За пръв път се срещнах със смъртта когато бях на пет години.Погребваха ня-
какъв човек,а аз се засякох с процесията точно на един мост,при,който и до ден
днешен като преминавам , потръпвам несъзнателно,от вече забравено,
но живеещо в душата ми - чувство-спомен.
Тогава се заставаше мирно пред мъртвите,независимо познати,близки или не.
И аз застанах така,с изпънати ръчички и сведен поглед.И за пръв път усетих с душата
и тялото си що е смърт.За детето ,ТЯ е бездна,в която потъваш и вече те няма.
А да те няма не е лесно. ТА аз усетих смъртта с всяка фибра на малкото си тяло,
която,обаче,не идваше от смъртника, който не виждах,и както казах непознавах,
а от духовата музика, коят вървеше пред катафалката.
Така,както всичко бе притихнало и замряло,изведнъж се чу смразяващия писък
на кларинета,а после се въззеха гласовете на флигорната,тромбона,валдхорната,
а отзад ги сподиряха редките удари на големия барабан/тъпана/.Въздуха се разлю-
ля и замириса на смърт.От тогава за мен смъртта е пълна-пълна не с прискърбни физионо-
мии и доволни гласове,че все още не са на мястото на мъртвеца,а с разтърсващото
раздвижване на въздуха, с движението на звуците,които се възнасят над света и
потъват в небето.
Беше зашеметяващо - красиво...Стоях мирно дълго след като опашкаката се извървя.
Стоях и слушах духовата музика. Днес вече я няма. Когато умра бих
желал да ме изпратят с такава музика.Малко вероятно е,но нали имаме право да помеч-
таем .И,ако тук,на този свят мечтите рядко се случват,то поне в смъртта ни да се слу-
чат веднъж.Няма нищо по красиво от смъртта изпратена с духова музика.Така го запомних...