
Изгревът кърпи небето раздрано -
аз кърпя живота си в скучни куплети...
© Димитър Никифоров Всички права запазени
 Добави в "Любими"